Мирча Елиаде
Образи и символи (37) (Размисли върху магическо-религиозната символика)

Кръщение, потоп и водни символики

От така направения преглед на групите символи, тясно свързани с водната символика, се оказа, че тя е далеч по-пространна и сложна в сравнение с тях. В наш предишен труд се опитахме да очертаем структурата й и затова сега си позволяваме да препратим читателя към него (виж „Трактат по История на религиите“, стр.219 и сл.): там той ще открие основните интересуващи го неща по въпроса за водните йерофании, както и анализ на символиката, която им придава истинска стойност. Затова тук ще се ограничим само до няколко от най-важните й черти.

Водите символизират всеобщия сбор от виртуалностите; те са fons et origo, вместилището на всички възможности за съществуване; те предшестват всяка друга форма и поддържат всяко сътворение. Примерният образ на всяко сътворение е Островът, който изведнъж „се появява“ сред вълните. В замяна на това, потапянето във водата символизира връщането към предформалното, реинтегрирането в индиферентния начин на предсъществуването. Изплуването повтаря космогоническото действие, водещо до проява на формата, а потапянето е равнозначно на разлагане на формите. Затова символиката на Водите включва както Смъртта, така и Съживяването. Допирът с водата винаги съдържа възраждане: от една страна, защото разлагането е последвано от „ново раждане“, а от друга страна, защото потапянето оплодотворява и умножава потенциала за живот. На водната космогония отговарят — на антропологическо равнище — хилогените, вярванията, според които човешкият род е произлязъл от Водите. На всемирния потоп или на периодическото потъване на континентите (митове като този за „Атлантида“) съответства, на човешко ниво, „втората смърт“ на душата („влагата“ и leimon на Ада и т.н.) или посветителската смърт чрез кръщението. Но както в космологически, така и в антропологически план, потопяването във Водите е равнозначно не на окончателно угасване, а на преходно реинтегриране в неразличимото, последвано от ново сътворение, от нов живот или качествено нов човек, в зависимост от това дали се отнася за космически, биологически или сотериологически момент. От гледна точка на структурата, „потопът“ е сравним с „кръщението“, а изливането на вино при жертвоприношенията — с поръсването на новородените с пречистваща вода или с ритуалните пролетни изкъпвания, които даряват със здраве и плодородие.

Независимо от религиозната група, в която ги срещаме, Водите неизменно запазват функцията си: те разлагат, унищожават формите, „измиват греховете“ и са едновременно пречистващи и възраждащи. Съдбата им е да предшестват Сътворението и да го всмукват, да го поглъщат, понеже са неспособни да надхвърлят собствения си начин на проявяване, тоест да се изявяват във форми. Водите не могат да се извисят над виртуалното, над зародишите и латентните състояния. Всичко, което е форма се проявява над Водите, откъсвайки се от Водите. В замяна на това, щом веднъж се е отделила от Водите, щом е престанала да бъде виртуална, всяка „форма“ става подвластна на закона на Времето и на Живота; тя придобива граници, участва във всемирното развитие, понася превратностите на историята, разваля се и накрая се изпразва от субстанцията, от съдържанието си, ако не се възражда чрез периодически потапяния във Водите и чрез повторение на „потопа“ като своя „космогоническа“ необходима последица. Ръсенето и ритуалното пречистване с вода целят светкавичното актуализиране на момента в безвремието (in illo tempore), когато е станало сътворението; те са символичното повторение на раждането на световете или на „новия човек“.

Същественото в случая е, че свещеността на Водите и структурата на космологиите и водните апокалипсиси могат да бъдат цялостно разкрити само чрез водната символика, която е единствената „система“, способна да обхване всички отделни, особени прояви на неизброимите йерофании (виж нашия Трактат, стр.408). Впрочем, това е закон, валиден за всяка символика: съвкупността на символите е тази, която придава стойност (и коригира!) различните значения на йерофаниите. Дълбокият смисъл на „Водите на Смъртта“, например, може да бъде разкрит само, ако се познава основно структурата на водната символика. Тази особеност на символиката като цяло не е маловажна за „опита“ или за „историята“ на някой символ.

Когато решихме да припомним основните черти на водната символика, имахме предвид нещо съвсем определено, а именно новата религиозна стойност, която християнството придаде на Водите. Най-авторитетните богослови, чиито писания са се превърнали в канони на вярата, не пропуснаха да се възползват от някои предхристиянски и всемирни стойности на водната символика, с цел да ги обогатят с неизвестни дотогава значения, позовавайки се на историческата драма на Христос. В нашия Трактат, стр.228, вече споменахме за два теологически текста, първият от които се отнася до сотериологическите оценки на водата, а вторият — до символиката „смърт-възраждане“ при кръщението. Така, за Тертулиан (De baptismo, Ш-У), водата е била първичната, „седалището на божествения Дух, който тогава я предпочитал пред всички останали елементи… Точно на нея, на първичната вода, е било заповядано да сътвори живите създания… Точно водата, първата, сътворява това, което има живот, за да престанем да се учудваме, когато един ден тя роди живота в кръщението. Бог използва водата в създаването на самия човек, за да консумира той творението Му… Така, чрез древната привилегия, с която е била удостоена от самото си начало, всяка естествена вода придобива свойството да освещава, стига само името Божие да бъде споменавано при това тайнство. Веднага щом се произнесат думите, слезлият от небесата Свети Дух се спира над водите, които той освещава чрез благодатта Си; така осветените води се проливат на свой ред от свойството да освещават… Това, което някога е лекувало тялото, днес цери душата; това, което е носило здраве във времето, донася спасение във вечността…“

„Старият човек“ умира при потапянето му във водата, от която се ражда ново, възродено същество. Тази символика е прекрасно обяснена от Йоан Златоуст (Homil. in Joh., XXV, 2), който, говорейки за символичната многозначност на кръщението, пише: „То представлява смъртта и погребването, живота и възкръсването… Когато потапя глава във водата като в гроб, старият човек е залят, погребан изцяло, а новият човек се появява веднага, щом излезе от водата“.

От гореизложеното е видно, че тълкованията на Тертулиан и на Йоан Златоуст са в пълно съзвучие със структурата на водната символика. И все пак, в тази християнска оценка на Водите се появяват и нови елементи, свързани вече с една „история“, а именно историята от Светото писание. С неотдавнашните си трудове П. Лундберг, Жан Даниелу и Луи Бернар обстойно показаха до каква степен символиката на кръщението е наситена с библейски намеци.^[1] Това е преди всичко кръщението, оприличено на слизане в бездната на Водите, където човекът трябва да се пребори с морското чудовище. Като модел на слизането служи потапянето на Христос в р. Йордан, което е било възприемано и като навлизане във Водите на Смъртта. За Кирил, патриарх на Йерусалим и глава на гръцката Църква (376–444 г.), потапянето на човека в купела е равнозначно на слизане във водите на смъртта, където се намира жилището на морския дракон, също както Христос при кръщението си се е потопил в Йордан, за да отнеме властта на скрития в реката дракон: „Според Йов, пише Кирил, драконът Бехемот живеел в р. Йордан и изливал водите й в гърлото си. А тъй като е трябвало да смаже главите на дракона, спусналият се във водите Исус го вързал, за да придобием ние мощта да стъпваме по скорпионите и змиите. И така нататък“^[2] Все Кирил е този, който предупреждава оглашения: „Драконът стои край пътя и наблюдава вървящите по него, затова се пази да не те ухапе! Ти си се запътил към духовния Отец, но трябва да минеш покрай този дракон“ (цит. от Beirnaert, стр.272). Както ще видим малко по-нататък, това слизане във водите и противоборството с морското чудовище представляват изпитание при посвещението, познато и засвидетелствано и в други райони на света.

Сетне идва оценката на кръщението като antitypos на потопа. Христос, новият Ной, излязъл победоносно от Водите, е станал глава на друга раса. (Св. Жюстен-Мъченика, цитиран от Даниелу в Sacramentum futuri, стр.74). Ето защо потопът изобразява както слизането в морските дълбини, така и кръщението. Според св. Ириней, той е олицетворение на спасението от Христос и на съда над грешниците (Даниелу, Sacramentum futuri, стр.72). „Следователно потопът е бил образ, доизграден от кръщението… Също както Ной е навлязъл смело в морето на смъртта, в което грешното човечество е било унищожено, и после е изплувал от него, така и новопокръсеният влиза в купела, за да се срещне с морския дракон във върховно сражение и да излезе победител от него…“ (пак там, стр.65).

Но, все във връзка с ритуала на кръщението, се прави и съпоставяне между Христос и Адам. Паралелът Адам-Христос заема значително място още в теологията на св. Павел. „Чрез кръщението, твърди Тертулиан, човекът си възвръща приликата с Бог“ (De bapt., V). За св. Кирил, „кръщението е не само очистване на греховете и милост на осиновяването, но и антитип на Страстта Христова“ (цитиран от Даниелу в Библия и Литургия, стр.61). При кръщението и голотата има ритуално и същевременно метафизическо значение: това е изоставяне на „старата дреха на развалата и греха, която покръстеният съблича подир Христос, онази дреха, с която е бил облечен Адам, след като е съгрешил“ (Даниелу, стр.55), но е също и връщане към първичната невинност, към положението на Адам преди грехопадението. „О какво възхитително нещо! — пише св. Кирил. — Вие бяхте голи пред очите на всички, без да изпитвате срам. Това е така, защото всъщност вие носите в себе си образа на първия Адам, който е бил гол в Рая, но не се е срамувал от голотата си“ (цитиран от Даниелу, посоч. произв., стр.56).

Символиката на кръщението естествено не ограничава само до там изобилните си позовавания на Библията и най-вече реминисценциите си за Рая, но ние смятаме, че няколкото цитирани текста са напълно достатъчни за целите, които сме си поставили. Защото стремежът ни е да направим преглед не толкова на символиката на кръщението, колкото на новостите, въведени в нея от християнството. Първите богослови на новосъздадената Църква разглеждали символиката единствено като типология: основната им грижа е била да открият съответствията между двата Завета.^[3] Съвременните автори са склонни да следват този пример: вместо да поставят християнската символика в рамките на „общата“, доказана от всички нехристиянски религии по света символика, те продължават упорито да я свързват единствено с Вехтия Завет. Според тези автори, в християнската символика би изпъкнал не общият и непосредствен смисъл на символа, а неговата библейска значимост.

Това отношение е напълно обяснимо. С напредъка на библейските и типологически проучвания, през последния четвърт век се появи и подчертана реакция против тенденцията да се обяснява християнството с тайнствата и синкретическите гносиси, както и против „смесването“, характерно за някои сравнителни школи. Християнското богослужение и символиката му се свързват директно с юдейството. Християнството е историческа религия, пуснала дълбоки корени в другата историческа религия, тази на евреите. Следователно, за да се обяснят или да се разберат по-добре някои тайнства или символики, трябва само да бъде потърсен „образът“ им във Вехтия Завет. Погледнато в историческата перспектива на християнството, това изглежда напълно естествено: откровението е имало история; първичното откровение, станало в зората на света, е все още живо сред народите, макар да е полузабравено, осакатено, изродено; единственият път за доближаване до него минава през историята на Израилевия народ, тъй като е напълно съхранено само в свещените книги на Вехтия Завет. Както ще видим по-нататък, юдео-християнството се мъчи да не прекъсва връзките си със свещената история, която, за разлика от „историята“ на всички останали нации, е единствената, която е действителна и има смисъл и значение, защото я е сътворил самият Господ.

Загрижени преди всичко да се вържат към една история, която същевременно е била и откровение, внимаващи да не бъдат сбъркани с „посветените“ от различните, практикуващи тайнствата религии и с гъмжилото от гносиси към края на древността, първите теолози на Църквата са били принудени да се укрепят на тази полемична позиция, защото отказът от всякакъв вид „езичество“ е бил абсолютно необходим за тържеството на Христовото послание. Бихме могли да се запитаме дали наистина се налага това полемично поведение да бъде следвано толкова твърдо в наши дни. Не говорим като теолог, защото нямаме нито отговорността му, нито неговата компетентност. Но за всеки, който няма преки задължения към вярата на себеподобните си е очевидно, че юдео-християнската символика на кръщението не влиза в никакво противоречие с разпространената из цял свят водна символика. В нея се открива всичко: в безброй предания, на Ной и потопа съответства катаклизмът, сложил край на едно „човечество“ („общество“), с изключение на един-единствен човек, който става митичният Праотец на нов човешки род. „Водите на Смъртта“ са лайтмотив на източните, азиатските и океанийските митологии от епохата на палеолита. Водата „убива“ идеално: тя разлага, унищожава всяка форма. И точно заради това е толкова богата на „зародиши“ и е сътворяваща. Символиката на голотата при кръщението също не е присъща само и единствено на юдео-християнската традиция. Ритуалната голота означава цялост, наситеност; „Раят“ предполага липсата на „дрехи“, тоест на „износване“ (първичен образ на Времето). Колкото до носталгията по Рая, тя е всеобща, макар да се проявява под най-различни форми (виж също нашия Трактат, стр.424 и др.). Всяка ритуална голота неизменно предполага наличието на модел извън времето, на райски образ.

Чудовищата от адската бездна се срещат в много предания: Героите, Посветените слизат на дъното на бездната, за да се преборят с морските чудовища и в това се състои едно типично за посвещението изпитание. Най-различни варианти естествено не липсват: понякога драконите стоят на стража около някакво „съкровище“, което е сетивен образ на свещеното, на абсолютната действителност; ритуалната победа (= посвещаващата) над чудовището-страж е равнозначна на завоюване на безсмъртието (виж Трактат, стр.238 и сл., 325 и сл.). За християнина кръщението е тайнство, защото е било въведено от Христос. Но той приема и посвещаващия ритуал на изпитанието (= борба с чудовището), на символичната смърт и на възкресението (= раждането на новия човек). Не твърдим, че юдейството или християнството са „заимствали“ този мит или онзи символ от религиите на съседните народи; това не е било необходимо, тъй като юдейството е наследник на предистория и на дълга религиозна история, в които всички тези неща вече са съществували. На юдейството не му е било дори нужно да държи изцяло „буден“ този или онзи символ, достатъчно е било само една група от образи от времената преди Мойсей да оцелее, па макар и не така ясно очертани: такива образи са били в състояние в който да е момент да придобият отново актуална религиозна мощ.

Някои от първите теолози на Църквата са оценили цялата изгода от съответствието между първичните образи, предложени от християнството, и Образите, които са общо богатство на цялото човечество. Една от най-важните им грижи е била постоянно да подчертават пред невярващите съответствието между големите символи, убедителни и непосредствено въздействащи върху психиката на човека, и догмите на новата религия. На тези, които отричат възкресението на мъртвите, св. Теофил Антиохски припомня знаците τεχμηρια, които Бог поставя и ги прави достъпни за всички чрез значимите явления на природата: начало и край на сезоните, дните и нощите. Той стига дотам, че дори казва: „Нима няма възкресение за семената и плодовете?“ За римския св. Климент, „денят и нощта ни показват възкресението: нощта си ляга, денят става; денят си отива, идва нощта“ (Бернаер, цит. произв., стр.275). За християнските апологети Образите са били наситени със знаци и послания; те показвали свещеното чрез космическите ритми. Донесеното от вярата откровение не премахвало „първичните“ значения на Образите, то просто им придавало нова стойност. За вярващия това ново значение несъмнено затъмнявало останалите: единствено то придавало стойност на Образа, преобразявало го в откровение. Вече било важно само възкресението на Христос, а не „знаците“, които можели да се прочетат в природата; в повечето случаи човек разбирал тези „знаци“ едва след като е открил, в дъното на душата си, вярата. Но тайнството на вярата интересува християнския опит, теологията и религиозната психология и надхвърля замисъла на нашето проучване; в избраната от нас перспектива е важно да осъзнаем само едно нещо, а именно, че всяка нова стойностна оценка винаги е била обусловена от самата структура на Образа, така че може спокойно да се каже за даден Образ, че той очаква завършека на своя смисъл.

Анализирайки свързаните с кръщението Образи, преподобният Бернаер признава съществуването на „връзка между догматичните изображения, символите на християнската религия и древните архетипове, възродени от естествените символи. Как иначе кандидатите за кръщение биха могли да разберат предложените им символични образи, ако те не отговарят на макар и неясните им представи и очаквания?“ (цит. произв., стр.276) Авторът не се учудва, че „много католици са намерили пътя на вярата чрез подобни познания и опит“ (пак там). Разбира се, продължава преподобният Бернаер, познанието на архетиповете не си присвоява практическия опит на вярата: „Мненията на хората могат да съвпадат по отношение на общото признаване на връзката на религиозните символи с психиката и все пак да се делят на вярващи и невярващи. Което означава, че вярата е и нещо друго освен това признаване… Следователно, вярата предизвиква разделение в света на архетиповете. Изображенията на змията, дракона, мрака, Сатаната вече означават това, от което човек се отрича. Като единствени изображения, способни да направят спасението всеобщо достояние са признати само тези, които са предложени като такива от историческата общност“ (пак там, стр.277).