Мирча Елиаде
Образи и символи (3) (Размисли върху магическо-религиозната символика)

Дълготрайност на образите

Не е нужно да се викат на помощ откритията на психологията по отношение на душевните дълбини или сюрреалистичната техника на механичното писане, за да се докаже, че в подсъзнанието си съвременният човек продължава да съхранява изобилие от митологични образи, а ние бихме добавили, че това е и негово духовно качество, по-висше от „съзнателния“ му живот. Ако изключим изпадналите в криза поети или душевно разстроените хора, ще можем да потвърдим цялата актуалност и сила на Образите и символите. И най-странното или безлично съществуване гъмжи от символи, и най-големият „реалист“ живее с образи. Пак ще повторим, а на следващите страници ще дадем и многобройни примери в подкрепа на твърдението, че символите никога не изчезват от психическото „настояще“: те могат да променят облика си, но функцията им си остава все същата. Трябва само да се свалят новите им маски.

Най-отвратителната „носталгия“ прикрива „носталгията по рая“. Споменахме вече за образите на „океанийския рай“, които изобилстват в книгите и филмите. (Кой бе казал за киното, че е „фабрика за мечти“?) Могат да се анализират и внезапно възникналите образи при слушането на някаква музика, та била тя и най-обикновения романс; тогава ще се установи, че от тях навява носталгия по митологизирано, превърнато в първообраз минало, както и че освен жалба по отдавна заличено в историята време, това „минало“ има хиляди други смислови значения: то изразява всичко, което е могло да стане и да не стане, съжалението на всяко човешко същество, че не може да бъде нещо друго, освен ако не престане да съществува, че не живее в обстановката и времето от чутия романс (каквито и да са местните или исторически краски: „доброто старо време“, Русия на балалайките, романтичния Ориент, Хаити от филмите, американския милионер, екзотичния принц и т.н.); в крайна сметка, то въплътява желанието за нещо съвършено различно от настоящия миг, което е напълно недостъпно или е безвъзвратно загубено: „Рая“.

Важното при образите на „носталгията по рая“ е, че те винаги говорят за нещо повече, отколкото би могъл да изрази с думи обектът, който ги е „видял“. Впрочем, повечето от хората не са в състояние да ги разкажат: не че те са с по-нисък интелект от другите, а защото не отдават голямо значение на аналитичния ни език. Подобни образи обаче сближават хората по-ефикасно и по-реално от какъвто и да е аналитичен език. Всъщност, ако наистина съществува пълна солидарност на човешкия род, тя би могла да бъде почувствана и „изявена“ само на нивото на Образите (не казваме на подсъзнателното, тъй като нищо не доказва, че съществува и надсъзнателно).

Досега никой не обръщаше достатъчно внимание на подобни „носталгии“; всички съзираха в тях само психически фрагменти без определено значение; приемаше се, че те биха могли най-много да представляват известен интерес при някои проучвания на формите на психическо бягство от действителността. А носталгиите понякога са изпълнени със значения, свързани пряко със самото състояние на човека; в това си качество те са интересни както за философа, така и за теолога. Обаче никой не ги приемаше на сериозно, смятаха ги за „вятърничави“: образът на Изгубения рай, който изниква веднага, щом зазвучи музиката на някакъв акордеон — какъв компрометиращ предмет на проучване! А това означава да се забравя, че животът на съвременния човек гъмжи от полузабравени митове, от използвани за други цели символи. Непрекъснатото откъсване на съвременния човек от „свещеното“ промени коренно съдържанието на духовния му живот, но не счупи матриците на неговото въображение: цяло митологическо сметище продължава да съществува в зле контролирани зони на духовността му.

Впрочем, „най-благородната“ част от съзнанието на модерния човек не е толкова „духовна“, колкото обикновено сме склонни да мислим. Един бърз анализ би открил в тази „благородна“ и „висша“ сфера на съзнанието смътни, останали от книгите спомени, много предразсъдъци от различен характер (религиозен, морален, социален, естетически и т.н.), няколко изградени веднъж завинаги схващания за „смисъла на живота“, „последната, крайна действителност“ и т.н. Но там не бива да се опитваме да търсим онова, което е станало примерно с мита за Загубения рай, с образа на Идеалния човек, с легендата за Жената и Любовта и т.н. Всичко това се намира сред толкова много други неща — увековечено, но разжалвано и гримирано!… — в полусъзнателния поток на най-земното от съществованията: в бляновете, меланхолиите, в свободната игра на образите през „празните часове“ на съзнанието (на улицата, в метрото и т.н.), във всевъзможните развлечения и забавления. Обаче, с риск да се повторим, ще припомним, че това митическо съкровище си лежи все там „осъвременено“, превърнато в „светско“. Тези Образи са споделили съдбата на Фройдовите прекалено неприлични намеци за сексуалните реалности: просто са променили „формата си“. За да осигурят оцеляването си, Образите са станали „фамилиарни“.

От това не следва обаче, че интересът към тях е намалял. Понеже тези деградирани образи ни предоставят възможната отправна точка за духовното обновление на модерния човек. Смятаме, че е изключително важно да възстановим цялата митология, ако не теология, скрита в „най-обикновения“ живот на нашия съвременник: от него зависи да тръгне срещу течението и да преоткрие дълбокото значение на всички жигосани образи и на всички разжалвани митове. Нека не ни се казва, че този „остатък“ не интересува повече модерния човек, понеже принадлежи на „суеверно минало“, с което за щастие е скъсано през XIX век, че за поетите, децата и хората от метрото е добре да се пресищат с образи и носталгии, но за бога!, сериозните хора да се оставят да мислят, за да продължат да „творят историята“: подобно разделение между „сериозното в живота“ и „бляновете“ не отговаря на действителността. Съвременният човек може колкото си иска да презира митологиите и теологиите, но това не му пречи все пак да се подхранва с изпаднали в немилост митове и с разжалвани образи. Най-ужасната историческа криза на нашето съвремие — Втората световна война и всичко, свързано с нея и последиците й — доказа красноречиво, че изкореняването на митовете и символите е само привидно. Изпаднали в най-отчаяното „историческо положение“ (в окопите при Сталинград, в нацистките и съветските концентрационни лагери), мъже и жени са пеели романси, слушали са приказки (стигали са дори дотам да жертват част от оскъдната си дажба, за да си ги позволят); фантастичните приказки само са им замествали митовете, а романсите са били изпълнени с „носталгични чувства“. Цялата тази съществена, непроменима и неотменна част от човека, която се нарича въображение, се къпе в океана на символиката и продължава да живее от митовете и древните теологии.^[1]

Както вече казахме, само от съвременния човек зависи да „събуди“ безценното съкровище от образи, които носи в себе си; да събуди образите, за да ги съзерцава в тяхната непорочна чистота и да разбере посланието им. Народната мъдрост многократно е подчертавала значението на въображението за самото здраве на индивида, за равновесието и богатството на вътрешния му живот. Някои съвременни езици продължават да съжаляват този, който е „лишен от въображение“, като го смятат за ограничено, посредствено, тъжно, нещастно същество. Психолозите и на първо място К. Г. Юнг доказаха доколко драмите на съвременния свят се дължат на дълбоката както индивидуална, така и колективна неуравновесеност на психиката, предизвикана до голяма степен от растящото обезплодяване на въображението. „Да имаш въображение“ означава да се радваш на вътрешно богатство, на непрекъснат и естествен прилив на образи. Но естественост и непринуденост не се покриват с произволно измисляне. „Въображението“ е етимологически взаимообвързано с imago, „представяне, възпроизвеждане“ и с imitor, „подражавам, възпроизвеждам“. В този случай поне етимологията отговаря както на психологическите реалности, така и на духовната истина. Въображението наподобява примерни модели — Образите, възпроизвежда ги, прави ги отново актуални, повтаря ги безкрайно. Да имаш въображение, значи да виждаш света в неговата цялост; защото възможностите и мисията на Образите се състоят в това да показват всичко, което е непокорно на понятието. Така се обяснява злата участ и опустошението на „лишения от въображение“ човек: той е откъснат от дълбоката действителност на живота и от собствената си душа.

С припомнянето на тези принципи, ние искахме да подчертаем, че изучаването на символиките не е чисто научен труд, че макар и косвено, то представлява интерес за опознаването на самия човек; накратко, че то има какво да каже там, където се говори за нов хуманизъм или за нова антропология. Несъмнено, подобно изучаване на символиките ще бъде истински полезно, само ако е плод на съвместни усилия. Литературната естетика, психологията, философската антропология би трябвало да държат сметка за постигнатото от историята на религиите, от етнологията и от фолклора. Публикувахме тази книга най-вече заради психолозите и литературните критици. Историкът на религиите е по-подготвен от всеки друг, за да тласне напред изучаването на символите: документите, с които той разполага са по-пълни и взаимосвързани от тези на психолога и литературния критик, тъй като са почерпени от самите извори на символичната мисъл. В историята на религиите се откриват „първообразите“; психолозите и литературните критици боравят само с приблизителни варианти.