Мирча Елиаде
Образи и символи (21) (Размисли върху магическо-религиозната символика)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Images et symboles, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 9гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD(30 септември 2007 г.)
Допълнителна корекция
NomaD(2014)

Издание:

Мирча Елиаде. Образи и символи

Френска. Първо издание

Редактор: Георги Цанков

Художник: Буян Филчев

Коректор: Валери Калонкин

Оформление: Калина Павлова

ИК „Прозорец“, София, 1998

ISBN: 954-733-026-8

 

© Лиляна Цанева, превод

© Буян Филчев, художник

© ИК „Прозорец“ ООД, 1998 г.

Печат ДФ „Балкан прес“ ЕАД

 

Mircea Eliade

Images et symboles

Gallimard

© Gallimard, 1952 г., преиздаден в 1980 г.

Този труд бе първоначално издаден в поредицата ЕСЕТА на издателство Gallimard през 1952 г.

 

Cet ouvrage, publié dans le cadre du programme de participation â la publication VITOCHA, bénéficie du soutien du Ministère Français des Affaires Etrangères, de l’Ambassade de France en Bulgarie et de l’Institut Français.

 

Това заглавие, публикувано в рамките на програмата за участие в книгоиздаването „Витоша“, се ползва от подкрепата на Министерството на външните работи на Франция, на Френското посолство в България и на Френския културен институт.

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекция от NomaD

Глава III
„Богът връзвач“ и символиката на възлите

Страшният Владетел

Известна е ролята, която Ж. Дюмезил приписва на Страшния Владетел от индоевропейските митологии: от една страна Той се противопоставя на Владетеля-Правник и то в самата сърцевина на функцията му на Върховен Господар (така например, Варуна се противопоставя на Митра, Юпитер на Фидес), а от друга страна, сравняван с боговете-воини, които се борят винаги с военни средства, Страшният Владетел държи монопола над едно друго оръжие — магията. „Няма нито един мит за Варуна, в който да се говори за битки, макар той да е най-непобедимия от боговете. Основното му оръжие е неговата «mâyâ от Asura», магията му на Суверен, създаваща форми, авторитет и влияние и която същевременно му позволява да управлява, да уравновесява света. Впрочем, това оръжие най-често се проявява под формата на примка, на възел, на връзки (pâçâh), материални или изобразени. В противовес на него, Индра е богът-воин, борецът, повелителят на мълниите, героят на безброй противоборства, на преодолените опасности, на трудно постижимите победи.“ Същото противопоставяне се забелязва и в Гърция: докато Зевс сам се бие или директно подкрепя трудните войни, то „Уран не се сражава, няма и следа от битки в легендата за него, въпреки че той е най-страшния от всички царе и най-мъчно свалимия от трона: с безпогрешните си хватки, той обездвижва или по-точно «връзва», приковава с вериги в ада евентуалните си съперници, при все че те са най-яките от всички“. В митологиите на северните народи „Один наистина е господарят, вождът на воините на този и на другия свят. Но нито в Едда-та в проза, нито в едическите поеми[1], самият той никога не се бие… Има цял арсенал от магически «дарби» като например способността да бъде вездесъщ или поне да се премества мигновено, да се предрешава до неузнаваемост, безгранично да се видоизменя и, накрая и най-вече, дарбата да ослепява, да оглушава, да парализира противниците си и да обезврежда напълно оръжията им…“[2] Накрая, в римските предания, на магическите похвати на Юпитер, който се намесва в битките като всемогъщ магьосник, се противопоставят нормалните, чисто военни средства на Марс.[3] Това е противопоставяне, което в Индия се проявява понякога по още по-ясен начин: например Индра спасява като „развързва“ жертвите, „вързани“ от Варуна.[4]

Както би могло да се очаква, Ж. Дюмезил задълбочава проверката на тази двуполюсност „връзвач“ — „развързвач“ в такива по-конкретни области, каквито са ритуалите и обичаите. Ромул, „колкото страшен, толкова и авторитетен тиранин, връзвач, използващ всемогъщи връзки, основател на братството на варварски дивите луперк[5] и на необузданите целерес“[6] (Хораций и Членовете на Курията) в „историзираната“ перспектива на римската митология, е еквивалентът на Варуна, Уран и Юпитер. Цялата му „история“ и обществено-религиозните институции, които според преданията е създал, се обясняват с въплътения от него първообраз на Магическия индоевропейски Суверен, господар на „връзките“. Ж. Дюмезил припомня един текст от Плутарх (Romulus, 26), където се казва, че пред Ромул винаги вървели „мъже, които с тоягите си разпръсвали тълпата; опасани с ремъци, те били готови да обвържат веднага с тях тези, които той би им посочил да завържат“.[7] и, бидейки екити, носят халка на пръста (Mitra-Varuna, стр.16). За разлика от тях, юпитеровият флами[8], като представител на сериозната, юридически призната, статична религия, не може нито да язди кон (equo dialem flaminem vehi religio est, Авъл Гелий, X, 15), „нито да носи халка, освен ако тя не е ажурна и Kyxa“ (item annulo uti, nisi pervio cassoque, fas non est). „Щом някой вързан човек влезе (при фламина на Юпитер), той трябва да бъде развързан, въжетата (връзките) да бъдат качени на покрива през имплувиум[9] и оттам — изхвърлени на улицата. По него (фламина) няма никакъв възел — нито на шапчицата, нито на пояса, нито някъде другаде (nodum in apice in cinclu neque in alia parte ullum habet). Ако водят някой човек, за да бъде бит с пръчки, а той се хвърли в краката на фламина, молейки го за пощада, би било светотатство да го бият през този ден“.[10]

В случая нямаме никакво намерение да преразглеждаме материалите, събрани и великолепно анализирани от Ж. Дюмезил. Стремежът ни е съвсем друг: да сравним в още по-широк план мотивите на „бога връзвач“ и на магията на „връзването“, като се опитаме да разгадаем значенията им, както и да уточним техните функции в други религиозни общности, които не спадат към магическото индоевропейско владичество. Не смятаме, че бихме могли да изчерпим тази огромна материя, на която са посветени толкова много монографии.[11] Целите ни са по-скоро от методологически характер: като се възползваме от богатия набор от факти, установени от етнографите и историците на религиите от една страна, и от друга страна, от резултатите на изследванията, проведени от Ж. Дюмезил в областта на магическата индоевропейска хегемония, бихме желали да разберем: 1) в какъв смисъл понятието „владетел връзвач“ е специфично, характерно единствено за индоевропейската религиозна система, и 2) какво е магическо-религиозното съдържание на всички митове, ритуали и суеверия, основаващи се на централния мотив — „връзване“. Наясно сме за опасностите, които крие подобна програма и на първо място за вероятното „объркване, смесване“, така блестящо порицано от Ж. Дюмезил (Раждането на Рим, 1944 г., стр.12 и сл.). Но в случая не става толкова въпрос да се обяснят индоевропейските факти с разнообразни техни паралели, колкото да се състави сбита карта на магическо-религиозните „комплекси“ от същия вид и да се уточнят, в рамките на възможното, отношенията на индоевропейската символика на „връзването“ с морфологически съседните й системи. Така ще сме в състояние да преценим дали подобно съпоставяне може да представлява интерес за общата история на религиите и по-специално за историята на индоевропейските религии.

Бележки

[1] Едда („поетическо изкуство“) — заглавие на два сборника с исландска поезия. Голямата или Поетическата Едда, открита през 1643 г., е съставена от 35 поеми от неизвестни автори, датирани от специалистите от VII до XIII в. Малката Едда или Едда в проза е създадена към 1220 г. от исландския владетел и поет Снори Стурлусон и затова е наречена още Снора-Едда. Тя се състои от три части: „Халюцинациите на Гилфи“ с митологически сюжет, „За езика на скалдите“, посветена на метафорите в преданията и „Изброяване на строфите“, където са илюстрирани метричните възможности на исландската поезия. Освен с чисто литературната си стойност, Еддите са и основните източници за изучаване на скандинавската митология. — Б. пр.

[2] Georges Dumézil, Mythes et Dieux des Germains (Митове и Богове на германските племена) (Париж, 1939 г.), стр.21 и ся.; Jupiter, Mars, Quirinus (Юпитер, Марс, Квирин) (Париж, 1941 г.), стр.79 и сл.; виж: Ouranôs-Varuna (Париж, 1934 г.) и т.н.

[3] G. Dumézil, Mitra-Varuna (Париж, 1940 г.), стр.33; Jupiter, Mars, Quirinus, стр.81 и сл.

[4] Georges Dumézil, Flamen-Brahman (Париж, 1935 г.), стр.34 и сл..; Mitra-Varuna, стр.79 и сл.

[5] Жреци, които провеждали Луперкалиите, празненства в древен Рим, организирани в чест на бог Фавън (Луперк), въведени според преданията още от Ромул. По време на Луперкалиите, празнувани в средата на м. февруари се принасяли жертви със специален ритуал, при който жреците, напръскани с кръвта на коза и на куче, а после измити с мляко, голи, само с преметната през рамо кожа на козел, обикаляли града и удряли с изрязани от закланите животни ремъци всеки срещнат. Ремъците се наричали фебруа, откъдето произлязло и наименованието на м. февруари. Луперкалиите се чествали до края на V в. — Б. пр.

[6] От лат. celer, бърз: кавалерийски корпус, създаден от Ромул, за да му служи като гвардия и от който, по всяка вероятност, води началото си конният строй. — Б. пр.

[7] Mitra–Varuna, стр./2; виж: забележките на Жан Байе в Revue Historque des Religions CXXIV, 1941 г., стр.194 и сл. Все според Плутарх, Римски въпроси 67, самото название „ликтори“ е производно от ligare (лат. връзвал) и Ж. Дюмезил не вижда причина, за да отхвърли връзката, която древните чувствали между lictor u ligare: lictor вероятно е образувано от корена на глагола ligere, което, без да е установено със сигурност, би могло да има връзка с ligare, подобно на тази между dicere и dicare.

[8] В древния Рим — жрец на някое от главните божества, най-вече на Юпитер (dialis) или на Марс. — Б. пр.

[9] Централен басейн в атриума на римските къщи, където се стичали дъждовните води, проникващи през отвора на покрива. — Б. пр.

[10] Авъл Гелий, Атически нощи, X, 15, прев. М. Миньон III, 607; J. Heckembach, De nèditate sacra sacrisqèe vinculis (R. V. V., IX, 3, Гисен, 1911 г.), стр.69 и сл.; Dumézil, Flainen-Brahman, стр.66 и сл.

[11] След по-скоро разочароващата книга на Heckenbach, ще споменем Frazer, Taboo and the perils of the soul. стр.296 it сл.; I. Scheftelowitz, Das Schlingen Netzmotiv im Glauben und Brauch der Völker (R. V. V., XII, 2, Гисен, 1912 г.); idem, Die altpersische Religion und das Judentum (Гисен, 1920 с), стр.92 и сл., както и пояснителните бележки на Ж. Дюмезил към етнографските му и фолклорни проучвания в Ouranôs-Varuna, стр.52, бележка 1. Относно римския пехит, магическите възли и наказателното право виж Анри Декюжис, Етапите на правото (2-ро издание, Париж, 1946), том 1, стр.157–178.