Мирча Елиаде
Образи и символи (19) (Размисли върху магическо-религиозната символика)

Образи и парадокси

За отбелязване е, че всички образи, целящи да изразят парадоксалния акт на „излизането от времето“ са валидни и за изразяване на прехода от незнанието към просветлението (или, с други думи, от „смъртта“ към „живота“, от обусловеното състояние към не-състоянието и т.н.). Grosso modo, те могат да бъдат групирани в три категории: 1) образите, които показват премахването на времето и следователно просветлението чрез прекъсване на нивата („счупеното Яйце“, Светкавицата, Седемте крачки на Буда и т.н.); 2) тези, които изразяват неразбираемо положение (неподвижността на Слънцето в зенита му, устойчивостта на потока на съзнателните състояния, пълното спиране на дишането при йогийската практика и т.н.) и, накрая 3) противоречивия образ на „благоприятния момент“, временен фрагмент, преобразуван в „миг на просветлението“. Последните две категории образи също обхващат прекъсване на нивата, защото изясняват парадоксалния преход от едно състояние, смятано за „нормално“ от непросветените (движението на слънцето, мисловния процес и т.н.) към „парадоксалното“ състояние (неподвижността на слънцето и т.н.) или пък съдържат в себе си транссубстанциализирането, което се осъществява вътре в самия временен момент. (Знае се, че предизвиканият със съответен ритуал преход от светското към свещеното време се получава също чрез „прекъсване на нивата“: богослужебното време удължава не светското времетраене, в което се вмества, а парадоксално — времето на последния изпълнен ритуал. Виж нашия Трактат по История на Религиите, стр.369 и сл.)

В структурата на тези образи няма нищо изненадващо за нас. Всяка символика е парадоксална, тоест странна и следователно невъзприемлива в светски план. Най-често използваният символ за изразяване на прекъсването на нивата и за проникването в „другия“, надсетивния свят (бил той света на мъртвите или на боговете) е „трудния преход“, острието на бръснача. „Не е лесно да се мине по наточеното острие на бръснача, казват поетите, за да изразят трудностите на пътя (водещ до висшето познание)“, се твърди в Katha Upanisad (III, 14). Да си припомним и текста от Евангелието: „…тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота, и малцина ги намират“ (Евангелие от Матея, гл. 7:14). Впрочем, „тясната врата“, острието на бръснача, стесненият и опасен мост не изчерпват богатството на тази символика. Други образи ни представят привидно безизходно положение. Героят на една приказка, предназначена за новопосветените, трябва да мине там, „където се срещат нощта и денят“ или да открие врата в привидно сляпа стена, или да се възкачи на Небето през проход, който се разкрива само за миг, да се провре между два постоянно въртящи се воденични камъка, между две слепващи се почти всеки момент скали или пък между челюстите на чудовище и т.н.^[1] Всички тези митични образи изразяват необходимостта да се трансцендентират противоположностите, да се премахне поляризацията, характеризираща човешкото положение, за да се достигне до върховната действителност. Както казва А. Кумарасвами, „всеки, който желае да се пренесе от този в другия свят или да се върне от него, трябва да го стори в едноизмерния и извънвременен интервал, разделящ сродните, но противоположни сили, през които може да се мине само в един миг“ (Simplegades, стр.486).

И наистина, ако за индийската мисъл човешкото положение се определя от съществуването на противоположностите, избавлението (тоест премахването на човешкото положение) е равнозначно на неопределено състояние, стоящо над противоположностите или на състояние със съвпадащи противоположности, което всъщност се свежда до все същото. Да си припомним, че като се позовава на видимите и невидими аспекти на Съществото, Maitri Upanisad различава „двете форми“ на Брахман като „Време и Безвремие“. За Мъдреца, просветления, Брахман играе ролята на примерен модел: избавлението е една „имитация на Брахман“. А това означава, че за „този, който знае“, „Времето“ и „Безвремието“ губят смисъла си на антоними: те вече са неразличими едно от друго. За да илюстрира това парадоксално положение, резултат от премахването на „чифтовете антоними“, индийската мисъл, както впрочем всяка древна мисловност, прибягва до образи, чиято структура е образец за сбор от противоречия (образи от типа на: открийте врата в стена, която видимо е съвсем гладка, без какъвто и да било отвор).

Съвпадението на противоположностите е още по-добре изяснено от образа на „мига“ (ksana), който се превръща в „благоприятен момент“. Привидно, нищо не отличава даден фрагмент на светското Време от изживяния при просветлението миг извън времето. За да схванем по-добре структурата и функцията на подобен образ, трябва да си припомним диалектиката на свещеното: един предмет по парадоксален начин се превръща в йерофания, в олицетворение на свещеното, без обаче да престава да участва в собствената му, окръжаваща го космическа среда (един свещен камък все пак си остава някакъв камък, и т.н.).^[2] От тази гледна точка, образът на „благоприятния момент“ изразява парадокса от съвпадението на противоположностите и то по много по-ярък и убедителен за нас начин, отколкото образите на противоречивите положения (от типа на неподвижността на Слънцето и др.)