Мирча Елиаде
Образи и символи (10) (Размисли върху магическо-религиозната символика)

Строеж на „Център“

Видяхме, че не само се е смятало, че храмовете се намират в „Центъра на Света“, но че и всяко място, където свещеното се е вмествало в светското пространство, е било възприемано като „център“. И свещените пространства можели да бъдат построени. Но строежът им представлявал своего рода космогония, сътворение на света; това било смятано за нещо напълно естествено, понеже, както вече казахме, светът бил създаден от ембрион, от един център. Така например, строежът на ведическия олтар на огъня възпроизвеждал сътворението на света, а самият олтар бил микрокосмос, един imago mundi. Водата, с която се размесва глината, се казва в Çatapatha Brâhmana (I, 9, 2, 29; VI, 5, 1 и сл. и т.н.), е първичната Вода; служещата за основа на олтара глина е Земята; страничните стени представляват Атмосферата и т.н. (Би трябвало може би да се добави, че постройката включва и строежа на космическото Време, но тук нямаме възможност да засягаме и този въпрос; виж Le Mythe de l’Éternel retour (Митът за Вечното Завръщане), стр.92 и сл.)

Затова смятаме, че е безполезно да продължаваме да задълбаваме все в тази насока: историята на религиите познава множество ритуални постройки на „Център“. Ще отбележим само едно нещо, което ни се струва значимо: колкото повече древните свещени места, храмове или олтари (жертвеници) губят от своята религиозна сила на въздействие, толкова по-често се откриват и прилагат други геомантически, архитектурни или иконографски формули, които, в края на краищата, представляват същата символика на „Центъра“, макар понякога това да става по доста любопитен начин. Ще посочим само един пример: строежа и функцията на мандала.^[1] Този термин означава „кръг“; в тибетските предания той е ту „център“, ту „това, което окръжава“. Всъщност, мандала представлява поредица от кръгове, били те концентрични или не, изписани в квадрат; в тази диаграма, изрисувана на земята с цветни конци или с оцветен оризов прах, заемат място различните божества от тантрическия пантеон. Така, мандала е един imago mundi и, в същото време, символичен пантеон. За новака, посвещението означава между другото да проникне във всяка от зоните и да достигне до различните нива на мандала. Ритуалът на проникването може да бъде смятан за еквивалент на добре познатата ни ритуална процесия около някой храм (pradakshina) или на постепенното издигане, от тераса на тераса, до „чистите земи“, намиращи се на най-високото място в храма. От друга страна, въвеждането на новопосветения в мандала може да бъде отъждествено с посвещението чрез проникване в лабиринт; впрочем, някои мандала приличат досущ на лабиринт. Затова би могло да се приеме, че подобно на лабиринта, мандала има поне двойна функция. От една страна, навлизането в изрисувана на земята мандала е равнозначно на посвещение, а от друга страна мандала „защитава“ новопосветения от всички вредни за него външни сили и същевременно му помага да се съсредоточи, да намери своя собствен „център“.

Но който и да е индийски храм, гледан отгоре или като архитектурен план, всъщност представлява мандала. Който и да е индийски храм е, подобно на мандала, микрокосмос и същевременно пантеон. Защо тогава трябва да се строи мандала? Кому е нужен един нов „Център на Света“? Просто защото на някои набожни хора, изпитващи нужда от по-неоспоримо и по-дълбоко религиозно преживяване, традиционният ритуал се струвал прекалено остарял и отживял времето си: строежът на олтар на огъня или изкачването на терасите на храм вече не им позволявали да преоткриват своя „Център“. За разлика от древните хора или на тези от епохата на Ведите, тантрическият човек изпитвал нужда от лично изживяване, за да съживи в съзнанието си някои първични символи. Впрочем, това е и причината, поради която дадени тантрически школи са се отказали от външната мандала и са прибегнали до вътрешни, духовни мандала. Те могат да бъдат два вида: 1) чисто мисловна постройка, играеща ролята на „опора“ на медитацията, или 2) идентификация на мандала в собственото тяло. В първия случай, като прониква мислено във вътрешността на мандала, йогата достига до пълна концентрация и същевременно си създава „защита“ от всякакви разсейвания и изкушения. Мандала „концентрира“: тя предпазва от разпиляване на мислите, от разсейване. Идентификацията на мандала в собственото тяло издава желанието да се отъждестви неговата мистична физиология с микрокосмос. Едно по-подробно изложение върху проникването чрез техниките на йога във вътрешността на това, което би могло да се нарече собственото „мистично тяло“, би ни отвело твърде далеч. Засега ни стига да кажем, че последователното съживяване на чакрите, на тези „колела“ (кръгове), смятани за пресечни точки на космическия и мисловен живот, се приравнява с посвещаващото проникване във вътрешността на мандала. Събуждането на Кундалини е равнозначно на прекъсване на онтологичното ниво, тоест на пълното и съзнателно осъществяване на символиката на „Центъра“.

Както току-що установихме, мандала може да бъде едновременно или последователно както опора на конкретен ритуал или на духовна концентрация, така и на техника на мистична физиология. Тази многозначност, тази способност да се проявява в най-разнообразни, макар и свеждащи се до еднородност планове, е една от характерните черти на символиката на Центъра въобще. А това е лесноразбираемо, защото всяко човешко същество се стреми дори и несъзнателно към Центъра и към своя собствен Център, който му разкрива цялостната действителност, „сакралността“. Дълбоко вкорененото в човека желание да се намира в самата сърцевина на реалното, в Центъра на Света, там, където се осъществява връзката с Небето, обяснява и прекомерното използване на „Центровете на Света“. По-горе видяхме, че човешкото жилище е било отъждествявано с Вселената, а огнището или отвора, през който да излиза димът — с Центъра на Света. Така че както всички домове, така и храмовете, дворците, градовете се намирали на една-единствена и обща точка — Центъра на Вселената.

Но не съществува ли тук някакво противоречие? Цяла поредица от митове, символи и ритуали единодушно подчертава колко трудно може да се проникне в даден център; а от друга страна, една не по-малобройна група от митове и ритуали установява, че този Център е достъпен. Така например, поклонението на Светите места е нещо трудно постижимо, но което и да било посещение в черква се смята за поклонение. От една страна, Космическото дърво е недостъпно, но от друга страна, то може да бъде открито във всяка юрта. Пътят, който води до „Центъра“ е осеян с препятствия и, въпреки това, всеки град, храм, всяко жилище се намира в Центъра на Вселената. Преживените от Одисей страдания и „изпитания“ са невероятни и все пак което и да е завръщане у дома е „равностойно“ на връщането на героя в родната Итака.

Всичко гореизложено изглежда доказва, че човекът може да живее само в свещено пространство, в „Центъра“. За отбелязване е, че една група предания потвърждава желанието на човека да се озовава без усилие в Центъра на Света, докато друга група набляга на трудността и следователно на заслугата му, че е успял да проникне в него. В случая ние не се интересуваме от произхода и историята на всяко от тези предания. Фактът, че първото от тях — онова, което допуска в самия дом на човека да се изгради „Център“, тоест за леснината, с която се достига до него — се открива почти навсякъде по света, ни кара да го смятаме за най-многозначителното. То ни позволява да установим известно човешко състояние, което бихме могли да наречем носталгия по рая. Под този израз разбираме желанието на човека да се намира винаги и без усилие в Центъра на Света, в сърцевината на действителността и, в близък план, да надмине човешкото в себе си и да си възвърне божественото състояние или, както би казал християнинът: състоянието преди грехопадението.^[2]

Не бихме искали да завършим това изложение, без да припомним един европейски мит, който, макар да не се отнася пряко до символиката и ритуалите на Центъра, спомага за включването им в още по-мащабна символика. Става въпрос за една подробност от легендата за Парсифал и за Краля-грешник.^[3] Да си припомним странната болест, която приковавала на леглото стария крал, пазителя на тайната на Граал. Впрочем, страдал не само той; всичко около него се разпадало, рушели се и дворецът, и кулите, и градините, птиците вече не се размножавали, овощните дървета не давали плод, изворите пресъхвали. Много лечители се били опитали да изцерят Краля-грешник, но без никакъв резултат. Ден и нощ в двореца идвали рицари и всеки от тях питал първо за здравето на краля. Един-единствен рицар — беден, неизвестен, дори малко чудноват, си позволил да пристъпи установения церемониал и да не прояви изискващата се от него вежливост. Наричал се Парсифал. Без да се съобразява с придворните порядки, той се насочил право към краля и, като се приближил до него, го запитал без заобикалки: „Къде е Граал?“ В същия миг всичко се преобразило: кралят се надигнал от постелята си, реките и чешмите отново потекли, растителността избуяла, замъкът се възстановил като по чудо и засиял с предишния си блясък. Трите думи, изречени от Парсифал, били достатъчни, за да възродят цялата Природа. Но точно тези думи представлявали централния въпрос, единственият, който засягал не само краля-грешник, но и целокупния Космос: къде се намирало истинското реално, свещеното, Центърът на живота и изворът на безсмъртието? Къде се намирал Свещеният Граал? Никой преди Парсифал не бил и помислил да постави този централен въпрос и светът загивал заради това метафизическо и религиозно безразличие, заради тази липса на въображение и на желание да се познае действителното.

Тази малка подробност от толкова внушителния европейски мит ни разкрива поне една непозната страна от символиката на Центъра: не само съществува тясна взаимна обвързаност между всемирния живот и спасението на човека, но е достатъчно да си поставим централния въпрос, тоест Въпроса с главно „в“, за да започне космическият живот непрекъснато да се възражда. Защото често смъртта — както изглежда показва този митически откъс — е само резултат от безразличието ни към безсмъртието.