Филип Шелби
Дни на убийства (7)

6.

Двама агенти от отдела за вътрешна сигурност се качиха заедно със Смит в асансьора. Докато слизаха към гаража, запука микрофон. Един от агентите натисна с пръст слушалката в ухото си, чу какво му казват, после се наведе към шефа си и му го прошепна. Смит, който очакваше да го потърсят, се изненада, че са го направили толкова открито.

— Кажи им, че всичко е наред.

Гаражът на Службата за охрана бе в просторно, добре осветено и старателно излъскано помещение, което можеше да мине за магазин за луксозни автомобили. Под флуоресцентните лампи лъщяха пет бронирани коли досущ като президентската лимузина. До едната стена бяха наредени служебни коли в безупречно състояние и с пълни резервоари. Другите автомобили, включително медицинските джипове „Чероки“, биваха преглеждани от автомонтьорите. Никъде нямаше налепени плакати, календари с голи мацки, отникъде не гърмеше радио, от вградените колони се лееше само тиха концертна музика.

Токовете на Смит затракаха по металната централна пътека. В дъното й, на няколко метра от директорския линкълн, стоеше човек в елегантен кашмирен балтон, копринен шал и кожени ръкавици. Беше малко над четирийсетте, чертите му оставяха впечатление за недоизпипаност, сякаш наскоро си бе правил пластична операция. Воднистосините очи гледаха изпод почти бели вежди със същия цвят като рядката му коса, сресана в скъп салон. Кожата се розовееше леко — мъжът или се бе пекъл наскоро на слънце, или си пийваше. Смит знаеше, че не е нито заради едното, нито заради другото. Просто Джеймс Крофт, сенаторът с най-голям стаж от Илинойс, председател на сенатската Комисия за сигурност, имаше почти всички белези на албинос.

— Добър ден, директоре. Или може би не е чак толкова добър?

— Имал съм и по-добри — отвърна хладно Смит.

Един от агентите отвори задната врата и двамата се настаниха в лимузината. Звукоизолиращата преграда, затъмнена така, че шофьорът да не разчита думите по устните, вече беше вдигната. Смит натисна бутона за вътрешната връзка и колата потегли.

— Не можеше ли да почака? — попита троснато директорът.

Крофт се подсмихна.

— Трябваше да те видя преди срещата с президента. Секретарката ти ме отряза два пъти. Ако не бях наясно, щях да реша, че се криеш от мен.

— Няма какво да ти кажа. Вече знаеш какво се случи.

— Но не и как. Притеснява ни това. Трябва да сме наясно какви издънки да очакваме.

Смит се наклони, когато автомобилът зави рязко по авеню Конститюшън.

— Няма да има издънки — отвърна той и погледна навън през матовото стъкло към пешеходците, зяпащи линкълна.

— Хайде сега ме остави да преценя аз, след като си ми казал подробностите.

— Тайло вече призна писмено, че е пропуснала да претърси спалнята във вилата. Това е достатъчно, та веднага да й окачим въжето.

— Значи вътрешното разследване ще се занимава само с нея — промърмори Крофт.

— Не само вътрешното — всяко разследване — сопна се Смит. — Дори не е нужно да си даваш труда да го задвижваш.

Крофт се изкикоти подигравателно.

— Не ми казвай, че те тормози съвестта, Уайът.

Намираха се пред портала на Белия дом и шофьорът бе смъкнал прозореца, за да покаже документите. Смит изчака да потеглят отново.

— В безопасност сме — каза той. — Не го ли разбираш? Вече е излишно да се притеснявате.

Крофт се подвоуми дали сега е моментът и мястото да разклати крехкия свят на Смит с разкритието, че все още има куп неща, за които да се притеснява. Реши засега да не го прави. Да остави директора да си възвърне самообладанието за срещата с президента. По-късно, ако пак опряха до Смит, Крофт знаеше, че може да разчита на безпрекословното му съдействие.