Филип Шелби
Дни на убийства (19)

18.

— Холанд! Вече се притеснявах. Добре ли си?

— Всичко е наред, сенаторе.

Не се впусна в подробности. Заслуша се в гласа му, за да улови нервност или гняв. Но той звучеше напълно спокойно. Крофт не я попита и защо толкова се е забавила.

— Помисли ли?

— Да, сър. Според мен е добре да ви съдействам.

— Радвам се.

Ето сега пролича колебание в гласа му и наострените сетива на Холанд веднага го доловиха.

— Какво има, сенаторе?

— Оръжието, с което е бил убит Франк. Цялото е в твои отпечатъци.

— Моля?

— Някои твърдят, че си го извършила ти, Холанд. Подробностите не ги интересуват. Смятат да го съобщят на редовната пресконференция на местната полиция.

Холанд се мъчеше да прогони от съзнанието си спомена за Франк. Представяше си как отива при вратата, как поглежда през цветното стъкло и не вижда нищо. После вратата я удря по лицето и тя се просва на земята. Колко ли време е била зашеметена? Няколко секунди? Минута-две? Сетне си спомни още нещо — убиецът, застанал на няколко крачки, бе насочил към нея пистолет.

Беше с гумени ръкавици. А не му трябваха, понеже не му се налагаше да докосва гладки повърхности. Дори да натисне звънеца. Значи е искал да запази нещо върху пистолета.

— Мога да ви обясня, сенаторе.

— Дано. Говорих със Смит, без да издавам какво знам, но той се досеща. Смята, че с теб поддържаме връзка. Едва ли ще мога и занапред да го заблуждавам.

— Така си е.

— Е, какво ще правим, Холанд?

— Знаете ли къде е морската гара?

— Да.

— След около час и половина ще бъда там. На стоянката на туристическата автобусна линия.

— Ще те чакам. А охрана?

— Няма да ни е нужна. Моля ви, елате сам.

— Добре. Деветдесет минути, Холанд, и всичко ще свърши.

Тя затвори и се запъти към Мег, която я чакаше.

— Не изглеждаш добре.

Холанд й разказа накратко разговора. Приятелката й пребледня, щом чу за отпечатъците.

— Имам среща с Крофт на кея на туристическите корабчета.

Мег се изправи.

— Добре. Разходката ще ми се отрази добре.

— Моля те…

Холанд се извърна, за да не гледа гневния пламък в очите на приятелката си.

— Имаш ли служебния ми номер?

— И домашния. Ще ти звънна от кабинета на Крофт.

Прегърнаха се, после Мег се обърна и токчетата й зачаткаха по черната настилка. Усети как кожата на тила й настръхва, но когато рязко се завъртя, единственото, което видя, беше Холанд, която крачеше в противоположната посока.

 

 

— Така. Разделиха се. Червенокосата си тръгва. Вече е извън парка.

Проповедника гледаше през мощен полеви бинокъл.

Следеше Холанд от възвишението, близо до яхтклуба, предлагащо възможно най-добра гледка към околността.

— Не я изпускай от очи — нареди Крофт. — Аз ще дойда в уговорения час.

Проповедника натъпка клетъчния телефон в джоба си и разглоби дългообхватния параболичен микрофон, който се разтваряше и прибираше подобно на миниатюрно ветрило. Във ФБР го използваха едва от година. С него улови всяка дума, изречена от Тайло. Бе толкова неопитна, че вече му бе скучно.

Проповедника тъкмо се канеше да слезе от възвишението, когато настръхна целият. Евтината кола, спряла пред къщичката на охраната, можеше да е на обикновен патрул. А можеше и да не е.

Очите му се превърнаха в ледени топчета, когато различи, че от автомобила слиза Арлис Джонсън. Пазачът му стори път при вида на картата в ръката му.

„Я, гледай ти…“

Последния път го бе виждал преди десет години, в стерилно бялата стая на Джей стрийт 1800. Тогава Джонсън го беше спипал. Учителят, с когото Проповедника се бе забавлявал цяла нощ, беше намерен на плажната ивица на Мериленд. Джонсън твърдеше, че разполагал със свидетел — университетски умник, забелязал, че някакъв мъж копае дупка на един хълм. Преподавателят изчакал мъжът да си отиде и от любопитство отишъл да види за какво става дума. Копал само няколко сантиметра, когато се показала кървава ръка с изпотрошени нокти. Повиканите следователи по-късно се шегували с „оповръщания плитък гроб“.

Преподавателят орнитолог се оказал с доста набито око. Скицата на Проповедника, изготвена по неговото описание в полицията, сякаш бе рисувана от натура. Джонсън се бе вкопчил със зъби и нокти в това. Вярно, било здрачно и орнитологът признал, че бинокълът му не се нагласява автоматично в зависимост от светлината. Въпреки това Джонсън бе сигурен, че именно Проповедника е стоял над гроба.

Шест часа го притиска към стената, но Проповедника му се изплъзваше като риба. С разума и логиката си той отблъскваше атаките на Джонсън и се носеше на опияняващите криле на спомена. Онзи нямаше представа, че от разпита удоволствието му става още по-голямо. Както и от това, че каквото и да правеше, Джонсън пак нямаше да успее да го обвини в зловещото убийство.

При обиска в апартамента на Проповедника не бяха намерени никакви доказателства, че той е свързан с жертвата или местопрестъплението. След по-малко от дванайсет часа адвокатът му обяви, че орнитологът има психиатрични проблеми и взима силни антидепресанти. При изследванията се оказа, че въпросния ден свидетелят не си е взел лекарствата, немарливост, която би могла да причини световъртеж, отслабване на зрението и дори краткотрайна загуба на паметта.

По-нататъшното разследване само затрудни още повече Джонсън. Проповедника, който от четири години работеше в тайните служби, имаше безупречно досие. Преди това бе прекарал три години в армията — зелена барета. Но досието му бе „прочистено“ толкова старателно, че дори Джонсън не се добра до нищо. Никой не знаеше за другото, за женските трупове, разлагащи се из джунгли, реки и смрадливи контейнери за смет в градове из Третия свят. Никой не подозираше за тях.

Никой, освен Джонсън. Именно той отстрани Проповедника от активна служба. Започна да издирва хора, били с него в армията, и командващи офицери. Преследваше го, предизвикваше го и го чакаше да се издаде, като си признае или направи нещо.

Отнеха му служебната карта и оръжието, но не и паспорта. Не знаеха за банковия сейф, натъпкан с пари и фалшиви документи. Не знаеха, че качвайки се оня слънчев майски ден на самолета за Калифорния, той вече няма да се върне. В маршрута му, за който се погрижи Джонсън да бъде информиран, пишеше: Палм Спрингс през Лос Анджелис. В него не се споменаваше за полета до Банкок на тайландските авиолинии.

Проповедника помнеше как е гледал през илюминатора на боинга, спрял пред лосанджелиското летище. Тогава си бе давал сметка, че няма избор. Джонсън бе неумолим, търпелив, упорит, безмилостен. Някой ден, вероятно съвсем скоро, щеше да изрови истината за кървавите му тайни, а Проповедника не можеше да го допусне. Нямаше друг избор, освен доброволното изгнание.

Сега пред очите му Джонсън отиде до „Лебед“ и влезе вътре. След няколко минути излезе пак — отчаян и ядосан.

— Няма я, нали, мой човек? — промърмори Проповедника. — Но пък ти си налице. Скоро ще те посетя, Арлис. Хич не си прави илюзии…

 

 

Джеймс Крофт не гледаше с добро око на опитите да го лъжат. Холанд щеше да стигне до мястото на срещата и за половината време, което му бе поискала. От разговора им вече бяха минали петдесет минути. Проповедника се обади пак и докладва, че е дошла и търси евентуални капани. Все пак момичето му имаше доверие и това поохлади гнева на Крофт. И слава богу, понеже се налагаше няколко минути да го гледа в лицето.

В тон с небрежното облекло Крофт тръгна по натоварените улици на Вашингтон с непретенциозен, но удобен олдсмобил. Вкара в новата уредба един от Бранденбургските концерти на Бах, за да разсее напрежението. Надяваше се да има възможност да скастри Тайло, преди Проповедника да й се нахвърли. Щеше да му достави неимоверно удоволствие.

 

 

Брайънт беше забъркал голяма каша, но не знаеше колко сериозно се е издънил. Обади се на Джонсън веднага щом разбра, че хората му са изгубили Даниълс. Сега Джонсън седеше до него в колата, спряна срещу входа на Националния здравен институт. Не бе казал и дума за устния рапорт на Брайънт. Прати Мариън Дженкинс да донесе някои неща от бюрото му. Брайънт не смееше да любопитства след ужасния провал.

— Можем да започнем издирване по описанието й — каза колебливо той и се размърда зад волана.

Пушеше му се, но навън бе започнало да ръми и прозорците на колата бяха затворени.

— Влязла е в банката — каза Джонсън. — Тогава вече сте я изгубили. Теглила е пет хиляди, за да ги даде на Холанд.

Брайънт само го слушаше. Шефът знаеше всички подробности. Мислеше на глас, търсеше изход от положението.

— Колко още може да й помогне? Холанд разполага с яхтата, а сега вече и с пари. Доколко ще се престраши да я забърка? Едва ли ще я излага на големи рискове.

— Не може да бъде!

Брайънт стисна кормилото, готов да изскочи от колата. Д-р Даниълс слезе от едно такси и се запъти спокойно към сградата на института.

— Чакай.

Брайънт се извъртя рязко. Джонсън гледаше Даниълс с лице, непроницаемо като маска на ацтеките.

— Трябва да изчакаме Мариън — прошепна той. — Ще дойде всеки момент.

 

 

Мег сякаш се беше върнала у дома след дълго отсъствие. Колеги, които не беше виждала с месеци, се надпреварваха да се отбиват при нея, заинтригувани от неочакваната й поява. Тя им разказваше историята на сънната болест, добавяше за тежест името на Нойман и ги оставяше да се чешат замислено по брадата.

Току усещаше клетъчния телефон в джоба на бялата си престилка — тежеше й като котва. Все си повтаряше, че е твърде рано Холанд да й се обади, но това не я успокояваше кой знае колко. Звънна. Пруит, шефът й, викаше я долу в кабинета си.

Мег грабна за вид две-три папки и се понесе. Пруит очакваше от нея да е на ръба на пробив. Защо иначе ще бие целия този път посред нощ?

— Влизай, Мег.

Наскоро беше навършил четирийсет, беше спретнат елегантен мъж със слънчев характер. Именно заради това тя веднага разбра, че нещо не е наред.

Пруит се изправи и й стисна ръка.

— Радвам се да те видя, Мег. Изгарям от нетърпение да науча какво си открила. Ще говорим, когато имаш… Когато се оправиш с другите проблеми.

Излезе забързано, без да дочака отговора й, и Мег видя гърба на висок широкоплещест мъж, застанал до прозореца.

— Здравей, Мег — каза той и се обърна. — Помниш ли ме?

Тя помнеше Арлис Джонсън от церемонията на Холанд след дипломирането й в академията. Знаеше и какво ги свързва от по-рано.

— Разбира се — отговори начаса. — Когато Холанд ни запозна, ми се прииска да сте двайсет години по-млад.

Знаеше защо Джонсън е тук. Не я интересуваше как я е открил толкова бързо. Важното беше да не губи самообладание. Арлис Джонсън умееше да влиза под кожата на хората за нула време. Уморената му усмивка не се връзваше с тревожната настоятелност на погледа.

— Явно си прочела мислите ми — рече той. — И аз си казах същото. Извинявай, Мег, но няма време да се правим на галантни. Знам, че Холанд ти се е обадила и си се качила на нощния самолет. Пристигнала си, минала си през банката и си отишла при нея. От там нататък нямам представа какво е станало. Въпросите ми са много, но само един не търпи отлагане: къде да намеря Холанд, за да помогна…

— Защо твоите хора… и нейни колеги са стреляли по нея? — прекъсна го Мег.

— Разказала ти е, значи знаеш за Сърес. Но и тя самата не знае всичко за престрелката.

Джонсън й разправи всичко от игла до конец — как някой се е обадил, но и досега не знаят кой, как е реагирала Службата и какъв е бил трагичният резултат. Без да сваля от себе си вината или да поема чужди грехове. Лъжите и недомлъвките само биха затруднили задачата му.

— Това мога да кажа и на Холанд… засега — рече Джонсън. — Но защо са й пари, Мег? Едва ли ще хукне да бяга. Не е чак толкова загубена. Пък и пет хиляди няма да й стигнат за далечно пътуване.

Мег подмина въпроса му, но и не свали очи от Джонсън.

— Холанд не е направила нищо лошо — вметна тя. — Вие я принудихте да се крие. Дайте й време да…

— Знам, че се нуждае от време — прекъсна я спокойно Джонсън. — Сама е и е уплашена. Не разбирам защо не ти се е доверила. Ти щеше да я обградиш с изпечени адвокати, които нямаше да допуснат да припаря до нея. Но не, вместо това й занесе каквото ти поиска и се върна в института. Защо? Пожелала е да не те забърква? Това ясно. Но може би има и нещо друго. Убедила те е, и то смислено, че разполага с план как да се измъкне от кашата. Иначе не би я оставила сама да си троши главата, особено с твоя шотландски нрав. — Джонсън изчака жената да помисли. — Трябва да знам къде е, Мег. Вече проверих на яхтата. Накъдето и да се е отправила… може да се натъкне на някой от лошите.

„Бързо схваща, не може да му се отрече, но не знае всичко. За Крофт например“, помисли Мег.

Явно Джонсън бе навлязъл в непознати води и не бе особено уверен.

„Не е предполагал, че тя ще се измъкне от примката, и сега е объркан.“

Двамата се погледнаха и разчетоха мислите си.

— Бои ли се Холанд от мен? Няма ли ми доверие?

— Не можеш да я виниш — отвърна Мег. — По нея са стреляли, без да го е предизвикала.

В нея обаче зрееше раздвоението. Това, че Холанд ще се среща с Крофт, никак не й харесваше, а между приятелката й и Джонсън стояха години на доверие и разбирателство. Джонсън я изчакваше спокойно.

Внезапно вратата се разтвори. Джонсън бързо се обърна натам, но Мег забеляза ядното му изражение. Влезе Брайънт. Видът му беше на маратонец пред припадък — беше зачервен и дишаше тежко.

— Трябва да видиш нещо! Незабавно!

— Изчакай ме, ако обичаш — каза й Джонсън и излезе от кабинета.

— Какво има?

— Вчера някакъв тип се отбил в „Дилижанс и пушки“. Ето какви ги е вършил. — Брайънт подаде рапорта. — Барманът разправя, че го направил и без да му мигне окото, си тръгнал. Всички в заведението само го изгледали с увиснали ченета.

Джонсън се свъси, щом прочете за разлетия и запален ром. Това е символична постъпка, така понякога агентите на тайните служби почитаха паметта на загинал колега.

— За Сърес ли? — попита той.

— Така си помислих отначало. Но според бармана в поведението на онзи имало нещо гнило. Даде на следователите пълно описание, по което бе изготвен портрет, и след половин час всички бяха вдигнати под паника.

Джонсън се стегна, когато Брайънт разгърна пред него листа с портрета.

— Барманът сигурен ли е?

— Повече от сигурен. Работил е в Службата двайсет и две години. Има по-набито око и от мен. Следователите веднага извадиха досието.

— Къде е?

Брайънт вдигна обемистата папка, оставена върху един от столовете в преддверието на кабинета. Джонсън я пое с две ръце, сякаш е талисман.

— Проповедника се е върнал — каза Брайънт. — Разните там сведения, че е починал в Югоизточна Азия, са били измислица. — Знаеше, че Джонсън преследва Проповедника и е дълбоко убеден, че той е убиец садист. Така и не бе повярвал в информацията от трета и четвърта ръка, че той е загинал из блатата в джунглата. В смъртта му щеше да се убеди само след като види трупа с очите си.

— Убийството на Уестборн е работа на Проповедника, нали? Някой го е върнал в страната…

— Ще поговорим после — прекъсна го Джонсън. — Свържи се с митническите и имиграционни служби в Лос Анджелис, Сан Франциско и Сиатъл. Изпрати им портрета, нека прегледат видеозаписите. Името му, каквото и да е то сега, няма да фигурира в списъка на издирваните лица, така че записите са единственият ни шанс. Предупреди и канадците. Може да е влязъл през Ванкувър.

— А тук, в града?

— Проповедника е видял сметката и на Сърес. Нямаше да се случи, ако го интересуваше само Уестборн. Той е тук, значи има още работа. Слизам след пет минути. Имай готовност да тръгнем.

Джонсън пъхна досието под мишница и се върна в кабинета. Мег видя, че изглежда съвсем променен. Убеди се, че и той може да плаши с вида си.

Джонсън разчисти бюрото на Пруит, за да освободи място за папката, от която извади рисунката.

— Няма време да подписваш декларации, че ще пазиш тайната — заяви той делово. — Но обещай, че няма да разгласяваш какво съм ти показал.

— Обещавам — отвърна Мег.

Ала не й се искаше да научава това, което Джонсън се канеше да й съобщи. Изпитваше същото, както като малка, когато бе вървяла на пръсти по дъното на езерото, докато водата не й стигна до шията, а тя не бе много сигурна, че ще доплува до брега.

— Викат му Проповедника — започна Джонсън. — Работеше в Службата, преди да открием някои негови склонности.

— Склонности ли?

— Обича да убива и изтезава главно жени. Избяга от страната, изплъзна ми се. Получихме сведения, че е мъртъв, но ето че се е появил във Вашингтон. Самоличността му е установена. Сигурен съм, че именно той е убил Уестборн и любовницата му. Мисля, че е видял сметката и на Сърес. Бил е в къщата на Холанд. Тя е успяла да му избяга. Затова е стреляла, държала е пистолет, когато нашите са отишли там. Никой не може да каже какво се е разиграло в къщата, но според мен Проповедника не смята да се оттегля. Холанд може би е видяла или чула нещо. При всички положения той я е взел на мушка. — Джонсън стисна юмруци и се наведе към Мег. — Не знам с кого ще се среща Холанд, нито къде. Но тя не подозира, че Проповедника е наблизо…

— Ако изобщо е наблизо — вметна младата жена.

— Точно така. Ако. Положението е в твои ръце. Трябва да се обадиш. Прецени дали си струва рискът да ни кажеш къде е. Не мога да й помогна от разстояние.

Мег се загледа в портрета, правен по описание. Средиземноморски черти, пълни устни, едва очертани скули. Благ поглед, излъчващ дружелюбие. Така можеше да изглежда всеки от стотиците студенти по богословие в Джорджтаунския университет. Проповедника… прякорът бе много уместен.

Мег посегна към папката. Имаше време да я изчете от край до край, но каква полза? Хрумна й, че Джонсън разиграва театро, но после си спомни колко отчаян беше агентът, нахълтал в кабинета. Той бе съвсем искрен.

„Холанд е там някъде, навън. Трябва да решиш дали да се обадиш. Тя чака.“