Филип Шелби
Дни на убийства (13)

12.

За непросветените старата библиотека на Сената наподобяваше същински лабиринт — човек можеше да се загуби във внезапни извивки и помещения, не водещи наникъде. Като свръзка между Службата за охрана и сенатската комисия за сигурност Сърес вече бе опознал добре тази плетеница.

В дъното на коридора, който сякаш не водеше до никъде, имаше една-единствена врата, боядисвана и пребоядисвана стотици пъти. Човек оставаше с впечатлението, че е на сервизно помещение. Всъщност обаче вратата бе подсилена със стоманени листове, а електронната ключалка представляваше последна дума на техниката. Сърес пъхна картата с кода, набра цифрова комбинация, вратата избръмча и се отвори.

По витото стълбище той се качи на втория етаж и влезе в кръгла стая, която с куполообразния си таван наподобяваше библиотека на особняк или малка обсерватория.

Но не бе нито едното, нито другото. В тази архитектурна приумица, известна като Кулата, вече петдесет години най-ценните шпиони и невъзвращенци биваха изслушвани от сенаторите и конгресмените, работещи с тайните служби на САЩ.

Сърес огледа удобните канапета с износена тапицерия, масите, прогорени от цигари, и единственото огромно бюро, върху което имаше само компютър и телефон. Потискащо място. Колкото и да го проветряваха, пак като че вонеше на предателство, подозрителност и страх.

— Добър ден, Франк.

Поздрави го Джеймс Крофт, важен член на сенатската комисия за сигурност. И той като Сърес имаше набитото тяло на боксьор лека категория. Сигурно още от малък му се е налагало да прибягва до юмруците. Лицето му не беше симпатично и Сърес се запита на какви ли жестокости са го подлагали, докато е бил момче.

— Благодаря, че ме приехте толкова бързо, сенаторе — каза Сърес, докато събличаше якето си.

Крофт махна с безупречно поддържана ръка.

— Откога работим заедно, Франк? От три или повече години? Според мен се сработихме чудесно.

Сърес му бе благодарен за тези думи. През целия си мандат в комисията Крофт се беше отнасял приятелски и с уважение към него. Изслушваше го, задаваше му уместни въпроси, бореше се със зъби и нокти за Службата, ако беше убеден, че постъпва правилно, макар и политически нецелесъобразно.

— Та какво те притеснява? — попита Крофт свойски, въпреки че в очите му проблесна остро любопитство.

Сърес си пое дълбоко дъх.

— Сенаторе, познавате ли един ирландец националист на име Кохран?

— Робърт Кохран ли? Разбира се. Трън в очите на англичаните, но ние двамата се разбираме добре. — Върху изкривената му уста потрепна усмивка. — Сега вече успя да ме заинтригуваш, Франк.

— Доколкото разбрах, преди шест дни сте водили дълъг разговор с Кохран, който ви се е обадил от Ирландия — продължи Сърес.

Крофт присви очи.

— Имаш добри информатори, Франк. Да, наистина ми се обади.

— Тогава Кохран сподели ли с вас, че според него двама терористи, братя Макнълти, не представляват заплаха за никого в Съединените щати, включително за Чарлс Уестборн?

Крофт се понаведе напред.

— Нагазваме в опасни води, Франк. Засекретена информация. Но едно ще ти кажа: източници от разузнаването съобщиха в комисията, че определени терористични организации проявяват засилен интерес към местонахождението и предвижданите пътувания на някои висши държавни служители, двама от които сенатори.

— И Уестборн ли бе сред тях?

— Да. Според докладите, които получихме, някои фактори в ИРА никак не са доволни от опита на Уестборн да внесе промени в банковото ни законодателство и да задуши американския принос за „каузата“. Разтревожих се и се свързах с Кохран. Той бе категоричен, че и през ум не им е минавало такова нещо, камо ли да изготвят черни списъци.

— Вие повярвахте ли му?

— Нямам основания да не му вярвам, както и той — да ме заблуждава.

— Още ли сте склонен да му вярвате, при положение че отпечатъкът от дланта на единия близнак е намерен на местопрестъплението?

Крофт извади пакет цигари и предложи на Сърес, който отказа. Безшумните вентилатори веднага дръпнаха дима към отдушниците в тавана.

— Не вярвам Кохран да ме е излъгал или подвел — каза Крофт. — Въпреки това ми призлява, като си помисля, че може да се заблуждавам в него…

— Не се заблуждавате, сенаторе.

Крофт го изгледа умислено.

— И защо смяташ така, Франк?

— Защото видях с очите си доказателствата, които Кохран вероятно е имал предвид.

— Какво говориш! — прошепна Крофт.

Сърес съзнаваше, че сега е моментът да се спре, за да оправдае поне отчасти доверието на Джонсън. Можеше да сподели с Крофт само подробностите, които наистина бяха от значение — за снимките на Кохран и други дреболии, свързани с близнаците. Но вече не беше по силите му да спре. Имаше нужда от помощта на сенатора, а единствено с всички подробности накуп се заплащаха толкова скъпи услуги.

Крофт го изслуша, без да го прекъсва. Когато Сърес завърши разказа си, беше запалил втора цигара.

— И таз добра — промърмори накрая. — Кохран да се появи тук със снимки, дати… Казваш, че Джонсън му е повярвал?

— Ирландецът беше много убедителен, сенаторе.

Крофт се изправи и заснова из тясното помещение с еднакви крачки, сякаш проверяваше точните му размери.

— Съзнаваш ли какво говориш? — попита го с гръб към него.

Сърес кимна и вдигна поглед.

— Да, сенаторе. Някой е имал куража, да не говорим за времето и средствата, да натопи двама терористи за убийството на Уестборн. А истинските убийци си се разхождат на воля. Затова дойдох при вас, сенаторе. Кохран спомена как сте знаели, че заплахата не идва от Макнълти. Той си е направил труда да ни представи и доказателства. Вървим по погрешни следи.

— Кой още знае за Кохран, Франк?

— Само Арлис Джонсън.

Крофт разпери ръце през бюрото.

— В такъв случай ще се опитам да разбера, без естествено да вдигам шум, кой ни подвежда и защо.

— Бих могъл да ви помогна, сенаторе.

— Говори.

Сърес се поколеба. От бързане почти не бе чул какво му е казала Холанд по телефона и се бе опитвал главно да я успокои.

— Разполагам с откъслечни данни — каза той и описа краткия телефонен разговор с младата жена. — Според агент Тайло дискетата съдържала записки за медицински опити на Пентагона, както и факти за сенатора Болдуин — поясни Сърес в заключение. — Изглежда, Уестборн се е натъкнал на широкомащабен заговор и с доказателствата е могъл да провали много кариери и репутации.

Крофт поклати глава.

— Съзнаваш ли колко налудничаво звучи?

— Тайло не е от хората, които вдигат шум за нищо — възрази твърдо Сърес. — Нямам причина да смятам, че си измисля. Щом твърди, че съдържанието на дискетата е такова, й вярвам.

— И какво ще правиш от тук нататък, Франк?

— Нищо, просто смятам, че ако информацията от дискетата е толкова ужасяваща, може би разполагаме с мотива за убийството на Уестборн, който вероятно ще ни отведе в съвсем неочаквана посока.

Крофт се замисли.

— Дискетата у Тайло ли е?

— Да. Тя е в принудителен отпуск, докато трае служебното разследване. В момента си е вкъщи и ме чака.

Известно време Крофт мълча.

— Ще се срещнем в кабинета ми. После ще се поразходим.

— Къде, сенаторе?

— Ще видим с очите си какво ни е подготвила агент Тайло. Като имаме предвид, че май си е глътнала езика, е редно да й обърнем малко внимание.

 

 

Сърес излезе от Кулата. Крофт изчака, после отиде забързано в стаята през две врати в същия коридор.

Тримата други Кардинали бяха там — бяха насядали около маса с форма на подкова. До нея имаше две бюра и столове, подредени както в съдебна зала. Зад тях се виждаха три редици пейки. Преди повече от двайсет години именно в тази зала най-високопоставените хора, замесени в аферата „Уотъргейт“, се бяха опитали да спасят кожите, като си бяха признали всичко. Двама от присъстващите Кардинали бяха ръководили тайните заседания.

Крофт провери още веднъж дали е заключил вратата. От вкаменените изражения разбра, че по чувствителните микрофони, монтирани в Кулата, колегите му са чули всяка дума, която си е разменил със Сърес. Добре. Пестеше се време.

— Май това пале от Службата ще ни създава проблеми, а, Джими? — каза Хюбърт Болдуин с провлачения си акцент.

Болдуин — живата легенда на Сената, беше висок и едър, с черти, изсечени като на скулптурните фигури в Ръшмор. Беше на седемдесет и две години, придвижваше се с помощта на бастун със сребърен връх, угаждаше си с бърбън и пури и се радваше на третата си съпруга, с четирийсет години по-млада от него. Безскрупулен в политическите борби и сякаш непобедим, беше провалил доста хора в политиката и можеше да издъни още повече.

— Така изглежда — отвърна Крофт с безразличие.

Нарочно гледаше да не споменава факта, че името на Болдуин е изплувало, и то в ужасяващ контекст.

— Става напечено — намеси се Пол Робъртсън. — Защо точно теб са взели на мушка, Хюбърт? Ще ни поразправиш ли за тези медицински опити?

Беше най-млад от тримата, наближаваше петдесетте и бе красив като звезда от сладникав сериал. Сенатското си кресло от щата Флорида беше наследил от баща си. Силните на деня го бяха дошлифовали като политик за показ. Никой не можеше да се мери с него в привличането на пари за избирателните кампании или печеленето на гласове сред пенсионерите. Но Робъртсън не бе просто красивото лице. Който го обидеше или ядосаше, бързо откриваше колко отмъстителен и злопаметен, дори непримирим е.

— Стара история! — излая Болдуин. — Било каквото било.

— Да не ровим в мръсното бельо, Пол — предложи Барбара Зентнър, забелязала скептичния израз на Робъртсън.

Беше облечена в зелен копринен костюм, от който къдравата й коса изглеждаше още по-оранжева. Крофт недоумяваше как такава умна жена е лишена от всякакъв вкус. И все пак всички непрекъснато й правеха комплименти колко добре изглежда и се облича. Сенаторката от Калифорния с най-дълъг стаж не понасяше градивната критика въпреки безспорния си опит в политиката.

— Съгласна съм, че сме изправени пред нещо неочаквано — продължи тя, — но положението може да бъде овладяно. — Зентнър насочи бляскавите си хищнически очи към Крофт. — Права ли съм, Джеймс?

Крофт беше надарен с изключително бърз, пъргав ум, който работеше като компютър. Още докато бе слушал Сърес, бе започнал да претегля различните варианти, да ги пренарежда и да обмисля плюсовете и минусите им.

— Да, Барбара.

— Кажи тогава какво предлагаш.

— От думите на Сърес излиза, че без да иска, Уестборн сам е забъркал кашата — поде Крофт. — Но най-важното е, че вече знаем къде е дискетата.

— Една от дискетите — вметна Робъртсън. — Има и втора. А от онова, което ни каза, тя не е в кабинета на Уестборн.

— Да, но засега това ще почака — продължи търпеливо Крофт. — Най-напред трябва да се погрижим за агент Тайло от тайните служби.

— Нищо и никаква новобранка — изсумтя Болдуин.

— Да. Това само по себе си значи, че много по-лесно ще се доберем до дискетата.

Болдуин сплете изкривени от артрита пръсти на сребърния накрайник на бастуна.

— Сърес спомена, че тя е в принудителен отпуск. Така ли е?

— Да. И слава богу. Млада жена, допуснала ужасна грешка, която е струвала живота на охранявания от нея човек. Смазана е от провала. Вместо да се застъпят за нея, колегите й я натопяват. С кариерата й е свършено. При това служебно досие пак ще извади късмет, ако я вземат да охранява някой универсален магазин.

— Съвсем се е отчаяла и обезверила. Христоматиен пример за жена, посегнала на живота си.

— Има ли роднини? — попита Робъртсън. — Някой, който да се поинтересува от съдбата й?

— Няма близки — отвърна Крофт.

— Приятел?

— Иронията е там, че приятел й е Сърес — усмихна се Крофт.

Той изчака, проверявайки колко ще им отнеме, за да направят връзката и да стигнат до логическия извод.

— Сърес също трябва да бъде премахнат — каза най-сетне Зентнър. — Вече знае какво има на дискетата и няма да остави нещата скрити покрити, особено след като е замесено неговото момиче.

— Но Сърес не е новобранец — напомни им Болдуин. — Каквото и да му се случи, не бива да има издънки.

— Това се отнася и за двамата — отбеляза монотонно Зентнър. — Мен ако питате, каквото сполети единия, трябва да сполети и другия.

Крофт не се намеси. Вече си бе направил изводите.

— Имаш нещо наум нали, Джими? — попита едва чуто Болдуин.

— Ти също, нали, Хюбърт?

Отговорът изплющя като удар с бич:

— Не се самозабравяй, Джими. Особено пред мен.

Крофт реагира, сякаш са му ударили плесница.

— Имах предвид, само че вариантите ни са ограничени, Хюбърт, и че се налага да действаме бързо.

Пол Робъртсън забеляза, че Болдуин се вкисва. Напоследък възрастта му личеше все по-често — той бе сприхав, вироглав, на настроения. Точно сега нямаха време да се занимават с капризите му.

— Джеймс е прав — каза Робъртсън и се обърна към Крофт. — Продължавай.

— Доколкото разбрах, Тайло е изслушала само част от дискетата. Но това беше преди доста часове. Не е изключено вече да я е прегледала цялата. Тъй като не знаем съдържанието и последователността, трябва да приемем, че освен Хюбърт са изскочили и други имена.

Крофт замълча, за да види въздействието на последните си думи, и с удоволствие забеляза, че патрицианското високомерие на Болдуин се е изпарило. Робъртсън и Зентнър бяха не по-малко притеснени, макар и да не издаваха страховете си. Крофт си даде сметка, че това усещане — как мечът е надвиснал и над техните глави, е ново за тях.

— Къде е сега Сърес? — попита Робъртсън.

— Чака в кабинета ми — отговори Крофт. — Казах му, че ще посетим Тайло, за да видим с какво разполага. Преди това мога да се свържа…

— Засега ни спести подробностите — прекъсна го спокойно Робъртсън. Погледна другите и те му кимнаха едва забележимо. — Излишно е да ти обясняваме колко деликатно е положението. Напълно ти вярваме, че ще пипаш чисто. Но гледай маризчията да не се издъни.

Крофт за малко не се разсмя на този недодялан опит на Робъртсън да се прави на много печен. Гласът му прозвуча съвсем делово:

— Разчитайте на мен!

 

 

— Не мога да го понасям тоя кретен!

Болдуин гледаше на кръв вратата, през която току-що бе излязъл Крофт.

„Сигурен съм, че е взаимно“, помисли си Робъртсън.

— Ще свърши работа, Хюбърт — рече той. — Гори от желание. Другото го остави.

— Без Крофт нямаше да стигнем доникъде — добави Зентнър, после пак си подхвана своето: — А Уестборн още щеше да ни държи в шах с тия свои амбиции за Белия дом. — Тя замълча. — Разиграваше ни като палета, Хюбърт. Щеше да ни изнудва до безкрайност. Но ако бяхме подкрепили кандидатурата му — както искаше той, после щеше да ни разкара от политиката.

Болдуин се наведе и изрази сърдитото си съгласие, като изплю тютюнева храчка, която се размаза в месинговия плювалник.

През дългите си бляскави кариери Кардиналите се бяха облажили доста — сенатските им кресла струваха милиони долари. Уестборн бе заплашвал да разруши доходоносната им връзка с техните основни поддръжници. Предложените от него данъци върху тютюна щяха да хвърлят в хаос не само щата на Болдуин Тенеси, но и целия Юг. Зентнър, както и икономиката на цяла Калифорния щяха да пострадат, ако той прокараше предложението си за закриване на военните бази. Робъртсън щеше да бъде изоставен от най-надеждните си привърженици — мощните производители на захар във Флорида, ако Уестборн беше премахнал квотите за внос на суровина.

Кардиналите действаха под влияние на най-първичния инстинкт — за самосъхранение. И боговете на политическия Олимп се бяха показали благосклонни към тях — бяха им пратили Джеймс Крофт, който да изпълни желанията им. Болдуин знаеше, че на харизан кон зъбите не се гледат, но не можеше да прикрие отвращението си.

— Крофт започва да си вири носа — изграчи той заядливо. — Дори вече се смята за един от нас…

— Нека си живее с илюзиите — прекъсна го рязко Робъртсън. — Чудо голямо! Май забравяш, Хюбърт, че докато Тайло и Сърес се размотават на воля, душичките и на трима ни са в ръцете на Крофт. При това положение ще се отнасяме с него като със скъп приятел.

Болдуин погледна злобно по-младия мъж. Барбара Зентнър се намеси. На Болдуин му се повдигна от начервените й месести устни.

— Помниш ли, ти каза, че не би трябвало да има издънки? — попита тя, мъчейки се гласът й да звучи кораво, но нещо не й се получи. — Щом Крофт се занимава с подробностите, следите няма как да водят към нас. Той ни е живата гаранция. И толкоз!