Филип Шелби
Дни на убийства (8)

7.

Мъжът, влязъл в късния следобед в хотел „Фор Сийзънс“ в Джорджтаун, почти не привлече вниманието на персонала отчасти защото точно по това време хората се отбиваха да пийнат по чашка, отчасти понеже той не спадаше към „лицата“ политици и знаменитости от развлекателната индустрия. Не се числеше и към лобистите и силните на деня, които се тълпяха в прикътаните заведения на хотела. Охраната го сметна за гост и младата администраторка го прецени като доста приятен, докато му даваше малкия пакет, донесен за него от куриер.

В компютъра на хотела той фигурираше под името Александър Бонати, шеф в издателство със седалище в Сан Франциско. Администраторката — по потекло италианка, реши, че чертите му са малко остри, а с тъмния си тен той прилича едва ли не на левантиец. Обясни си го с това, че семейството му произхожда някъде от района около Неапол или дори по на юг, от Сицилия. Най-силно впечатление й направиха ръцете му, когато мъжът пое пакета. Бяха красиви, с дълги прави пръсти и грижливо поддържани нокти. Явно си даваше сметка колко важни са за всяка жена ръцете, с които ще бъде докосвана.

Мъжът, който всъщност не се казваше Александър Бонати, се отправи през фоайето към асансьорите. Бе наел малък апартамент на десетия етаж с изглед към градината на хотела; отвори френската врата и излезе на тесния балкон. Усети с кожата си забързания пулс на града.

В тесния кръг, прибягващ до таланта му, смятан от някои дори за гениалност, мъжът беше наричан просто Проповедника.

Проповедника, роден преди трийсет и осем години в Поутъкет, щата Роуд Айланд, махна едно по едно телчетата върху пакета. Бе наследил мургавостта от майка си — испанка от провинцията на баските. Не покрай нея обаче се бе пристрастил към кръвопролитията.

Вдигна към себе си съдържанието на пратката — тъничко томче, подвързано с телешка кожа, и вдъхна дълбоко. Продължи да се опива и от ритъма на града.

Не бе идвал в страната повече от десет години, беше си наложил доброволно заточение, от което вече бе започнал да се отчайва, тъкмо когато го надуши най-упоритият от неговите преследвачи. Десет години… Толкова неща се бяха променили, не по-малко обаче му бяха познати до болка. Проповедника изгаряше от желание да види какво е да живееш с две самоличности. Човекът, свързал се с него в Тайланд, му бе осигурил възможно най-добрите лични документи. Като допълнителна предпазна мярка истинското име на Проповедника и снимката му бяха заличени от списъка на издирваните. Служителят в Имиграционната служба на летището в Лос Анджелис го бе поздравил със завръщането у дома и дори му бе махнал свойски. Проповедника бе притеснен, въпреки че онзи глупак го бе помислил заради късата коса, стегнатата фигура и спортното облекло за военен, пътуващ в цивилни дрехи.

Да, беше хубаво пак да си вкъщи, да правиш това, за което най те бива, както бяха сторили оня надут пуяк Уестборн и малката му сладурана. Проповедника се гордееше много с работата си и се опияняваше от нея, особено когато сам си избираше метода. След като беше свършил до половина основната задача, можеше да помисли как да реши съвсем личния въпрос, който бе отлагал цели десет години.

Запита се някак между другото дали обектът на домогванията му се досеща, че часът му е ударил. Ни най-малко! Но не защото бе глупав или непредпазлив. И през ум не му минаваше, че е възможно, пък и както подозираше Проповедника, сигурно бе зает с други неща.

Докато наблюдаваше града, му се стори, че днес самоувереността и хъсът му са с един-два децибела по-ниски. По обяд се беше отбил в барчето на моден спортен клуб. Телевизорите гърмяха и от тях върху клиентите — млади нахакани паралии — всевъзможни политици, та чак и президентът сипеха посмъртни хвалебствия. Проповедника забеляза яростта на стиснатите челюсти на младежите, впили пръсти в чашите с коктейли. Тази ярост — необуздана, непреклонна, настойчива, се надигаше само у отчаяни хора, готови да хукнат и да мъстят. Проповедника беше наблюдавал същите чувства и реакции и след взрива в Световния търговски център в Ню Йорк.

Телефонът иззвъня и той влезе в стаята, затваряйки плътно балконската врата. Очакваше да му се обадят.

— Ало!

С помощта на електронното устройство гласът в другия край на линията бе променен и звучеше така, сякаш идваше от морските дълбини.

— Издънихме се.

— Уестборн предпочете да страда и да умре, но да си мълчи за втората дискета — възрази Проповедника. — Нищо не може да се направи с хора като него. Но пък разполагате с дискетата, която му взех. Кажете ми къде да търся и ще ви намеря и другата.

— За нещастие дискетата, която си взел, изобщо не ни върши работа — тросна се шефът. — Само служебни въпроси и толкоз.

Дори електронното изопачаване не замаза докрай гнева на мъжа. Проповедника го долови… а също и едва загатнат страх.

— Възможно ли е дискетата да е все още в къщата? — попита той.

— Съмнявам се, но търсим. Смятаме, че Уестборн я е дал на някого да я пази до следващия ден, когато е възнамерявал да я върне в скривалището й.

Или да я даде пак на сенатора, помисли си Проповедника. А този човек явно изобщо не подозираше с какво разполага.

Припомни си всички, мярнали се пред погледа му в Оук Фармс. Двамата агенти на пост около къщата, по-възрастният мъж — техният шеф. И младата жена… Уестборн се бе обърнал към нея с името Тайло.

— Трябват ми снимки и имена — рече Проповедника и изброи какво да му доставят.

— Лесна работа. Наистина ли мислиш…

— Не знам. Вие също. Може би дискетата вече е била върната в сейфа. Може би Уестборн я е скрил другаде. Изпратете каквото ви поисках и ме оставете да помисля.

— Дадено! Ще ти пратя нещата час по-скоро. Надявам се, разбираш колко е важно да приключим с въпроса.

— Разбирам.

Проповедника затвори телефона и извади бутилка вносна бира от малкия хладилник. Отпи и усети хлада й върху гърлото си. Запали цигара и се зае да обмисли ситуацията. Първата му грижа винаги бе да си подсигури гърба.

Най-важното бе, че са открили отпечатъка от длан и са го свързали заедно с раните от ножа с братя Макнълти. Проповедника смяташе, че е пипал чисто и точно. Какво ли им беше на близнаците? Представи си ги как гният в някоя забравена от бога бърлога в дълбоката провинция и умуват как да убедят света, че са невинни. Надали щяха да идат в най-близкия полицейски участък. Ами ако намереха съчувствие у някой журналист, който ще им повярва? Не, бе почти изключено.

Колкото до колата, с която Проповедника бе отишъл до Оук Фармс и се бе върнал, бе я зарязал в едно гето в Балтимор и сто на сто тя вече бе открадната и пласирана на части.

От Балтимор до Вашингтон Проповедника се беше придвижил с автобус. През целия път бе гледал през прозореца и бе преоткривал Америка. На крайната спирка се забута в глуха улица и откри бездомник, когото зарадва с топлата грейка, служила му толкова време в укритието.

Ножът със запомнящата се грапавина върху острието се беше озовал в контейнера за боклук зад кафенето на автобусната спирка.

Единственото, което стъписваше… и плашеше Проповедника в цялата тази история, бе упоритото мълчание на Уестборн. Проповедника се славеше като спец по мъченията. Те не го стряскаха. Изобщо не чуваше писъците на измъчваните и почти не помнеше миризмата на кръвта им.

Знаеше, че Уестборн се е намъчил под опитната му ръка. Проповедника му беше дал да разбере, че краят ще дойде бързо, ако му каже къде се намира втората дискета. Но сенаторът не бе проговорил — нито след нагледния пример с момичето, нито дори след като Проповедника започна да го дере жив.

Сега вече бе ясно защо е мълчал. Уестборн ги беше разигравал, бе дошъл във вилата с дискета без всякаква стойност. Проповедника си представяше колко е злорадствал сенаторът, щом е разбрал, че мъчителят му смята записа за ценен. Това му е било достатъчно, за да понесе канските мъки, и ако не за друго, Проповедника го уважаваше за стоицизма. Не се случваше често мъртвите да те заплюят.

Но и това не го тревожеше особено. Проповедника си сипа остатъка от бирата. Подробностите, за които бе помолил, щяха да му бъдат доставени своевременно. А дотогава трябваше да се погрижи за други неща. Взе томчето, което бе купил от скъпа книжарница и бе донесъл в хотела. Със златни букви върху гръбчето на корицата пишеше: „Кой кой е в светското общество“.

Намери необходимата статия — половин страница дребен шрифт. Завръщането се очертаваше приятно.

 

 

След половин час излезе от хотела и тръгна надолу по Трийсет и трета улица в Джорджтаун. Пресече улица Ем стрийт, после слезе по стъпалата към канала. Зави наляво и се запровира през студенти и туристи, бързащи да се възползват от слънчицето, блеснало за малко в иначе отвратителното време. Там, където Джорджтаунският парк стигаше до канала, пред него се разкри гледка, позната от толкова отдавна, сякаш е било в друг живот.

Ниската каменна сграда почти не се забелязваше от пълзящите растения, преплетени по фасадата й. До лъскавата черна врата имаше табела, на която пишеше, че от съграждането си през 1779 година постройката е използвана като странноприемница и пивница. Проповедника бутна вратата и влезе в мрака, наситен с миризмите на стърготини, старо дърво и бърбън.

Тук нямаше вътрешна градина, а масички и сенници, примамващи туристите. Местните хора, отбили се случайно в заведението, бързо откриваха, че след появата им гълчавата заглъхва. Барманът се държеше приветливо, но не и свойски, редовните посетители — още по-малко. Малцина измежду непосветените се задържаха достатъчно дълго, та да си допият първата чаша. По-късно щяха да се чудят какво му е особеното на заведението и ако попитаха когото трябва, щяха да научат, че от доста години пивница „Дилижанс и пушки“ е запазена територия на хората от Службата за охрана.

Днес обедната навалица се беше разотишла. Малко маси бяха заети, а на бара нямаше никой. Проповедника си поръча ром от Хаити „Барбиер“ — двоен, чист.

Барманът огледа високия мургав мъж, извърнал лице към прозореца, през чието дебело стъкло светлината се пречупваше така, че скриваше чертите му. Бе сигурен, че не го е виждал, макар че физиката и характерната му походка — той по-скоро се плъзгаше, отколкото крачеше, го издаваха. Не беше от местните жители. Ако се съди от тена, беше от Лос Анджелис или дори Хонолулу.

Проповедника обви чашата с длан, за да затопли рома. Не се притесняваше, че ще се натъкне на някого, който ще го познае. Лицето му бе съвсем различно в сравнение с преди десет години.

Но тук можеше да си спомни всичко, което бе изгубил, досущ като човек, натъкнал се на съкровище, скрито по време на детството в кутия от обувки. Защото Проповедника някога бе спадал към компанията, събираща се в пивницата. Драскотините върху очукания барплот бяха за него като стари белези върху тялото му. Приглушеният шум от разговора на мъжете му беше познат като тътена на морето в раковина. Той се беше къпал във вълните на този живот и беше откъснат от него от човек, чието лице плуваше в черната яма, в каквато се бе превърнало сърцето на Проповедника.

Той вдигна чашата и навлажни устни с рома. Беше топъл, както трябваше да бъде. От джоба на якето Проповедника извади две клечки кибрит с плътно допрени главички. С другата ръка разля рома върху бара. По нокътя му засъска нажеженият до бяло фосфор, но той изчака да се разгорят и двете клечки. Усмихна се замечтано на отражението си в златистата локвичка алкохол и поднесе огънчето към нея.

Някъде отдалеч чу вика на бармана. Краката на столовете задраскаха по дъските на пода с отдавна олющена политура. Разтвориха се сака и кобури. Във въздуха се разнесе миризмата на смазка за оръжие.

Проповедника вече се бе обърнал и вървеше към вратата с отмерената походка на човек, който не се бои, че ще бъде предизвикан. Без съмнение редовните посетители на заведението щяха да разберат за какво става дума, след като надмогнат стъписването си. Проповедника само се питаше подир колко време новината ще стигне до Арлис Джонсън.