Филип Шелби
Дни на убийства (34)

Епилог

Холанд отвори очи, но не разбра къде се намира. Болничните миризми бяха размесени с уханието на цветята върху масичката до леглото й. Стаята бе огромна, боядисана в пастелни тонове, с канапе, фотьойли и малък хладилник. На една от стените бе окачена емблемата на медицинския център на Джорджтаунския университет.

Холанд извърна глава и видя Мег, която седеше в креслото до леглото.

— Здрасти, дружке! — изрече тя задавено.

Мег се изправи и я прегърна.

— Откога съм тук?

— От шест часа. Биха ти успокоително, защото нямаше друг начин да излезеш от оная проклета баня.

— Някакъв мъж…

— Джери Кеплър. Прояви такава загриженост за теб, все едно си му дъщеричка. Докторите едвам го изгониха от стаята.

— И?

Мег пристъпи притеснено от крак на крак и погледна тавана.

— И ми поиска телефона, попита дали можело да ме покани на пица.

— Пица…

— Защо да не дойдеш и ти?

— На всяка цена!

Холанд се облегна на възглавниците. Очите й помръкнаха — явно си спомняше преживяното.

— Ами президентът?

— Всички са живи и здрави. Президентът, Джонсън. Всъщност и той също е тук и вдига врява до бога, задето не го пускат при теб.

— А Смит?

— Джонсън каза, че ще поговорите веднага, щом дойдеш на себе си. Каза да ти предам, че благодарение на теб президентът е още жив.

Холанд се съсредоточи върху пулсиращата болка в слепоочията си. Засега само тя я отърваваше от кървавите картини.

— Трябва да се измия.

Мег порови в чантата си и извади три различни шампоана, скъп сапун, четка и паста за зъби и нова четка за коса. После помогна на приятелката си да стане от леглото. Физиономията, която Холанд направи, когато се видя в огледалото в банята, беше покъртителна.

След двайсет минути откъм банята нахлу вълна топъл уханен въздух. Увита в къса болнична хавлия, Холанд изглеждаше по-добре, но сега личаха по-ясно и синините по крайниците й.

— Поне няма счупено — каза тя, докато минаваше покрай Мег.

Отвори дрешника, бръкна в джоба на памучните си панталони и измъкна оттам две дискети.

— За тях ли беше цялата дандания? — попита тихо Мег.

Холанд кимна. Две сребристи плочки, едната, дадена й от човек, за когото бе готова да жертва живота си, а другата, получена от ръцете на умиращия Крофт, който й бе прошепнал и последната си изповед.

— Желаещи да ги притежават се намират, нали? — обади се отново Мег.

— Трябва да ги предам — отвърна Холанд. — Така ми налага… дългът. Но май е необходимо да си направя още веднъж рентгенови снимки. За да е сигурно, че нямам сътресение.

Мег се загледа в дискетите, които изведнъж й се сториха съвсем крехки… и уязвими, ако бъдат изложени на вредно въздействие.

— Аз ще се заема — каза тя най-сетне. — Ще се наложи лично да подготвя апаратурата, защото рентгенолога неочаквано ще го извикат за спешен случай.

 

 

Десетина минути след като се върнаха в стаята, Холанд седеше в ъгъла на малкото канапе, подвила боси нозе под себе си.

— Говори ли ти се по телефона? — попита Мег.

— Арлис ли е?

Приятелката й кимна и й подаде слушалката. Холанд вдигна брадичка, за да усети милувката на последните слънчеви лъчи на слабото следобедно слънце, и заслуша Джонсън — от тона му личеше, че главното ще й каже на четири очи.

— Може би трябва да говорите с Джери за пиците — обърна се тя към Мег, след като затвори.

Приятелката й сви рамене.

— Момиченцата трябва да се хранят редовно. Да ти донеса ли нещо?

— Само еротичните подробности.

След като Мег излезе, Холанд се унесе. Бе затворила очи и бе извърнала лице към слънцето, когато вратата се отвори с гръм и трясък и Джонсън нахлу с инвалидната количка. Огледа я от глава до пети, но изобщо не се извини.

— Добре ли си?

Холанд започна да наблюдава как маневрира между мебелите в стаята. Рамото и бедрото му бяха омотани в бинтове. От здрача изглеждаше още по-стар.

— А ти как си?

— Одраскал ме е и толкоз.

— Ами Брайънт?

— Продупчил му е задника. На първо време ще внимава къде сяда.

Холанд трепна, когато шефът й я хвана за студената ръка.

— Ти спаси живота на президента. Никога не го забравяй. Смит се беше подготвил така, че теоретично за теб нямаше шанс.

— Косатката едва не припадна, когато ме видя да изскачам от тунела, но схвана положението от половин дума. Смит довтаса буквално след минута.

— Защо президентът просто не ви заключи двамата в Овалния кабинет? Смит нямаше как да проникне.

— Отвън имаше беззащитни хора. Смит можеше да реши да вземе заложници.

— Какво още искаш да научиш? — попита шефът й.

— Всичко.

Джонсън протегна здравия си крак.

— На мен лично ми просветна, когато видях колко безпроблемно Проповедника се измъква от батака. Като привидение. Веднага се сетих, че някой го закриля. Следата водеше към Крофт и аз не си давах зор да задълбавам, докато не изскочи номерът на паспорта. Брайънт провери и се оказа, че Смит е дал зелена улица на издаването му.

— Значи Крофт е оплел и Смит в мрежата си. Но как? Защо Смит му играеше по свирката?

— Кабинетът на директора е запечатан. Коб и Мариън претърсиха апартамента му за веществени доказателства — дневник, писма, видеокасети.

— Намерили ли са нещо?

Джонсън разтърка слепоочията си.

— Ясно беше, че на Крофт му е необходим изпълнител. Отишъл при Смит абсолютно сигурен, че ще го набърка. Директорът е бил на първо място в списъка на подходящите кандидатури. Опитът му с хора като Проповедника е от първа ръка…

— Но нали каза, че навремето го е преследвал?

— Съмнявам се, че дори тогава е искал да го залови. Някой ден и това ще се разбере. Значи вече съм наясно, че Смит е гърбът на Проповедника. Достатъчно е да хвана натясно директора, за да се добера и до убиеца. Затова му излагам най-подробно разследването, но му внушавам, че съм повече от убеден: в дъното на всичко е Крофт.

— И затова ме принуди да спомена Даниъл Уебстър в рапорта — прошепна Холанд. — Даде на Смит цялата информация, нужна на Крофт, защото си знаел, че той ще му я съобщи.

— Само че подцених реакциите на Смит. Не подозирах, че ще се свърже толкова бързо с Крофт и сенаторът ще претърси писалището преди нас. Затова и изложих на изключителна опасност теб и Брайънт. Бях убеден, че Смит чете рапорта ти в кабинета си. А той се е измъкнал през задния вход за да премахне последния свидетел за връзката му с Проповедника и убийствата.

— Но Смит не успя да убие Крофт от първия изстрел.

— Това му беше грешката. Крофт лежеше в ръцете ти, а подкрепленията вече пристигаха. Смит е мислел само за едно: че преди да издъхне, сенаторът ще изплюе пред теб камъчето.

— Но защо отиде в Овалния кабинет? Едва ли е мислел, че ще му се размине, ако държи президента за заложник.

Джонсън поклати глава.

— Президентът е бил примамката. Разбрах го прекалено късно. Смит е отишъл там, за да го последваш. Охраната в Министерството на финансите е била предупредена да те пусне. Разчитал е, че ще използваш най-прекия път и ще го изпревариш. Знаел е, че няма да минеш през главния вход. А от мен е очаквал да се паникьосам за живота на президента и да те изстрелям в Белия дом. Същевременно е подготвил друг сценарий. Слушай! Директорът на Службата за охрана отива при президента. Всички вече са чули за престрелката в Сената. Уплашили са се. А шефът се затваря с Косатката. Чака те да нахлуеш в кабинета. Ако си въоръжена, те застрелва на място. Превръща се в героя, попречил на агентката, замесена в престрелката в Сената, да посегне на живота на Косатката. Пред сенатската комисия съобщава цялата информация за нашата операция по залавянето на Проповедника. Аз нямам свидетел, когото да му противопоставя, и неговата дума натежава над моята за това как Проповедника е влязъл в страната. Излишно е да ти споменавам, че всички веществени доказателства отдавна ще са унищожени. Мен ме изхвърлят и ме лишават от пенсия.

— А ако бях влязла без оръжие, Смит застрелва първо президента, после мен — продължи Холанд. — След което неговият пистолет се озовава в ръката ми. Може би за по-голяма убедителност щеше и да се нарани.

Джонсън бе капнал от умора, но въпреки това Холанд държеше да узнае от него онова, което най-живо я интересуваше.

— Какво са намерили Мариън и Коб в апартамента му?

Джонсън разтърка ръце, сякаш ги миеше.

— Преди години Смит ръководеше група, която пратиха за зелен хайвер.

— Провалът в Пуерто Рико ли? С наемните убийци на местния наркотрафикант?

— Да. Тогава Смит поел куршумите, предназначени за Уестборн. Благодарение на показанията на сенатора се окичи с ореола на герой. Но се пречупи. Загуби трима души за един ден, а му даваха медал.

— Нима Уестборн го е прикривал?

— В апартамента на Смит са намерили файлове, бележки, какво всъщност се е случило и какви грешки е допуснал. Това е щяло да му коства кариерата. Има и записи на негови разговори с Уестборн, който ясно му дава да разбере, че стига да поиска, и мястото му ще изстине…

— Защото Уестборн го е включил в дневниците си — завърши мрачно Холанд. — Затова, когато Крофт… — Тя се изправи рязко на възглавниците. — Но Крофт се е свързал със Смит, преди да се добере до първата дискета!

— Зентнър ми обясни всичко. Тя и останалите подочули слухове, че Уестборн държи в ръцете си някого от шефовете на държавна сигурност. На Крофт повече не му и трябвало. Не мирясал, докато не събрал достатъчно материал, за да шантажира Смит. Подмамил го е, като му е обещал, че занапред Уестборн няма да го изнудва, че има начин да се отърват от него.

— По твоя препоръка Смит е бил отстранен от активна работа — пророни Холанд. — И никога не ти е простил. Изключил те е от кръга на приятелите си. Ако се бе обърнал към теб, щеше да му помогнеш.

— Не е смятал, че му трябвам. Мислел е, че веднъж да се отърве от Уестборн, и няма да има повече неприятности. Просто не е включил в сметките си теб, Холанд.

По-късно медиите отразяваха сензацията в най-различна светлина. Коментарите им се базираха на лъжи и полуистини, които Джонсън им подхвърляше, като внимателно обмисляше и дошлифоваше. Но същността им се свеждаше до едно.

Всички съобщаваха, че човекът, промъкнал се и стрелял в Сената, се казва Уейн Пърдю, бивш лейтенант от Силите със специално предназначение, уволнен дисциплинарно заради два случая, когато се държал необуздано. В картона на Пърдю в болницата на ветераните в Сан Диего било отбелязано, че положението му се е било подобрило след лечението и сеансите с психиатър, но че след изписването си той не се е явил на контролен преглед.

При огледа на кабинета и дома на покойния сенатор Джеймс Крофт били намерени писма със заплахи. По почерка се разбрало, че ги е писал пак Уейн Пърдю. Той обвинявал сенатора за „гнусното отношение към ветераните, все едно са втора ръка хора, докато вие, шибаните смотаняци, се докопахте до кокала“. Говорител на ФБР категорично заяви, че сенатор Крофт не е съобщил за писмата.

Проникването на Пърдю в Сената се превърна в предмет на разгорещени спорове между законодателите. В шумотевицата около разменените остри реплики се изгуби съобщението на вашингтонската полиция, че в квартал Капитъл Хил е убита проститутка. Новината дори не бе огласена по телевизията.

Никой, изглежда, не обърна внимание, че от същия блок е изнесен трупът не само на Боби Сю Тейлър и че второто тяло е било кремирано във военновъздушната база „Андрюс“, щата Мериленд, без дори да му правят аутопсия. Дори и някой полицай да се бе усъмнил, че Уейн Пърдю от описанието, разпространено в медиите, изобщо не прилича на мъжа, превърнат в кървава пихтия в апартамента на Джудит Траск, то той не успя да изкаже съмненията си.

Новината за трагичната кончина на директора на Националната служба за охрана отклони вниманието от заплахите срещу сенатора Крофт и неговото убийство.

Докато пробвали нова охранителна система в Овалния кабинет, където бил и Смит, малък заряд бил задействан по-рано от предвиденото. Директорът, който стоял само на няколко метра, загинал на място.

По-късно сътрудници на президента потвърдиха, че по това време той е работил другаде и не е бил изложен на опасност. Бил „смазан“ от скръб от загубата на човека, „който държеше живота ми в ръцете си“.

Директорът Смит щеше да бъде погребан на гробище „Арлингтън“ с пълни почести в присъствието на президента.

Посветените твърдяха, че Джонсън — човекът, който е разкрил смъртоносната заплаха за Крофт и почти я е предотвратил, ще наследи Смит на поста му.

В тишината на болничната стая Холанд гледаше и слушаше. Зад нюансите и сладникавите панегирици долавяше почерка на Арлис Джонсън. Научаваше нови неща за него. След като бе изприказвано всичко, думите започнаха да й горчат. Написа рапорта, за който я бе помолил Джонсън, и без излишен шум си издейства да я изпишат от болницата.

Първата нощ вкъщи не можа да мигне, а на сутринта видя пред вратата камионетката на Службата.

Махна на агента зад волана, качи се до него и провери за последен път дали е взела всички материали, нужни на президента.

В неделя сутринта в Овалния кабинет Косатката не се различаваше от който и да е държавен служител, отбил се да отхвърли малко работа, преди да се прибере при семейството си. Беше облечен в карирана риза и кашмирена жилетка с велурени парчета на лактите, а когато стана да посрещне Холанд, тя видя, че е обут в панталони в шоколадов цвят и износени мокасини.

Младата жена се приближи, като се мъчеше да съсредоточи вниманието си върху човека. Въпреки това погледът й неволно отскочи нагоре, откъдето се бе спуснал пашкулът.

— Не пластмасата, а ти ми спаси живота.

Президентът се ръкува с нея и с обигран жест я стисна леко за лакътя. Холанд усети миризмата на одеколона му.

Косатката посочи купчината листове под мишницата й.

— Това окончателният ти доклад ли е?

— Заместник-директорът Джонсън ми каза да ви го донеса, сър.

Той го взе и го остави върху бюрото. После седна в креслото и отпусна ръце на леко издадения си корем.

— От болницата ме увериха, че ще се възстановиш. Добре ли си?

— Да, сър.

Холанд усети, че я наблюдава.

— Напоследък се наслуша на глупости. Сигурно лъжите те смущават не по-малко, отколкото мен. Какво да се прави, нямахме избор. Ако някой надушеше, че Смит е бил на крачка от това да ме убие, цялата Служба за охрана щеше да стане за смях. Щеше да настъпи пълна деморализация и последиците щяха да се преодоляват с години. И все пак от истината боли.

— Да, сър.

— Знам какво ти е минало през главата, агент Тайло. Не бих го пожелал на никого, най-малко на теб. — Президентът посочи рапорта. — Вътре си изложила последователно всичко, от самото начало, нали?

— Всичко, сър.

— Нека тогава ти разкажа това, което още не си чула. — Той потупа с кристалния нож за отваряне на писма купчинка пликове. — Оставките на сенаторите, които се титулуваха Кардинали. С властта и светостта им е свършено. Не мога да ги изправя пред съд, защото ще взривя страната. Сегашната омраза на хората към политиците е шега в сравнение с катаклизмите, които ще ни погребат живи, ако истината се разчуе.

— Хората, за които говорите, са замесени в убийство, господин президент — възрази Холанд.

— Нужни са доказателства, агент Тайло. Дори и да има доказателства, зависи как ще бъдат тълкувани.

— Разбирам, сър.

— Не се и съмнявам. Въпреки че от това надали ти олеква. Да смятам ли, че оставаш в Службата?

— Молбата ми за безсрочен отпуск беше удовлетворена.

— Да не смяташ, че ще е невъзможно да работиш отново в Службата заради слуховете как си държала на прицел шефа си, докато той сам не си е теглил куршума?

— Мина ми през ума, сър.

— Забрави го. Най-важното е, че само ти и аз знаем какво точно се е случило в тази стая. Говорил съм поотделно с всеки от агентите, влезли по-късно. Подчертах недвусмислено, че няма да се отрази добре на кариерата им, ако дори намекнат, че не си се държала както подобава. — Президентът се размърда в креслото. — Още поне една година ще заемам този пост. После, ако всичко е наред, ще изпълнявам длъжността още четири години. Поне за тях ти гарантирам, че няма да имаш притеснения.

— А после, сър?

— После никой няма да си спомня и да се интересува от събития, разиграли се преди пет години. Освен човека срещу теб. След пет години, когато изляза в коледната сутрин с внуците си на разходка, ще си припомня лицето ти и ще се помоля за теб. — Косатката се изправи. — Излекувай се, агент Тайло. И се връщай при нас!

— Бяхте много любезен, господин президент. Благодаря ви.

Гласът му я настигна при вратата:

— Спомням си, специално помолих Джонсън да ми донесете две… неща. Приложили ли сте ги към рапорта?

— Разбира се, сър.

 

 

Президентът намери дискетите под рапорта, чиито първи изречения го накараха да се намръщи, но беше прекалено зает с друго, за да им обръща внимание.

Вкара дискета в компютъра. „Ако всичко е наред…“ Човек нямаше никакви гаранции за това, ако сам не се погрижеше. С помощта на дневниците на Уестборн например. Сега президентът се чувстваше спокоен. От изнудван, той можеше да заеме ролята на покойния сенатор и да диктува поведението на главните действащи лица на Капитолия, упоменати в каталога на грешниците.

Върху екрана обаче не се появяваше нищо. Президентът натисна клавишите, изруга тихичко, после още веднъж, когато и втората дискета се оказа празна. Пресегна се към телефона, за да върне Тайло, преди да е напуснала сградата.

 

 

Холанд забави крачка, загледана в агента, седнал зад малко бюро в началото на коридора към Овалния кабинет. Той впери в нея сивите си очи и не ги отмести дори когато вдигна телефонната слушалка след първото иззвъняване. В погледа му се четяха любопитство и подозрителност.

— Теб търсят.

— Агент Тайло, изглежда, сте ми донесли не това, което трябва — каза президентът, като се насилваше гласът му да звучи спокойно.

— Дадох ви точно онова, което ми наредиха: рапорта и дискетите на сенатор Уестборн.

— Но дискетите са празни, агент Тайло.

— Така ли? — Известно време младата жена мълча. — Имам само едно обяснение. Нещо може да се е случило, докато са ми правили рентгенови снимки. Нали документите от болницата са приложени към рапорта?

Президентът навлажни палец и запрелиства листовете, докато намери документите, подписани от лекарите.

— Да, тук са.

— Положението беше кризисно, сър. Дори не помня как са ме изнесли от кабинета ви, още по-малко — какво е ставало в болницата. Възможно е в суматохата рентгенологът да не е спазил правилата. Например не е свалил всичките ми дрехи или ги е оставил прекалено близо до рентгеновия апарат и магнитното поле е повредило дискетите.

Президентът потърка замислено нос.

— Повредило ги е — смотолеви той. — Кажи ми, агент Тайло, това ли според теб се е случило?

— Да, сър. Няма друго обяснение.

— Ясно. Значи информацията върху дискетите е безвъзвратно загубена. Никой не би могъл да я възстанови.

— Да, сър. Ако, както твърдите, дискетите са празни, информацията е загубена. Давам ви дума, че е така.

Президентът се поколеба. Като на бивш служител на Темида му беше ясно кога да атакува и кога да отстъпва.

— Разчитам на думата ти, агент Тайло. Ето защо нощем ще спя спокойно. Нали?

— Да, сър.

— Хайде, оправяй се по-скоро, госпожице Тайло.

— Благодаря ви за загрижеността, господин президент.

 

 

— Всичко наред ли е?

Холанд върна слушалката на агента.

— Да. Благодаря.

Мъжът се изправи и й протегна ръка.

— Помни, че такива като него — той кимна към Овалния кабинет — са тук само временно.

Холанд се здрависа и се усмихна. В края на краищата Косатката разбираше много малко хората, които го охраняваха: какво за тях е свещено и колко са си верни един на друг.

Но младата жена беше благодарна, че президентът разбира от съвременна техника, от магнитни дискети и въздействието върху тях на електромагнитните полета, които заличават информацията върху тях.

Заличават греховете, които всички ние понякога се изкушаваме да извършим…