Филип Шелби
Дни на убийства (30)

29.

Първо Холанд чу трополене на подковани обувки по стълбите, после се отвориха врати. В коридора нахълтаха четирима офицери с извадено оръжие.

— Тайло!

— Аз съм.

— Карсуел, командващ групата. Районът обезопасен ли е?

— Да.

Чернокожият обаче явно не й повярва и пръсна хората си да завардят изходите. Чак когато се приближи, Холанд забеляза колко е млад.

— Ще ми кажете ли какъв е случаят?

Холанд кимна към стаичката за отпадъци, сетне посочи и апартамента на Джудит.

— Два трупа. Май ви трябва подкрепление.

Холанд се извърна, когато Карсуел отвори вратата на сервизното помещение. Чу го да си поеме дълбоко дъх и да ругае тихичко. Когато се върна от апартамента на Джудит Траск, очите му бяха насълзени. Явно искаше да я поразпита, но дисциплинирано си замълча. Свърза се по пукащата радиостанция с два поста наблизо, повика да дойде и някой от пресцентъра, който да се оправя с журналистите — всеки момент щяха да дойдат на цели тумби. Чак след това се извърна към Холанд.

— Наредено ми е да ви изведа незабавно оттук.

— Да тръгваме.

Последва го по стълбите и през пожарния изход. Навън се съмваше. Карсуел се постара да я прикрие от полицаите, струпали се на хлъзгавата разкаляна морава.

— Ще съжалят, че изобщо са идвали, щом надникнат вътре — промърмори Карсуел.

До бордюра я очакваше кола с включен двигател. Карсуел й помогна да се качи и каза нещо на шофьора. После автомобилът потегли.

 

 

Край пропуска във фоайето на Джей стрийт 1800 се разхождаше униформен служител, който се взираше в лицата на преминаващите. Движението в двете посоки беше по-оживено от нормално, но човекът я забеляза моментално.

— Агент Тайло!

— Да.

— Бихте ли ме последвали, ако обичате?

— Заместник-директорът Джонсън в сградата ли е?

— Не знам, госпожице. Наредено ми е да ви заведа в кабинета на директора.

Остави я пред двойната врата в дъното на коридора. Отвътре й се усмихна енергична жена на средна възраст, която й махна да я последва. Холанд се загледа по красивата дървена ламперия и стъклените витрини, зад които имаше грамоти, медали и награди. Един от тях направо я хипнотизира.

Беше наградата за проявена изключителна храброст на Националната служба за охрана на Съединените щати.

Сребърният диск моментално я привлече. За служителите той бе обвит в легенда. Получаваха го посмъртно загиналите при изпълнение на служебния дълг. Уайът Смит единствен в цялата история на Службата беше награден приживе.

— Агент Тайло!

Секретарката не повиши тон. Знаеше какво въздействие има сребърният диск.

Двете подминаха кабинета на директора и влязоха в заседателна зала. Секретарката я остави да си избере място на масата за двайсет души, край която стоеше Арлис Джонсън: бе насочил дистанционното устройство към блока от шест монитора, монтирани в стената.

— Имаше пълно право за Проповедника.

Беше сменил ризата с поло, издуто от превръзката. Говореше разсеяно и Холанд си го обясни с болката от прорезната рана и лекарствата. После обаче разбра, че той се мъчи да формулира мисъл, която му се изплъзва, и тя го е прекъснала.

— За какво говориш? — попита Холанд.

Джонсън поклати глава.

— Добре се справи.

— Още не съм приключила — възрази без заобикалки Холанд. — Знаем какво е имала предвид Палмър, когато ми е казала името Даниъл Уебстър. Джудит Траск го потвърди.

— Ти си мислиш, че знаем. И съм склонен да те подкрепя. Но трябва да поизчакаме.

Холанд имаше чувството, че са я плеснали през лицето.

— И дума да не става. След всичко, което…

— Ще почакаш, Холанд. Играта загрубява. Още не е ясно за какво става дума, но разберем ли, ще имаме картбланш.

— Ама как така…

— Чуй ме. Вече говори с директора. Чу заповедите му. В съседната стая има компютър. Ще наредя да ти донесат кафе. — Той се изправи и тръгна да излиза. — Колкото до рапорта, постарай се да не пропускаш и най-малката подробност.

Служебният му тон помете и малкото търпение, което й бе останало.

— Ами Даниъл Уебстър? Кога ще потвърдя догадката си?

— Колегите ще прочетат рапорта ти. Не искам после да се говори, че си премълчала информация.

 

 

Предизгревната светлина се просмукваше през бронираните стъкла на прозорците и се отразяваше в недочистената прах по заседателната маса. Зачервените очи на Холанд сълзяха от силните лампи по тавана. Компания й правеха само кофеинът, адреналинът и парещото чувство на безсилие.

Фактите не я затрудняваха, но трябваше да внимава как ги излага и да опише сухо и обективно кървавата вакханалия. Няколко пъти беше на ръба да се откаже.

Защо Джонсън бе допуснал Смит да му наложи да я вика, за да пише за неща, които още не се бяха изяснили? Отговорите витаеха някъде наблизо, но още не се поддаваха на формулиране и това я вбесяваше най-силно.

Удариха камбаните на „Сейнт Джон“. Джонсън се върна в залата.

— Готова ли си?

— Остава само да го отпечатам.

От пръв поглед си личеше, че е развълнуван.

— Какво се е случило?

— След час-два градът ще хвръкне във въздуха. У теб ли е дискетата?

Холанд кимна.

— Дай я на Кати. Тя ще пусне принтера.

Холанд преметна чантата през рамо.

— Къде отиваме?

— На гости у сенатор Зентнър. Камионетката е долу. Докато пристигнем, ще си научила всичко. Всички станции се занимават само с това.

 

 

Калорама Хайтс е островче от величествени представителни сгради покрай Рок Крийк Парк. Времето, за което Брайънт се бе измъкнал от сутрешното задръстване в Джорджтаун, беше достойно за приз. Камионетката вече се носеше по Рок Крийк Паркуей. Холанд се хвана за дръжката над главата й, за да не се клатушка, докато гледа новините по Си Ен Ен.

Сензацията на деня бе изместила всичко останало. Водещият надълго и нашироко обясняваше за Джеймс Мередит Бакстър, висш служител на ЦРУ, наскоро осъден за дългогодишно шпионство в полза на руснаците. Беше направил подробни признания пред шефовете си и анкетната комисия на Конгреса. В крайна сметка се оказа, че е виновен за смъртта на шестнайсет американски шпиони в бившия Съветски съюз и на безброй други в Източна Европа. Техническата информация, която бе дал на Москва, бе направо смайваща. Последиците за духа и доброто име на ЦРУ бяха катастрофални.

ЦРУ и комисията на Конгреса бяха разследвали Бакстър цели шест месеца и смятаха, че историята е разнищена докрай. Но докато слушаше новините, Холанд си даде сметка, че Бакстър е скрил коз за черни дни.

— Документацията изглежда окончателна и неопровержима — поясни водещият. — От информацията, постъпила тази сутрин в средствата за масово осведомяване, става ясно, че Джеймс Бакстър не е действал сам, както неизменно твърдеше и както постанови разследването. През цялото време той е имал влиятелен невидим съюзник — Хюбърт Болдуин, сенатора с най-дълъг стаж от щат Тенеси.

Холанд пребледня, припомнила си възрастния сенатор, когото бе виждала в Оук Фармс. Погледна бързо Джонсън, но той не реагира.

— Съществуват документи, че Болдуин е бил наясно за връзките на Бакстър с разузнавателните служби в бившия Съветски съюз и че поне в два случая е спомогнал информацията, открадната от Бакстър от управлението, да бъде предадена на платилите за нея руснаци. Остава да се установи дали сенаторът Болдуин е знаел, че го използват, и дали е получавал пари от Бакстър или други. Засега обаче се знае със сигурност, че е прибягвал до огромното си влияние на Капитолия, за да отклонява разследванията, заплашващи Бакстър. Според политолога на Ей Би Си, Майк Прескот, е възможно Болдуин да го е прикривал в продължение на пет години.

Холанд изключи звука и зачака нетърпеливо Джонсън да завърши телефонния си разговор.

— Какво още премълчават — прошепна тя веднага щом шефът й се извърна към нея.

— Знаят почти всичко, но ни го предлагат малко по малко, защото сензацията наистина е голяма. Толкова им пари, че не вярват на собствените си източници.

— Някой говорил ли е с Болдуин?

— Поне аз не знам. В Тенеси е с един час по-рано. Той може и да не е научил.

— Вярваш ли на всичко това?

— И още как!

— Виждал ли си самия материал?

— Не, но не е трудно да се сетиш откъде е дошъл.

„Дневниците на Уестборн!“ — помисли Холанд.

— Защо отиваме у Зентнър?

В гласа на Джонсън нямаше и грам съжаление:

— Защото накрая ще вземе да натика Крофт зад решетките. От двайсет и пет години или до живот.

 

 

Брайънт зави покрай тайландското посолство и се озова на алея, оградена от огромни дървета. Холанд бе виждала къщата на Зентнър — широка постройка в стил „Тюдор“ — по светските страници на списанията й. Най-забележителното в нея беше ръчно изработената входна врата с красиво прозорче.

— Джонсън, заместник-директор на Службата за охрана — каза той на икономката, която им отвори. — А това е агент Тайло. Дошли сме да разговаряме със сенаторката.

Петдесетгодишната беловласа жена в сива униформена престилка примигна като подплашена нощна птица.

— Сенаторката очаква ли ви?

Но Джонсън влезе, следван от Холанд. Икономката заситни подире им.

— Има ли някаква опасност за сенаторката?

— Никаква.

— Тя очаква ли…

— Налага се да я видим веднага. — Джонсън посочи плъзгащата се врата вдясно… — В библиотеката е, нали?

— Да, но…

Той разтвори вратата, дръпна Холанд вътре и прошепна:

— И да не ни безпокоят!

Мебелите бяха стари и тежки, с тапицерия, избеляла от слънцето. На всички первази бяха наредени саксии. Но в помещението миришеше само на сладникавия парфюм на Барбара Зентнър.

— Кои, по дяволите, сте вие?

Сенаторката се беше сгушила между възглавниците на дивана срещу телевизора, по който Си Ен Ен отразяваше кризата, връхлетяла съратника й „кардинал“ Хюбърт Болдуин.

Джонсън показа картата си, която Зентнър дръпна от ръката му, за да я разгледа.

На масичката пред нея беше сложен поднос със закуска: портокалов сок, чай, препечени филийки с мармалад. Храната не беше докосната, а сокът не миришеше на портокали. Водка, установи Холанд. И то в големи количества.

По канала даваха как журналистите са обсадили дома на Болдуин в изискан квартал на Мемфис.

— Какво правите тук? — тросна се Зентнър. Очите й с метален отблясък се спряха на Холанд. — Ти… дето не опази Чарли!

Холанд си замълча. Сенаторката очевидно беше пияна.

— Виждам, следите развитието на събитията — намеси се спокойно Джонсън и кимна към телевизора.

— Измишльотини! — възкликна ядно Зентнър. — Никой няма да повярва. Не познавате Болдуин. Непоклатим е като скала.

— Часовете му са преброени. Мога да се обзаложа.

— За тези думи мястото ви ще изстине!

— А, едва ли. Видях доказателствата. Всичките. С Болдуин е свършено. Ще падне голяма чистка!

— Не е във вашите компетенции, заместник-директоре. Знае ли Уайът Смит, че сте тук? Обзалагам се, че ако вдигна телефона…

— Крофт е, нали? — прошепна Холанд.

— Не говоря с вас! — изврещя Зентнър.

Младата жена се отпусна на дивана до нея.

— Крофт ви беше машата, нали? Избра мястото на действие, нае убиец… Но поръчката беше ваша, на Кардиналите.

— Ти си луда — прошепна панически Зентнър. — Не знаеш какви ги дрънкаш!

— Грешите, сенаторе. Аз също се доверих на Крофт. И той ме предаде.

— Предал е теб ли?

— Не ви ли е известно, че прати убиеца и при мен? Не ми се вярва.

Холанд се взря в лицето на Зентнър, подпухнало от водката и безсънието, с пластове размазан грим.

— Крофт ви е предложил да се отървете от шантажа на Уестборн, като поеме рисковете. Казал ви е, че може да намери дневниците, и вие изобщо не сте се замислили. Защото каквото и да ви е поискал, цената пак е щяла да бъде ниска. Само дето Крофт пропуска да ви уведоми, че вече се е сдобил с дискетата. Залъгва ви с обещания. Чак досега. — Холанд посочи телевизора. — Ето го доказателството. Прегазва Болдуин, та да ви е за поука.

Най-неочаквано агентката се смути — бе сбъркала, като толкова бързо се бе разприказвала. Но връщане назад нямаше. Зентнър остави дистанционното устройство. Грабна чашата — ръката й трепереше и ледът изтрака. По устните й бяха залепнали късчета портокал.

— Нищо не можете да докажете — измънка тя.

— Май не ви е ясно как изглеждат дневниците на дискети. За това бяха избити толкова хора — за две парчета пластмаса.

Зентнър вдигна рязко поглед.

— Правилно ме чухте, сенаторе. Крофт ви е подвел, че дискетата е само една и след като се сдобие с нея, се разделяте завинаги с проблемите си. Край на спънките, край на намеците за миналото. Но дневниците са в две части. Крофт разполага с първата и я използва. Другата е у нас.

Зентнър трепереше, но Холанд не се смили над нея. Наведе се, вдигна малко брадичка и съвсем я сломи.

— Вашата последна кампания, сенаторе. Смазахте опонента си в последния момент, когато го обвинихте, че укрива от данъчните власти банкови сметки. Данъчната служба го потвърди. Противникът ви се опита да се оправдае, но никой не го слушаше… Затова и се самоуби. А парите всъщност не бяха негови, а ваши. Изпрани в панамски и централноамерикански банки, после внесени на името на главния ви конкурент. Без негово знание.

За по-голяма убедителност Холанд посочи запомнените от дискетата имена на банки и дати. Разчиташе и на ефекта от алкохола, защото всичко отиваше на вятъра, ако сенаторката поискаше да види с очите си дискетата.

Зентнър запали цигара.

— Какво получавам аз, ако ви дам Крофт? — попита тя, загледана през прозореца.

Джонсън се намеси:

— Това ще каже главният прокурор, вероятно дори президентът. Ще направя каквото мога.

— Голяма утеха, няма що — изсумтя Зентнър.

— Това е положението, Барбара.

Холанд се изненада от фамилиарния тон на началника си. За нея това беше пореден урок — последните крачки до капитулацията са най-деликатните и най-опасните. Те двамата с шефа й бяха дотук. Зентнър трябваше да реши сама.

— Човек трябва да си подбира битките — смотолеви тя, — открай време си го повтарям. Приемам сделката ви.

Джонсън отиде в дъното на стаята при телефона. Първият му разговор беше с главната прокурорка: предложи й да забрави за скандала в Тенеси и да погостува на Зентнър.

После звънна в кабинета на Смит, а накрая — на дежурния в полицейското управление на Капитолия.

— Директорът чете рапорта ти — каза Джонсън на Холанд.

— Да тръгвам вече — каза тя решително, ала в тона й се долавяше молба. — Знам къде да търся. Ще ти го донеса.

Джонсън се поколеба, после кимна.

— Вземи и Брайънт. Щом влезете, непрекъснато поддържайте връзка с мен. Ако не намерите нищо, веднага си тръгвайте.

Холанд бе озадачена от неговата загриженост, но не отвърна нищо. Все пак отиваха в едно от най-безопасните места в света.