Филип Шелби
Дни на убийства (26)

25.

— Беше готова да ми каже. Всичко вървеше по ноти, докато не нахълта Рос.

Холанд седеше на един от въртящите се столове в камионетката, пред изключения магнетофон. Гневът й направо струеше от нея и нямаше думи, с които Джонсън да я успокои. Беше бясна не само защото е била на крачка Синтия Палмър да й разкрие тайната, но и заради ужасните истини, които бе научила за нея. И за Уестборн. Може би повече заради него. Холанд бе повярвала на човек, оказал се изнудвач и грубиян, опетнен и недостоен.

— Ще опитам пак — отсече тя.

— Рос вече няма да я изпусне от поглед. Не знам защо, но тази вечер се прави на галантен и брани опечалената вдовица.

— Дойде сама, сама и ще си тръгне.

— Е, и?

— Ще идем у нея, щом се уверим, че ще нощува вкъщи.

Джонсън потупа Брайънт по рамото.

— Излез отвън и спри там, че да виждаме паркинга.

Според него бе почти изключено Палмър да си тръгне сама. Премествайки камионетката, той даваше възможност и на Холанд да се увери в това с очите си.

За него сериозният проблем бе Рос. Адвокатът нямаше да остави тази работа току-така. Ако се бяха разправяли насаме, пак иди-дойди. Но скандалът се бе разразил пред Марджъри Улуърт и тълпата, станала свидетел как една пикла го поставя на място.

Налагаше се Джонсън да се опита да притъпи неприятните последствия. Рос беше достатъчно влиятелен да се обади на Уайът Смит и да му се оплаче от младичката агентка Бомонт. Директорът щеше да направи връзката и да притисне Джонсън до стената.

Трябваше начаса да му се извини. Да го дръпне встрани и да изиграе театрото, че подчинената му се е престарала. Да го помоли за дискретност и съдействие.

Джонсън взе решението точно когато Брайънт спря в другия край на паркинга на хотела и слезе да успокои пиколото, тръгнал към тях, за да ги отпрати.

Не бе сигурен, че Синтия Палмър наистина знае къде е втората дискета. За дневниците знаеше. А и бе реагирала положително, щом Холанд й бе споменала втората дискета. Доколкото Джонсън можеше да съди от думите й, Палмър бе в течение, че мъжът й изнудва някого, дали бе наясно обаче под каква форма?

Налагаше се Холанд да се върне при вдовицата.

— Трябва да вляза и да успокоя Рос — каза Джонсън. — Иначе утре сутринта заради него ще хвърчат глави.

— Нищо не можех да направя…

— Знам. Сега обаче можеш. Кротувай, докато се върна, и ще поговорим.

— Ами ако Палмър си тръгне?

— Няма. Рано е. Знаем какъв е етикетът.

Джонсън слезе от камионетката.

— Петнайсет, най-много двайсет минути. Рос не е чак такъв костелив орех, за какъвто се пише.

Холанд се премести отпред и впери поглед във входа на хотела. Пак си припомни горчивите откровения на Синтия Палмър.

 

 

Времето на Проповедника се изнизваше досущ нотите на героична симфония. Музиката, която чуваше единствен той, наближаваше своето кресчендо. Честър Ролинс също щеше да я чуе скоро, да долови тътена на тимпаните и цимбалите във финала. Това щеше да е последното, което ще чуе.

Ролинс се приближи като по знак към Проповедника. Не бе кой знае каква философия да се сприятели с него. Ролинс го мислеше за свой човек. Изслуша прехласнат разказа за приключенията му със зелените барети, но като професионалист се въздържа да му задава досадни въпроси. Сега Проповедника отсъди, че той няма да има нищо против да пийнат. На две крачки имаше чудесно кафене.

— Хайде да пийнем кафе? — предложи Проповедника.

— Добре ще ми дойде.

— Връщаме се след две минутки. Затова пък ще се стоплим.

Пейджърът на Ролинс иззвъня.

— Ето, вземи моя! — подаде му Проповедника клетъчния си телефон. Кой ли му се обаждаше?

Ролинс първо се учуди, сетне се пообиди.

— Можеше да ме предупреди по-рано — изръмжа той. — Все пак желая късмет на човека, който я поема от сега нататък.

— Поема кого? — попита Проповедника, след като прибра телефона.

— Палмър, фрашканата с пари вещица. Явно става нещо. Поема я Службата за охрана.

Проповедника се престори на донемайкъде заинтригуван.

— Виж какво, няма да се прибирам веднага — каза Ролинс. — Ще пийнем ли по чашка, щом приключиш?

— Не мога. Зает съм до два часа. Между нас да си остане, но според мен ще има цуни-гуни на задната седалка.

— Дай бог всекиму — засмя се Ролинс.

Проповедника прибра в джоба си визитната му картичка, обеща да му се обади някой почивен ден и се отърва от него. Ролинс тъкмо се качваше в колата, когато телефонът на Проповедника звънна.

— Промяна в плана.

— Разбрах.

— В хотела на паркинга има патрул. Но в момента са заети с друго.

В главата на Проповедника веднага изникна образът на Холанд Тайло. Беше му на устата да попита дали е наблизо, за да й се представи.

— Още колко ще им се струпа на главите! — възкликна вместо това той.

 

 

Двайсетте минути, през които Джонсън бе обещал да приключи, изтекоха. Брайънт предложи на Холанд втора чаша кафе от термоса, но тя отказа. Под големия навес над входа се бяха насъбрали гости и тя не искаше да се разсейва с друго.

Минаваха коли, предимно наети от бизнесмени, които уморено се тръшваха на шофьорската седалка. Мяркаха се таксита и тук-там някоя лимузина. В другия край на паркинга се бяха струпали лъскавите лимузини, които щяха да откарат поканените на благотворителния бал.

Една от лимузините се отдели и спря в началото на златисточервения килим. При нея отиде служител на хотела в лъскава униформа, за да отвори задната врата.

— Ето я!

Холанд отвори вратата на караваната.

— Тайло! Недей!

Брайънт бе хванал с две ръце кормилото и държеше с пръсти пластмасовата чаша кафе. Холанд знаеше, че тръгне ли, той няма как да я спре. Брайънт също бе наясно с това.

— Знаеш къде отивам. Чакайте ме пред дома на Палмър.

— Но там не можем да те пазим!

— Палмър ще бъде сама. Знам от какво да се пазя. А тя — не.

Затича към освобождаващо се такси, притиснала с една ръка роклята, за да не я развява вятърът. Якето, наметнато на раменете й, не вървеше с вечерния тоалет, но пък скриваше пистолета.

Виновен е Джонсън, помисли си Брайънт. Би трябвало да знае, че излезе ли Палмър, Тайло ще хукне подире й. Беше влязъл в хотела без микрофон, само с пейджър, при това от беззвучните, известяващи за съобщенията с вибрации. Но Брайънт пак не биваше да го прекъсва, понеже може би точно в този момент шефът му се разправяше с Рос.

 

 

Синтия Палмър смяташе, че ще има да чака шофьора и че ще си излее поне малко яда на него, но колата беше пред стълбището. Стисна зъби, вдигна ръка да й изкозирува и без да иска, я докосна лекичко с пръсти по бузата.

Отделящото стъкло беше вдигнато. Чудесно. Палмър натисна бутона и нареди:

— Карай към къщи!

Очакваше онзи некадърник да потегли рязко, но лимузината се плъзна плавно. Палмър се отпусна в мекото кадифе и протегна крака към вентилаторите, през които влизаше топъл въздух.

Тая никаквица от Службата за охрана — как й беше името? Бомонт. Всички тия приказки за дневниците на Чарли! Слава богу, че Рос и оная крава Марджъри не чуха нищо.

Запали цигара. Бомонт я бе изненадала и затова Синтия бе дала воля на всички чувства, които бе потискала толкова старателно. Бе очаквала да се забавлява тази вечер. Да поклюкари, да се поохарчи, да види как върви светският живот, докато тя е в траур. Може би дори да се люби. Рос без съмнение й се натискаше.

А Бомонт я бе зашлевила между очите с дневниците, които според нея биха могли да са мотивът за убийството на Чарли. Не беше нужно човек да е с мозъка на Айнщайн, за да се досети.

Синтия знаеше, че целият материал за изнудване е разделен на две части. Една вечер след солидна доза коняк Чарли й изпелтечи колко умно е постъпил, като не е заровил всичкото си злато на едно място. Говореше само с изтъркани фрази, добре че му пишеха речите.

По време на краткия полет от Лондон, на смехотворното полицейско разследване и сълзливо изразяваните съболезнования на приятелите й я измъчваше само един въпрос: отмъкнал ли е убиецът дневниците, всичките или част от тях?

Бе претегляла внимателно всеки въпрос, който й задаваха, и беше стигнала до отрицателен отговор.

Тя се изсмя. Не само че ония хитри мръсни гадове не се бяха докопали до дневниците, но и се оказа, че ги е надхитрила нищо и никаква агентка с жълто около устата.

Бомонт очевидно знаеше какво пише в тях — непрекъснато й бе правила намеци за съдържанието. Значи знаеха и шефовете й или някой друг в Службата за охрана.

Дали се бяха разприказвали? Едва ли. Който и да е чул записа на Чарли, бе наясно, че държи в ръцете си политически плутоний.

И смятаха, че убиецът е сред споменатите в дневниците. Логично. Чудо голямо!

С каквото и да разполагаха ония от Службата, както и да се бяха докопали до него, то според завещанието на Чарли сега принадлежеше на Синтия.

Странно, че й бяха пратили тази Пепеляшка с евтина рокля, вместо да разговарят с нея някъде на четири очи. Освен ако не са разчитали да я смаят с разкритията си и тя да им изпее къде е втората дискета.

„Де да знаех къде е…“

Вече беше изпразнила всички известни й сейфове, бе преровила апартамента педя по педя, бе надзърнала и в личната касетка на Чарли в клуб „Белмонт“, до която получи достъп, след като дълго се прави на сломена от скръб вдовица. Оставаше Оук Фармс, а Синтия бе сигурна, че дискетата е там само ако Чарли я е заровил някъде из парка. Ала Синтия не биваше да е припряна — щом се слегнеше пръстта, щеше да преброди гората и да обходи тайните му местенца.

Но първо трябваше да озапти Бомонт. Щеше да настоява да й донесе дискетата, с която вече разполагаше. Бомонт щеше да се опита да я препрати към шефовете си, но Синтия отдавна се бе научила как да пипа с дребните риби във Вашингтон. Ако се окажеха упорити или глупави, щеше да намеси и Лорънс Рос.

„А каква веселба ще падне, ако е набъркан и Лари!“

Светлините на високия й блок замъждукаха през затъмнените прозорци на лимузината. Колата хлътна надолу и едва тогава Синтия осъзна, че се спускат към гаража. Наведе се към вътрешния телефон, когато оня селяк, шофьорът, заговори:

— За всеки случай, госпожо Уестборн. Наредено ми е да мина оттук.

„Все тая.“

Палмър продължаваше да мисли за оная пикла, Бомонт. Как бе успяла да разчупи защитната й броня, рухнала като пясъчен замък?

Палмър не бе разговаряла така с никого, камо ли с Марджъри Улуърт и другите кокошки като нея. Щяха да надушат, че се чувства слаба и несигурна по-бързо от всеки път. Тяхната сила бе в това да раздуват дребните тайни, докато те станат големи и заради тях не започнат да хвърчат глави. Не ти трябват канибали! А Бомонт не се беше побояла да покаже отвращението и уязвимостта си.

Защо?

Защото на тая спяща красавица не й се налагаше да живее сред хищници. Беше чиста, непорочна, без грозни белези, макар да си имаше своите тайни.

Палмър си помисли, че може би тя някога е била като нея. Че стига да е проявила малко смелост и не се е предала, всичко е щяло да бъде наред.

Колата спря плавно.

Вратата се отвори и когато Палмър слезе, шофьорът стоеше с гръб към нея. Щракна запалка и младата жена усети миризмата на тютюн. Бръкна в чантата си за картата за асансьора. Сградата се охраняваше така, че и пиле не можеше да прехвръкне, асансьорите се движеха само до етажа, обозначен върху магнитната линия на картата.

Вратите се отвориха, Палмър влезе и се обърна с лице към гаража. Видя колата с изключен стинещ двигател. Във въздуха се стелеше синкав дим, но шофьора го нямаше.

Докато не изникна в асансьора и едва тогава Палмър си даде сметка, че пред нея стои друг човек — с обезумели очи, но с движения, плавни и грациозни като на танцьор. Вратът й сякаш изведнъж беше стиснат в менгеме. Последната й мисъл, преди да изгуби съзнание, беше колко як е човекът. С другата ръка той пъхна картата в процепа и вратите бавно се затвориха.