Филип Шелби
Дни на убийства (25)

24.

Честър Ролинс беше работил двайсет и една години в чикагската полиция, десет от които — в специалния отряд, и две в охраната на кмета на града. Последното назначение му беше отворило вратите на фирма „Боулдър“.

Дрехите си шиеше по поръчка. Притежаваше излъчване, повдигащо духа на клиентите. Беше и много едър. Грижата за спокойствието на заможните му се струваше залъгалка, след като години наред бе влизал пръв в бърлогите на убийци. Имаше и още по-приятни поръчки — като тазвечерната например.

Ролинс влезе с лимузината в паркинга и спря на пет метра от предната кола. Три седмици беше усъвършенствал шофьорските си умения на полигона на ФБР в Аризона. За него беше все едно дали управлява линкълн, тежък два и половина тона, или спортна двуместна фурия.

Погледна в страничните огледала, сетне се вторачи в огледалото за обратно виждане. За първи път му се налагаше да кавалерства на Синтия Палмър и вече изпитваше съжаление към нещастниците, които го правеха редовно. Истинска вещица.

Като начало госпожа Палмър слезе със закъснение от мансардния апартамент. Не че Ролинс имаше нещо против, само дето на влизане в колата му изсъска: „Размърдай си задника!“. Ролинс, който беше заклет протестант, се сепна от подобен език.

Жената не спря да се заяжда през целия път до хотела: Ролинс карал прекалено бавно, бил объркал пътя и се набил в най-голямото задръстване, отоплението не работело както трябва — отзад било като в сауна.

Той се опита да я умилостиви, но жената беше безжалостна. Спасението дойде, когато задърдори по телефона с някаква приятелка на име Бетси. Ролинс с радост вдигна заглушаващата преграда.

Никой не го беше предупредил, че тая Палмър е същинска пепелянка. Човекът, отговарящ за поръчките, беше отбелязал само, че ставало дума за стара клиентка, чието положение се е променило след смъртта на сенатора Уестборн. И Службата за охрана, и ФБР твърдяха, че убийството не било политическо. Изключваха и разчистването на лични сметки. Но онова, което премълчаваха, бе, че е възможно извършителят на покушението да е сериен убиец. Шефът беше научил от втора ръка в какво състояние са били намерени двата трупа.

— Който и да е пратил Уестборн и сладураната му на оня свят, е имал слабост към ножовете — сподели той с Ролинс. — Ако е откачалка, едва ли ще погне и съпругата. Който убива за кеф, не се церемони и ако си е наумил да избие цялото семейство, го прави наведнъж. Ония от ФБР не смятат, че Палмър е в опасност. Тя не е поискала охрана и от Службата, каквато й се полага. Разбирам я. Но си дръж очите отворени и не допускай да я доближават, освен ако тя не познава хората. Хотелската охрана е под пара, ще има и полицаи, така че от теб се иска да я отведеш в хотела цяла и невредима. Всъщност Палмър подчерта вътре да не я охраняваме.

Сега последното изречение особено повдигаше духа на Ролинс. Ако се беше наложило да пази Палмър и в хотела, тя щеше да му скъса съвсем нервите.

Спря лимузината пред парадния вход на „Омни“ и на секундата изскочи навън. Под зоркия му поглед пиколото, облечен в смехотворна униформа, копираща дрехите на английската кралска охрана, отвори задната врата. Синтия Палмър първо показа краката си — най-зрелищното, което притежаваше и по което се заглеждаха всички, и слезе.

— Ще бъда тук след два часа и половина. Държа на точността — каза на Ролинс, сякаш го шибна с камшик.

Той смотолеви нещо. После се качи пак в линкълна и подкара към паркинга за важни особи, задръстен с лъскави коли; шофьорите се бяха събрали на цигари и приказки.

За годините си Ролинс беше в чудесно състояние. Гордееше се, че прави същия брой лицеви опори, както в колежа. Не обичаше да стои на едно място. Обикновено се разхождаше, за да убива времето и калориите, но на Синтия Палмър можеше да й хрумне да си тръгне рано.

Затова реши да се запознае с другите шофьори. Тъкмо започнаха да се представят, когато с крайчеца на окото Ролинс забеляза мъж, застанал на стъпалата към фоайето на хотела. Беше в тъмносиньо палто и кепе с лъскава козирка. Бе стиснал ръце и бе вперил поглед в пространството. Ролинс многократно беше виждал мъже с такъв израз пред мемориала на падналите във войната във Виетнам.

Проповедника не се издаде, но бе сигурен: шофьорът на Палмър е усетил, че той не е като другите. Знаеше и името — Ролинс. Първо щеше да си поговори с колегите, а когато му омръзнеше, щеше да дойде, за да разбере от коя охранителна фирма е и кого кара.

Специално за него Проповедника беше подготвил такава занимателна историйка, че Ролинс нямаше да я забрави цял живот.

 

 

Холанд влезе в хотела през подземието.

Роклята й стоеше като излята, но си имаше и недостатъци. Микрофонът не им създаде проблеми — прикачиха го под дясната презрамка, но тоалетът бе по тялото, за да прикрие малкия, плосък модел на „Берета“, който Джонсън настоя тя да вземе. Не искаше и да чуе да ходи невъоръжена.

— Проповедника няма да е там — напомни му Холанд. — Балът е със специални покани. Свършили са преди седмици. Кухнята и зоните, където има персонал, са добре покрити, нали?

— Халидей е струпал там допълнителни сили.

— Тогава всичко е наред — заяви тя уверено.

Брайънт отвори вратата и й подаде ръка да слезе. По-нататък, върху вратата, обшита със стоманени листове, с жълта боя беше написано „Кухни“. Токчетата й затракаха по циментовия под. Зад вратата започваше къс коридор.

— Хич не се занимавай да се представяш на Халидей — посъветва я Брайънт. — Шефът му дава нужните разяснения, оня ще се навърта около теб.

Брайънт мина пръв през летящите врати на кухнята така, че изцяло да скрива с тялото си Холанд. Позната сцена за кухненския персонал. Всички се умълчаха и остана да се чува само тракането на съдове. Майстор готвачите и помощниците притиснаха гръб към печки и хладилници и загледаха жената в черно, стараейки се да са по-далечко от здравеняка с ръка върху оръжието в кобура.

Знаеха, че Службата ненавижда кухните. Твърде много остри ножове и сатъри, тесни помещения, ограничаващи движенията, и кабини, откъдето някой може би дебнеше от засада.

Когато Холанд и Брайънт стигнаха вратата към балната зала, младата жена усети как келнерите са вперили погледи в тила й.

— Стегни се — подкани я Брайънт. — Всичко наред ли е?

Тя кимна леко.

— Давай да приключваме с тази история.

 

 

На етажа, освен Холанд бяха само сервитьорите, суетящи се с последните приготовления около шейсетте кръгли маси. Главните действащи лица се намираха още в мецанина, откъдето долитаха гълчава и звуците на джазов квинтет. Знамето на Червения кръст, сложено край две решетки, украсени с перли и червени рози, подсказваше кой е домакин на събитието.

Холанд бе прегледала в камионетката списъка на гостите. Противно на очакванията й никой не придружаваше на бала вдовицата на Уестборн. Уединение в траура? Едва ли.

Съжаляваше, че не разполага с по-сериозна информация за Палмър, на която да се опре. Джонсън й беше осигурил едва ли не само изрезки от вестникарски светски и финансови колони: конете и новите пазари в Източна Европа бяха увеличили милионите долари, натрупани от дядото на Палмър, известен сладкарски магнат.

Най-много за Синтия Палмър Холанд бе научила от няколкото секунди видеолента: похотливата й усмивка, която тя бе отправила към Проповедника, понеже бе усетила, че я гледа, а после се бе извърнала още повече към него. Едва ли прилягаше на една скърбяща вдовица да се държи така. Холанд бе чувала как коментаторите описват Синтия Палмър и наблягат, че тя „се бори с мъката чрез любовта към съпруга си, горяща в нея като вечен огън“.

Но дали изобщо имаше любов? И нима тя беше толкова силна, че да прости изневяра? И унижението, че смъртта е застигнала мъжа й до младата му любовница?

Гостите на бала бяха все заможни, по-възрастни, бледи физиономии от източните щати и загорели западняци. Бяха облечени в тоалети на най-известните дизайнери. Холанд си лепна подходяща усмивка и си запроправя път към Синтия Палмър, наобиколена от ухажори и „придворни дами“, между които и главната организаторка на бала — Марджъри Улуърт. Въртеше глава във всички посоки, за да не пропусне някоя реплика, и току прихваше в смях. Не, нямаше никаква скръб в очите, никакво чувство на загуба в насърчителните жестове към този или онзи поклонник.

Но после се появи проблем — Лорънс Рос, който се насочи към Палмър. Свитата угоднически му стори път. Палмър го гледаше така, та отдалеч личеше, че тази вечер неин кавалер е Рос. Той й пошушна нещо на ухото и двамата обърнаха гръб на останалите гости, след като се увериха, че всички са забелязали близостта им.

Холанд знаеше кой е Лорънс Рос. Беше издънка на стар богаташки род и притежаваше един от най-пъргавите адвокатски умове в страната. Президенти — сегашни и предишни, търсеха услугите му, когато се натъкнеха на сблъсък на интереси или внезапно се озоваваха при опасността някой да се разрови из кирливите им ризи.

Но Холанд бе притеснена не от обиграността му на адвокат, а от вбесяващото му чувство за собственост. Сега бе изключено тя да се добере до госпожа Палмър. Холанд си представи Джонсън и Брайънт в задния край на камионетката и пуснатия на бавни обороти голям ролков магнетофон. И те чуваха онова, което чуваше младата жена. Дали да не се усамоти някъде и да поговори с Джонсън? Може би той знаеше как Холанд да изтръгне вдовицата от нейния кавалер.

Холанд се дръпна и се обърна с лице към мраморна колона, извисяваща се през два етажа.

— Майк-майк.

— Майк-майк — отзова се Джонсън.

— Придружава я Лорънс Рот. Махнете го от нея.

— Разбрано.

Джонсън действа бързо. Холанд едва се бе сляла отново с тълпата, когато един от служителите в хотела — ако се съди по костюма му, някой шеф, се приближи до Рос. Отначало гостът прояви раздразнение, но после се примири. Прошепна нещо на Синтия, която го потупа успокояващо по ръката, и заслиза с човека от хотела по стълбите.

Сега пък Марджъри Улуърт се лепна на Синтия Палмър, която явно не беше във възторг от това. Достопочтената госпожа я поведе към един от малките салони на мецанина, декориран набързо в цветовете на Червения кръст. Вътре две жени отваряха пликове с дарения. Доколкото Холанд можеше да прецени, тази вечер събраните суми щяха да бъдат големи.

Улуърт отпрати двете жени и изгледа Холанд. Маневрата й бе хитра: да остане насаме с вдовицата и да й покаже чековете, издадени от приятелите й, останалото щеше да свърши нейната съвест.

Холанд тъкмо се чудеше кога най-после Улуърт ще започне пазарлъка, когато вратата на салона се разтвори. Възрастната дама се хилеше самодоволно като сънен алигатор. Щом пак съгледа Холанд, побърза да затвори вратата и дойде при нея.

— С какво мога да ви помогна?

От тона й се разбираше, че не знае коя е Холанд, но много й се иска да научи. Комбинацията от парфюм и шампанско, излъчваща се от нея, не беше твърде приятна.

Холанд й показа фалшивия документ за самоличност.

— Национална служба за охрана, госпожо Улуърт. Бихте ли дошли за малко? Благодаря — каза тя непоколебимо, но и любезно, с едно око върху вратата на салона.

Знаеше, че хора като Марджъри Улуърт, врели и кипели в живота в столицата, не се стряскат от картите на държавните служители. В периферията на средите, в които се движеха, неизменно имаше охрана.

— Няма от какво да се боите, госпожо Улуърт — поде Холанд благо. — Смятам, разбирате защо на госпожа Уестборн се обръща повече внимание…

— Естествено. И ако вие си вършехте работата както трябва, нямаше да се налага сега да й ходите по петите!

— Госпожа Уестборн ни уведоми, че тази вечер ще ходи на още едно място — отмина Холанд злъчното подмятане. — Възникнаха проблеми и се налага да поговоря с нея. Ще ви бъда признателна, ако се погрижите да не ни притесняват. Госпожа Уестборн вероятно ще желае да ползва телефона.

По-възрастната жена очевидно се колебаеше. Ставаше дума за една от значителните дарителки, но пък лелеяният чек сигурно вече беше попълнен. Щом Палмър си имаше друга работа, на Улуърт не й се налагаше да губи повече време и да й прави мили очи. Можеше да се заеме със следващата си жертва.

— Предполагам, в това няма нищо нередно — проточи тя. — Но си давате сметка, че помещението ми трябва…

— Както и госпожа Уестборн. Госпожо Улуърт, нали ще се въздържите и няма да споменавате…

— Ама естествено! Смятате ни за кретени. Дано ви стигнат десет минути.

После страховитата Марджъри Улуърт се впусна да търси следваща жертва.

Холанд влезе в салона тъкмо когато Синтия Палмър палеше цигара.

— Здравейте. Марджи ли ви праща? — попита отегчено и безразлично и размаха чек. — Готово.

Холанд показа картата си.

— Познавам ви, нали?

Чекът се превъртя няколко пъти във въздуха и падна на килима.

— Охранявах съпруга ви в нощта на убийството му.

— Да… Видях снимката ви по телевизията. — Палмър я огледа от глава до пети, сякаш е почтена съпруга, а Холанд — нашумял фотомодел. — Свалили сте няколко килограма.

— Възможно е — отвърна Холанд предпазливо.

— Какво правите тук? Как сте влезли?

— Госпожа Улуърт ми каза къде да ви намеря. Тя беше любезна и се погрижи да не бъдем тревожени.

— Защото, обзалагам се, не сте й обяснили коя сте. — Палмър загаси цигарата и веднага запали втора. — Значи сега ще обясните на мен.

— При разследването установихме, че докато е бил сенатор, вашият съпруг е събирал информация в нещо като политически дневник. В две части. Ние разполагаме с едната. Трябва да намерим втората.

Студеното изражение на Синтия Палмър изчезна, отстъпвайки място на яд, болка и изненада.

— Политически дневник ли? Какво говорите, по дяволите?

— Факти от най-деликатно естество. Сигурни сме, че някои от споменатите в дневника личности са могли да прибегнат до всякакви средства, за да се сдобият с тази информация.

Палмър всмукна жадно от цигарата. Заедно с дима от устата й излезе звук — може би кикот, може би стон.

— Да, дневниците… Какво невинно име! Казах му на този негодник, че събира отрова. Казах му!

— Разполагаме с имена, госпожо Уестборн. С много имена. Но има и препратки към втората част, към друга дискета. Случайно да…

— Казах му! — повтори тихо Палмър, сякаш нямаше друг човек в салона. — Казах му, че рано или късно някой ще му види сметката заради тия гнусотии. Но Чарли не слушаше никого.

Холанд реши да смени посоката.

— Съпругът ви беше много влиятелен човек, госпожо Уестборн. Не се нуждаеше от такъв род информация…

— Мръсотия, имате предвид.

— Кариерата за него беше на първо място.

Палмър поклати глава невярващо.

— Разполагате с колекцията му и още не схващате? Господи, ще ви извади очите!

— Съпругът ви си е поставял… по-големи политически цели?

— Чиято цена беше висока.

— Пари?

— Трудно за вярване, а? — Палмър натисна с такава злоба угарката в пепелника, че във всички посоки се разхвърчаха искри. — Сигурно си мислите: тоя брутален хубостник и женкар не само е фрашкан с пари, но и се е оженил за богаташка. Толкова заможни, че да измести всеки евентуален противник. Да, но Чарли знаеше, че никога няма да му помогна и да финансирам президентската му кампания.

— И затова е решил да компенсира с дневниците — вметна Холанд, за да подклажда гнева на Палмър. — Заместил е парите с шантаж.

— За него нямаше нищо по-мило от Овалния кабинет. Колко пъти съм го виждала с отнесен израз — представяше си, че вече е там и се разпорежда как да бъде управляван светът.

Ето какво било! Тя го е мразела. Също така е знаела, че момичето ще бъде във вилата за гости и двамата ще останат сами…

Но, от друга страна, бе прекалено ужасена…

Холанд се вгледа в лицето на Синтия Палмър.

— Страхувахте се от него, нали? — попита едва чуто. — Знаели сте, че е женкар, и сте му казали, че няма да види и цент от парите ви. Така сте го наказвали. — Холанд замълча. — Но не е било само унижението заради другите жени…

Две големи сълзи се търкулнаха по изваяните бузи на Синтия Палмър. Тя се обърна и разкопча роклята на рамото си. Дясната половина се смъкна, разголвайки я почти до кръста.

Три от синините бяха по-стари, но имаше и една прясна, жълто-зеленикава на цвят. Около две от ребрата се бяха оформили издайнически подутини.

— Защо? — прошепна Холанд.

Палмър закопча роклята си.

— Знаех какъв негодник и подлец е, преди да се омъжа за него. — Устата й се разтегна в нещо като усмивка. — Не говори добре за мен, а? Знаех как се отнася и с други хора. Хич не го криеше. Заливаше се от смях как щял да види сметката на Боб или Хари, ако не му играят по свирката. Все повтаряше, че за първи път президентският мандат нямало да бъде купен. Нямало дори да има други претенденти. Щели да му го поднесат на тепсия и да питат дали няма още нещо, което да направят за него. — Тя прокара пръсти по ребрата си. — В края на краищата и аз се заразих. Проумях, че няма кой да го спре. Желаещите се бяха изчерпали. Свикнали бяха със заплахите му и дори мислеха, че щом влезе в Белия дом, и за тях ще останат трохи от гощавката.

— Защо? — повтори Холанд.

— Защото и аз го исках. След всичко, което ми стори, не се отказах да бъда госпожа президентшата. Първата дама… първата жертва. Той направи така, че да не мога да се откажа. Бях си платила.

На Холанд й се прииска да я прегърне, да й помогне да изплаче горчилката, натрупала се в нея. Но не можеше да го стори.

— Знаете ли къде е втората дискета, госпожо Уестборн? Във вашия апартамент ли е?

От желание да каже истината и да се отърве от товара си, за който никой не подозираше, Синтия Палмър понечи да отговори с разтреперани устни на въпроса й, но някой разтресе с тежка досада бравата, заблъска с кокалчетата на пръстите по вратата и извика с дълбок бас, по-възмутен, отколкото загрижен:

— Синтия, добре ли си? Аз съм, Лорънс. Синтия!

— Госпожо Уестборн…

Палмър я погледна като стресната на сън. Крехката връзка помежду им беше разрушена.

— Разкарайте се оттук!

Холанд превъртя ключалката, без да отделя поглед от Палмър.

— Разговорът ни още не е приключил, госпожо Уестборн.

— Не ме наричайте с неговото име!

След истеричния й крясък Лорънс Рос се втурна като хала в кабинета. Целият му яд се стовари върху Холанд.

— Коя сте вие, дявол да ви вземе?

— Служба за охрана. — Рос издърпа картата от ръката й. — Трябват ни още няколко минути…

— Как не! Да не сте я разпитвали?

— Майк-майк. Махай се оттам, Холанд! Веднага! Не си и помисляй да му излизаш насреща.

Холанд притисна миниатюрната слушалка с пръст. Рос й се блещеше злобно, обгърнал раменете на Синтия Палмър. На вратата Марджъри Улуърт бе зяпнала от стъписване. Зад нея долитаха гласове.

— Тръгвай, Холанд!

Не й се спореше с Джонсън. Нямаше да разбере какво губи. Но Рос беше непреодолимо препятствие. Холанд отиде и си прибра картата.

— Ще ви науча аз вас! — изръмжа Рос, морав от яд.

— Попречихте на федерален служител да изпълни задълженията си, сър. Ще докладвам на прекия си началник.

Той се закова на място, но не заради заканата, а защото не можеше да повярва, че някой му държи такъв тон.

Холанд хвърли последен поглед към Палмър.

— Още не сме приключили, госпожо. Съжалявам.

Марджъри Улуърт залитна, за да й стори път. Насъбралите се се настъпваха, за да зърнат нещичко. Холанд си тръгна, свела глава. Усещаше, че всички си умират от любопитство и душат за поредния скандал.