Филип Шелби
Дни на убийства (2)

1.

Уайът Смит, директорът на Националната служба за охрана, сякаш бе слязъл от семейна фотография. Беше кльощав, с щръкнали мустаци и пронизващ поглед на комарджия. Предпочиташе гълъбовосини костюми със сака, с една идея по-дълги от модните в момента, и копчета, инкрустирани със седеф. Вратовръзките му бяха все екстравагантни.

Седеше в кабинета си зад бюро, служило някога за маса в мисионерска столова в Санта Фе. Слушаше дежурния в командния център, който се опитваше да му обясни как се е получил безпорядъкът, оставил групата в Оук Фармс с един агент по-малко.

Смит би могъл да му каже истината, но вместо това продължи да слуша, затворил очи. Кръвта в слепоочията му пулсираше, сякаш главата му всеки момент щеше да се пръсне. Той си наложи да диша бавно и дълбоко. Два пъти по време на службата му се беше случвало да поема с тялото си куршуми, предназначени за друг. Между шестия и седмия прешлен на гръбначния му стълб бяха заседнали парченца от граната, които не можеха да бъдат отстранени с операция, тъй като бяха прекалено близо до гръбначния мозък. Вечно го болеше нещо, понякога имаше чувството, че гърбът му гори. Ноктите му бяха изрязани дълбоко, за да не се нарани в съня си.

Дежурният бе изброил всички възможности и в настъпилото за миг мълчание Смит чу тътен, сякаш на хоризонта бе ударила гръмотевица.

— Ще имам грижата.

Провлеченият южнотексаски акцент на Смит издаваше самоувереност и вдъхваше авторитет. Дежурният не попита защо директорът иска лично да се заеме с нещата. Бе доволен, че се е отървал от отговорността.

Минаха пет минути, за които после Смит не помнеше нищо. При последния профилактичен преглед беше излъгал лекарите на Службата, когато те го попитаха има ли пропадания в паметта си. Изправи гръб и изпъна рамене в креслото си. Съзнанието му бе ясно като небето след проливен дъжд. Беше сигурен, че гласът му звучи съвсем нормално, когато нареди на секретарката си:

— Кати, намери Франк Сърес. Кажи му да доведе и Тайло.

 

 

Холанд Тайло не очакваше посрещачи, когато влезе в чакалнята на Националното летище във Вашингтон. Облекчението й беше не по-малко от изненадата. Адвокатът, който бе седял до нея по време на полета от Атланта до Вашингтон, продължи да й досажда и след като слязоха от самолета. По едно време Холанд чу как той рязко си пое въздух или по-точно изквича: за малко да се блъсне във висок, безупречно облечен мъж, на чиито устни беше застинала замислена усмивка.

— Здравей, Холанд! Твой приятел ли е?

Адвокатът се дръпна като ужилен, заобиколи Холанд, смотолеви нещо, което тя не разбра, и се стрелна към препълнената чакалня.

— Май не — каза Холанд и хвърли поглед през рамото на Сърес.

Ужасно й се искаше да го прегърне, но не беше сигурна, че е сам.

Сърес я хвана за лакътя и я бутна зад гишето до портала. Тя усети ласката на черните му очи — цигански очи, както ги наричаше заради блясъка, когато се любеха. Докато я целуваше, Холанд усети с всичките си сетива миризмата на одеколона, който му беше подарила за рождения ден.

— Само три дни, а се е затъжил за мен — прошепна тя във врата му и докосна с устни ягодовочервеното родилно петно. Продължи да го прегръща и след като той я пусна. — Хайде да идем вкъщи, веднага!

Сърес отметна глава и дъхът му мина през косата й.

— Де да можехме! Вика те Смит.

Адреналинът й бързо се върна към нормалното си ниво.

— Някаква издънка в Атланта ли? — попита тя.

— В Атланта всичко е наред. Добре си пипала. Смит ме прати, за да не губим време. — Той погледна сака й. — Това ли е целият ти багаж?

Холанд кимна и Сърес метна леко сака през рамо.

— Какво става, Франк? Нещо с Косатката ли?

В Службата бяха дали това кодово название на президента — почитател на футболния отбор от Арканзас със същото име.

— Не точно. Шефът ще ти каже. Стига да преценя, че си във форма.

Не спомена нищо повече, докато вървяха към синята кола. Холанд не изтълкува лично последните му думи. Според правилника на секретните служби агентите, също както летците, биваха прехвърляни директно от една задача на друга само при изключителни обстоятелства. Холанд си го припомни, докато Сърес слагаше сака й в багажника. Беше й любопитно и защо са пратили точно него да я чака на летището. Отговаряше за високопоставените дипломати в столицата и за чуждестранни политици по време на посещение. В случая го занимаваха с дреболии.

Щом седна зад волана, Сърес забеляза напрегнатото й изражение и се обърна към нея.

— Не си прави изводи от присъствието ми. Смит ме избра съвсем произволно. — Той долепи длан до бузата й. — А и не бях в настроение да отказвам.

Измъкна се със сложни маневри от летището и се отправи по страничен път към моста „Мемориал“.

— Разкажи ми за Атланта — подкани той.

 

 

Франк Сърес не се задържа и три минути в кабинета на директора в централата на тайните служби — неугледна кула на Джей стрийт 1800. Щом излезе, показа със знаци на Холанд, която седеше в чакалнята, че всичко е наред, и изрече беззвучно: „Ще ти се обадя“.

Холанд още се усмихваше, когато забеляза, че Сърес е закривал вратата към кабинета на Смит. Сега директорът стоеше пред нея с непроницаемата си физиономия и очи, наподобяващи мокри речни камъчета.

— Влизай, Тайло!

Застана с гръб към нея, но следеше всяко нейно движение по отражението в големите прозорци с изглед към Джей стрийт.

Тайло бе завършила академията едва преди осем месеца, но понеже бе на двайсет и осем, беше по-възрастна от повечето новобранци, защото бе следвала и право в Джорджтаун. Смит я помнеше от церемонията по връчването на дипломите. Беше по-висока от повечето жени, бе снажна като спортистка. Пепеляворусата й коса беше подстригана на черта, което отиваше на овалното й лице с леко изпъкнали скули. Холанд щеше да прави впечатление на хубавица, ако не бяха очите. Зелени, напръскани със златисто. Те бяха първата й отбранителна линия срещу света, вечно бяха нащрек, изучаваха те внимателно и пресичаха всички домогвания за близост. Смит познаваше и други с такива очи — хора, безмилостно мачкани от живота, сетне отново изправили се на крака, още страдащи, ала по-обръгнали, по-предпазливи, щом раните зараснеха.

Според Смит Тайло бе от тях, от тези самотници, и вероятно никога нямаше да успее да разчупи леда, сковал ума и сърцето й заради причинените й злини. За нея тайните служби не бяха призвание, те бяха светилище.

Смит се запита доколко Сърес разбира жената, чието легло споделя. Едва ли толкова, колкото си въобразява.

Холанд последва директора в кабинета и огледа топлото и уютно помещение, отрупано със сувенири от Дивия запад: оригинални оръжия от бронз, марка „Ремингтън“, грънци и настенни килими на племената навахо и яка. Смит се извърна от прозореца и й посочи стола с тапицерия от росер.

— От Атланта научих, че си им разказала играта.

— Прикритието издържа, сър. Наистина беше много добро. Другото стана от само себе си.

Не беше в стила на Холанд да се самоизтъква. Знаеше как да се справи. Шефът на отдела в Атланта беше обещал да изпрати похвала, която да бъде приложена към досието й, младата жена му благодари, но много по-важно за нея бе, че самата тя е донемайкъде доволна.

Скромността на Тайло съвпадаше с впечатлението, което Смит си беше изградил от досието й. Операцията в Атланта имаше за цел да разкрие фалшификатор, действащ със замах: тъкмо да го спипат, и един от замесените банкери надуши, че сред купувачите има и агентка. Обезвредиха банкера, но не можеха да рискуват и занапред да използват агентката. От Атланта спешно поискаха заместничка — родена и израсла на Западното крайбрежие. В Оперативния отдел работеха, има-няма сто и деветдесет жени, от които можеха да избират. Компютърът почти веднага беше посочил името на Тайло.

Смит лично се зае с операцията и проследи как преобразяват Тайло и я пращат на предната линия. Прекара две безсънни нощи: направляваше всяко нейно движение и държеше в готовност подкрепления, изтръпнал при мисълта, че тръгнат ли нещата на зле, няма да реагират достатъчно бързо.

Прикритието си го биваше, но Тайло го направи още по-добро, съвсем се вживя в ролята си. И сега бе с „работните“ си дрехи: тъмносин моден костюм с двуредно сако със златни копчета, синьо-червен копринен шал в ярки тонове и меки като пантофи обувки, купени с пари на тайните служби.

Смит се запита дали Тайло се е взряла в себе си, дали е открила нещо, което да се покрива с тази роля. Надали е могла да се защити с друго, защото според сценария трябваше да изпълни задачата невъоръжена.

Както и сега…

— Имаме проблем със сенатор Уестборн — каза Смит.

Холанд затаи дъх, щом чу името. През двайсетте си години в Конгреса Чарлс Уестборн беше оглавявал всички важни комисии, беше съветвал трима президенти и бе влязъл в историята с приноса си за прокарването на какви ли не законопроекти — от реформи в социалното осигуряване до Контрола над оръжията. Бе рядка птица в политиката — говореше без недомлъвки и демагогия, не бе опетнен от скандали, кой знае как, печелеше всеобщото доверие. Напомняше на Холанд един друг мъж, когото тя бе уважавала и от когото се бе възхищавала, когото още обичаше страстно и който от петнайсет години не бе сред живите.

— Отправяни ли са заплахи срещу сенатора? — попита тя.

— Не. Но държим под око най-крайните противници на абортите и расистите. Сенаторът е останал с доста добри впечатления от свършеното от теб в Бостън. Писа ми за теб.

Холанд примигна, изненадана, че Уестборн я е запомнил, и поласкана от комплимента. Знаеше, че хората, охранявани редовно от тайните служби, си имат любими агенти, с които се чувстват най-добре.

Дали Уестборн бе поискал нея?

Смит прочете мислите й.

— Да, Тайло. Сетих се за теб, защото ми беше напомнено.

Холанд си пое дълбоко дъх, за да прикрие вълнението си.

— Има ли някакви необичайни обстоятелства, с които би трябвало да съм наясно?

— А, не. Довечера в имението на сенатора във Вирджиния ще се проведе заседание. Ще присъстват почти всички Кардинали.

Холанд разбра за кого става дума. Едно клюкарско списание бе лепнало на Уестборн и на още неколцина сенатори прякора Кардиналите, намеквайки за огромната им власт и влияние. Медиите го подхванаха незабавно и го наложиха.

— Някой от предварително определените се е издънил — продължи Смит. — Има нужда от попълнение. Съвещанието ще бъде от седем до около полунощ. После Кардиналите се връщат в града. Уестборн може също да се прибере, но може и да остане. Във вилата за гости има една млада дама, казва се Шарлот Лейн. Работи в канцеларията на Уестборн. Проверена е.

Името на жената не говореше нищо на Холанд, но сега тя разбра защо Смит е избрал нея. Можеха да възникнат ситуации, в които тя ще се справи по-успешно от мъж. Смит се славеше с това, че обмисля и най-малките подробности.

— Постът ще бъде вътре във вилата — продължи директорът. — Флеминг ще те инструктира на място. Сърес твърди, че си във форма да се справиш. Така ли е, Тайло?

— Да, сър.

— Знаеш ли как се стига дотам?

Холанд кимна. Смит излезе иззад бюрото си и й подаде ръка. Кожата му бе като на изтъркано от употреба седло.

— И успех!

Холанд беше на вратата, когато чу отново гласа му. Стори й се, че долавя нещо като усмивка.

— Костюмът ти стои като излят. Задръж го, ако искаш.

 

 

Три часа по-късно Холанд вече се беше измъкнала от движението по шосе 66 и лъкатушеше по двупосочен път във Вирджиния, пострадал доста през зимата. Младата жена трябваше да заобикаля дупките, издълбани от студа и снегорините.

Преди да тръгне, дълго стоя под топлия душ в къщата си в Джорджтаун, за да се отърси от умората след полета. Франк Сърес я бе търсил по телефона, докато е била в банята. Телефонният секретар беше записал поздравленията му, които Холанд изслуша, докато дъвчеше салата от риба тон. Още си мислеше за него, усещаше, че й липсва, когато започна да се облича за дежурството — тъмнозелено вълнено поло, черни памучни панталони и нов чифт „Найки Еър Макс“, с които не усещаше, че стъпва по земята. Втъкна пистолета с петнайсет патрона в кобура от лявата страна, под износеното кожено яке с цвят на кленов сироп.

Стигна по второкласния път до Милърс Понд, малко селце, обслужващо околните имения. Намали на единственото кръстовище, където вятърът поклащаше примигващия в жълто светофар, отразяващ се във витрините на супермаркета, старомодната аптека и магазина за сувенири. След като Холанд излезе от селцето, светлините на хондата озариха проядените от природните стихии решетки на металните огради. Високо над мъртвешки застиналата местност препускаше студената бяла месечина.

Колата бързо се изкачи до билото на хълма. Холанд още държеше крак върху педала за газта, когато се заспуска от другата му страна и я заслепи светлината на два прожектора. Натисна спирачките и зави в отбивката, като внимаваше да не пропадне в стръмната канавка. Сложи ръце върху кормилото, стиснала личната си карта. На стъклото почука агент, въоръжен с автомат.

— Тайло ли?

Бузите му бяха почервенели от вятъра, гласът му бе дрезгав от тютюна. Холанд изчака той да провери картата й и от къщата да потвърдят, че я чакат. Когато мина през портала и подкара по алеята, забеляза тихото бръмчене на преносимия генератор и дебелите жици в долния край на оградата от ковано желязо.

В покрития паркинг имаше четири линкълна, а от двете им страни — две патрулни коли. Малко по-нататък се виждаше линейка, в случай че се наложеше някой да бъде спешно откаран в болница. Холанд спря хондата до градината, покрита със зебло, та луковиците да не измръзнат.

— Радвам се, че си тук — каза Флеминг, след като слезе по широкото стълбище пред къщата. Представи се с енергично сърдечно ръкостискане. — Добре ли пътува?

— Да, сър.

— Някой обясни ли ти за какво става дума?

— Директорът спомена, че не ви достигат хора.

Флеминг кимна.

— Доколкото разбрах, си работила и преди с Уестборн.

Холанд не беше сигурна какво и колко знае Флеминг за Бостън. Предпочиташе да е по-предпазлива. Някои от жените, с които беше разговаряла, смятаха, че той държи изкъсо, но е прям и справедлив. Имал щастлив брак, което значително улеснявало работата с него. За Холанд беше важно Флеминг да не реши, че е правила мили очи на Уестборн.

Обясни му накратко каква е била задачата й в Бостън. Флеминг я изслуша внимателно, сетне попита дали Уестборн е съдействал на агентите. Холанд отвърна, че не им е създавал пречки.

Флеминг кимна по посока на къщата.

— Пийни едно кафе и после ще те поразведа.

Холанд имаше представа как изглеждат къщи като тази. В мраморното фоайе, под полилея, имаше кръгла абаносова маса с ваза с лалета, току-що набрани от парника. Следваха двойно вито стълбище и къс коридор, който от помещението за провизии водеше към кухнята — цялата ухаеща на подправки и пушек от огнището. От фоайето се влизаше в няколкото всекидневни със затворени плъзгащи се врати.

Разлика все пак имаше, защото тази къща никога не е била стопляна от присъствието на деца и семейство. От скулптурните фигури лъхаше хлад като в музей.

Холанд отиде в кухнята и се представи на тримата мъже, седнали около масата. Кафеникът беше оставен на плота за рязане на месо край огнището. На столовете бяха облегнати автоматичните оръжия, непрекъснато се чуваше пукането на радиостанциите за свръзка. Един от агентите предложи да я разведе, ала тя отговори, че я чака Флеминг. Докато излизаше, усети, че я изпровождат с поглед.

Не че се притесни. Никога не беше работила с тази група, а отношението към агент, спуснат в последния момент, е като към далечен братовчед.

— Всичко наред ли е? — попита Флеминг, когато тя отиде при него с чашата кафе в ръце.

— Да.

— Ще дежуриш зад входната врата. Ще бъде заключена по време на заседанието. Ще има човек пред библиотеката, двама на горния етаж и снайперист на покрива.

Разстановката отговаряше на трето ниво на сигурност — подсилено, но не и абсолютният „бетон“, както при присъствие на президента.

— Хайде да се поразходим — предложи Флеминг.

Завиха по пътеката покрай езерото. Холанд проследи трепкащото отражение на светлината в прозорците на вилата за гости. Имаше отлично зрение и дори от трийсет метра видя как някаква жена си съблича бельото, люшва гърди и тръсва коса. Пресегна се да вземе нещо от леглото — кърпа, която намота на тюрбан около главата си.

Явно щеше да се къпе.

Холанд погледна крадешком Флеминг, който уж се взираше в дима над комина на вилата. Но само се правеше на съсредоточен, явно не му бе убягнало нищо.

Чак тогава Холанд си даде сметка за шумовете, изпълнили нощта — тя бе огласяна не от звуците на провинциалния живот, а на онова, което хората обикновено правеха обикновено по време на лов. Над хълма се носеше хеликоптер и яркият му прожектор осветяваше редицата дървета. Следваха кучета и хора с тях. Освен стъпките си Холанд чуваше в близост и бръмченето на радиостанциите, прилично на разговор на цикади.

Флеминг спря рязко, наведе се и вдигна гладък камък с размерите на сребърна доларова монета.

— Нощта в провинцията си е страшна, нали, Тайло?

— Не съм била на открито от доста време. Всъщност, откакто завърших академията.

— А мен ме плаши.

Флеминг се засили и метна камъка. Той заподскача по водата, следвайки лунната пътека. Бе отскочил четири пъти, когато радиостанцията на Флеминг забръмча. Патрулът от другата страна на езерото бил чул шум. Той ги успокои и им нареди да заемат отново позиция.

— При вилата има пост — каза той на Холанд и вдигна поглед към луната, сякаш да провери колко е часът. — Започват. Да се връщаме.

Холанд не можеше да се отърве от усещането, че Флеминг не й е казал всичко. Липсваше малка, но важна част от мозайката.

— Защо чак трето ниво на сигурност? — попита тя направо.

Флеминг не забави крачка, нито я погледна.

— Знаеш ли кои са вътре? Болдуин, Робъртсън, Крофт и Зентнър.

Холанд не можа да направи връзка.

— В коя комисия членуват трима от тях без Крофт? — попита едва чуто Флеминг.

Ами да, в сенатската комисия по етика.

— Събират се винаги щом се усъмнят, че някой е бъркал в кацата с меда. — Той замълча. — А ние сме тук, защото президентът държи да сме сигурни, че хората ще си свършат работата на спокойствие.