Филип Шелби
Дни на убийства (16)

15.

— Исках да го чуеш от мен — каза Уайът Смит.

Седеше на стола с висока облегалка антика, чиято зелена кожена тапицерия, прихваната с месингови кабари, бе толкова изтъркана, че лъщеше. Арлис Джонсън забеляза, че шефът му непрекъснато се намества, за да понамали болката. Тази вечер всичко вървеше наопаки. Но Джонсън не каза нищо. Мълчанието за него беше злато, което наред с търпението рано или късно носи плодове.

— Получи се последният рапорт — подхвърли Смит. — Пистолетът, с който е застрелян Сърес, е целият в отпечатъци на Тайло. Разговарях с Пауъл от лабораторията. Правили са тройна експертиза.

— Твърдиш, че го е убила Тайло — изрече Джонсън безизразно.

— Съобщавам какви са веществените доказателства. Да ти се е обаждала?

Беше осем часът, от престрелката бяха минали три часа.

— Не.

— Имаш ли някаква представа къде е?

Джонсън поклати глава.

— Не изглеждаш изненадан от лабораторните резултати, Арлис.

— Поредната безсмислица — отвърна Джонсън. — Разбира се, изненадан съм. Не смятам, че Пауъл греши. При тези обстоятелства не би твърдял нещо, ако не е сто процента сигурен. Но и ти, и аз знаем, че има начини да се оставят чужди отпечатъци върху оръжието, с което е извършено убийството.

— Това ли според теб се е случило? Че е замесено трето лице?

— Не знам какво се е разиграло в къщата на Тайло. Засега.

Смит го познаваше достатъчно, за да не настоява. Щеше да се върне на темата по-късно.

— А за Сърес?

Джонсън още не можеше да повярва, че е загинал човекът, прикривал го по време на срещата с Кохран. Но бе видял с очите си кръвта, тялото, разкъсаната тъкан. Беше се разиграло прекалено бързо, за да осъзнае, че Сърес, този толкова способен агент, намъчил се покрай изпитанията на жената, която обича, се е превърнал в труп, заметнат с оранжевото покривало на съдебните лекари.

— Прочетох досието му. Нищо не подсказва да е бил набелязан.

— Работеше с дипломати. Може да е подлял вода на някого от нашите мургави, революционно настроени братя, без да иска да се е набъркал в нещо, което те не желаят да научаваме.

Джонсън отмина без коментар изблика на расизъм на началника си. Смит открай време ненавиждаше арабите. Омразата му се бе засилила още повече след бомбения атентат в Световния търговски център.

— Няма данни за подобно нещо — възрази Джонсън. — Претърсихме кабинета и жилището му. Нищо. До полунощ ще разполагаме със съдържанието на сейфа му в банка „Фърст Франклин“, но не храним особени надежди.

— Пак опираме до Тайло, а? Доколкото съм чувал, бяха много близки със Сърес. Може би тя знае нещо за него или пък той й е разправил нещо.

Джонсън не си направи труда да пита откъде Смит знае за връзката им. Директорът бе прав в едно: вероятно Холанд наистина знаеше „нещо“. Смит се обърна с лице към заместника си и очилата му проблеснаха от светлината на прожекторите пред паметника долу.

— Защо хората ти са стреляли по нея? Как частта за бързо реагиране е стигнала за нула време? И е изпреварила полицаите? — Директорът мълча известно време. — Арлис, подозираше ли какво ще се случи? Беше ли я поставил под наблюдение?

Джонсън му подаде два листа, които извади от куфара си, и му изложи съдържанието им, докато Смит ги преглеждаше.

— В пет и седемнайсет е постъпило обаждане по линията за извънредни случаи. Позвънил е мъж, вероятно бял, трудно е да определим възрастта, защото се е давел. Сравнихме го със запис на гласа на Сърес, но разминаванията са твърде много. Може да е всеки, освен жена. Телефонистката не е успяла да запише и номера на радиостанцията. Човекът е казал само, че е прострелян агент, и е дал адреса на Тайло. После се чуват фонови шумове, сетне мъжът се е обадил отново: престрелка, замесена е и жена. Говорил е всичко на всичко към шест секунди. В такива ситуации според правилника частта за бързо реагиране действа по команда от дежурния офицер. Така е и в този случай.

— И когато пристигат там, заварват на входната врата Тайло, която размахва пистолет. — Смит отгърна втората страница на рапорта. — Хората ти са стреляли по нея, защото са я сметнали за опасна.

Стана от стола и с вдървена походка отиде при шкафа, където държеше алкохола. Извади бутилка малцово уиски, но Джонсън поклати глава. Директорът загледа шишето, сякаш четеше етикета, и го върна неотворено в барчето.

— Кой според теб се е обадил?

— Няма кой, освен Сърес. Цялата му кола беше в кръв, включително микрофонът на радиостанцията.

— Но не сме наясно с последователността на събитията — прекъсна го Смит. — Не знаем дали Сърес първо е бил прострелян в колата и след това още веднъж в къщата. Не знаем защо Тайло е обърнала оръжието си срещу него. Твърде много не знаем, дявол го взел! — Директорът се върна на стола си. — Засега ще пазим пълно мълчание.

— И как ще стане това? — възрази Джонсън. — Журналистите вече са в течение…

— Е, поне този път ни е от полза — прекъсна го Смит. — Бързо свързаха Тайло с Атланта и ние ще им припяваме. Непоклатимо оправдание да изключим от разследването ченгетата и да се оправяме сами.

— Едва ли е най-добрият ход, Уайът.

— Само така можем да я опазим жива, докато я откриеш. Ако допусна в издирването да се включат ФБР и другите, с нея е свършено. Ще се наложи да ги уведомим, че Тайло може би е убила федерален служител. Какво според теб ще се случи, ако я открият и тя се опита да избяга? — Смит премести крак и Джонсън чу как изщраква ключът на лампата. Светлината зад бюрото стана по-приглушена. — Ти си единствената й надежда, Арлис. Познаваш я, знаеш как мисли, как би реагирала. Дано само не си я научил на всички номера! — Смит замълча. — Тя е от нашите хора, Арлис. Моля те, намери я.

Директорът грешеше, като смяташе, че Джонсън познава чак толкова добре Тайло. И той вече не бе сигурен доколко я познава, но реши да не поправя Смит.

Докато прекосяваше празния кабинет на секретарката, се потупа по джоба на сакото, за да се увери, че вътре е мъничката касета, която бе взел от телефонния секретар на Тайло. Апаратът беше нов модел, с два брояча — единият посочваше последното получено съобщение, а вторият — общия брой на обажданията, в случай че искаш да ги провериш всичките.

Първият брояч показваше нула, което означаваше, че напоследък не е звънил никой. А и лентата на касетата беше превъртяна до началото. Но вторият брояч беше отчел едно обаждане.

Заслушан в ехото на стъпките си по стълбището, Джонсън се питаше: кой е изслушал единственото съобщение — Холанд, убиецът или и двамата? И щеше ли то да му бъде достатъчно, та след като го чуе, да разбере как да я намери в нощта и да я върне вкъщи?