Филип Шелби
Дни на убийства (12)

11.

На път за вкъщи от Арлингтън Холанд се отби в канцеларията на Уестборн в Дърксен Билдинг. В коридорите цареше траурна тишина, въпреки че в тях бе пълно с помощници, лобисти и какви ли още не. Това бе един от редките случаи, когато хората тук се държаха учтиво и възпитано. Някакъв служител упъти Холанд и тя се запровира през човешкия поток, докато не съгледа канцеларията на Уестборн.

Току-що го бяха погребали, а бившата му щабквартира почти бе опразнена. На височина човешки бой бяха струпани кашони. Мебелите бяха издърпани в кабинета на секретарката. От светлите петна по стените, наподобяващи празни очи, личеше къде е имало картини.

Холанд се промуши през лабиринта и надзърна в кабинета на сенатора, чиито огромни прозорци гледаха към Капитолия.

— Извинете.

Помисли си, че младежът от азиатски произход, коленичил на килима сред купчините документи, би трябвало да е усетил приближаването й. Но той подскочи като ужилен и се извърна толкова рязко, че очилата му с метални рамки за малко да изхвръкнат.

— Вие пък какво искате? — сопна се човекът.

— Трябва да говоря със секретарката на сенатора.

— О, боже, съжалявам. Не исках да бъда груб, но денят е ужасен. — Той се изправи, намести очилата си и протегна ръка. — Майк У, помощник на сенатора от три месеца.

Холанд пое дланта му.

— Холанд Тайло, Служба за охрана. Имате ли представа къде да намеря секретарката? Или Джудит Траск?

— Всъщност секретарките са, тоест бяха, две — поясни У. — Кати, която е тук още от началото на кариерата на сенатора, в момента лежи, натъпкана с успокоителни, в медицинския център „Сейнт Джон“. Другата, Бриджит, работеше предимно нощна смяна и замина за Калифорния. Полетът й беше веднага след погребението. Колкото до Джуди, нямам представа къде е.

— По дяволите! — прехапа устни Холанд.

— Защо ги търсите?

Младата жена понечи да му каже, но в последния момент размисли. Докато У й бе обяснявал за секретарките, бе забелязала някои неща, които й се видяха странни. Килимът май беше вдиган, а после върнат набързо върху пода. Дървото по чекмеджетата с ключ в бюрото на сенатора се бе разцепило лекичко, сякаш някой ги е разбивал.

„Привиждат ми се призраци“, каза си Холанд.

— Агент Тайло?

Тя тръсна глава.

— Извинявайте.

— Няма нищо — увери я У. — И аз имам чувството, че ще полудея, докато преровя всички тези неща. Но няма как, останах само аз.

— Какво ще правите с тях?

— Архивът на Сената ще прибере документите и дискетите. Служителите от обслужващия отдел ще имат грижата за мебелите. Личните вещи отиват у адвокатите, които вероятно ще ги предадат на семейството.

— А материалите, над които сенаторът е работил — например законопроектите?

У повдигна с пръст очилата си.

— Сигурно ще попаднат у хората, с които сенаторът е работил по тях. Нещо конкретно ли ви интересува?

Изведнъж на Холанд й се прииска да се махне. В кабинета беше прекалено топло, въздухът я потискаше. Всичко наоколо й напомняше за нейния провал. Можеше да даде дискетата на У и цялата история да приключи.

Но не го стори. Нямаше право. Уестборн я бе поверил на нея и на никой друг. Младата жена го прие като свой последен дълг, който смяташе да изпълни.

— Благодаря за помощта — каза тя. — Ще звънна на Кати, за да се срещнем, когато се пооправи.

У вдигна рамене.

— Както решите.

Проследи я с поглед, докато тя си проправяше път към кабинета на секретарката. Едва след като вратата се затвори, младежът отиде и завъртя ключа. Укори се, че не е заключил по-рано. Беше проявил небрежност, но за щастие без последствия.

Върна се в кабинета. Присви очи, студеният решителен израз заличи младежката невинност върху лицето му. Помещението изглеждаше разхвърляно, но всъщност У го претърсваше целенасочено, педя по педя. Приклекна, хвана килима за края и го издърпа. Бяха му наредили да търси вграден сейф или скривалище с размерите на библиотечен фиш, дълбоко два-три сантиметра. Младежът вече бе огледал кабинета на секретарките и половината кабинет на сенатора. Работеше бързо и старателно, не пропускаше нищо — така го бяха учили в ЦРУ.

Но въпреки опита и през ум не му мина, че няколко минути онова, което търси, е било само на хвърлей от него. Човекът, платил на бившия служител на ЦРУ да претърси кабинета на Уестборн и да намери дискетата, изобщо не му беше споменал името Холанд Тайло.

 

 

Холанд се прибра и се преоблече в дънки и стар пуловер. Направи си чай и звънна на една своя стара приятелка в Ню Мексико, но нея я нямаше. Накрая, докато чакаше чаят да изстине, тръгна по коридора, като се потупваше по бедрото с дискетата. Открай време обичаше да върши нещата докрай.

Отиде с чая във всекидневната и се обади в медицинския център „Сейнт Джон“. Дежурната сестра в отделението я осведоми, че Катрин Макгроу си почивала и вече се съвземала след припадъка при новината за убийството на Уестборн. До няколко дни нямало да я изпишат.

Холанд затвори, отпи от чая и впери поглед в плика. Единственият начин да определи на кого да даде дискетата бе да я прегледа, да прочете поверителните записки на Уестборн.

Притеснена, младата жена си каза, че не е нужно да гледа от край до край записа. Ако сенаторът бе диктувал, щеше още в самото начало да е споменал име, същото важеше, ако ставаше дума и за документ. Холанд можеше да издири сенатора, работил заедно с Уестборн върху него.

Отиде в кабинета, включи компютъра и седна на стола. Разкъса плика и зареди дискетата. Ако записът бе устен, щеше да го изслуша, ако ли пък Уестборн бе записал информацията, тя щеше да изскочи върху екрана.

Оказа се, че сенаторът е и диктувал, и записвал.

Дискета №1. Запис №1. 27 септември 1984 година. Пет часът и петнайсет минути сутринта.

Отнася се за: Хюбърт Болдуин, сенатор с най-дълъг стаж от Тенеси, председател на Комисията за контрол над атомната енергия.

Болдуин се е споразумял с военните да укрие, унищожи и фалшифицира документи за опити с ядрени, химически и биологични вещества върху неподозиращи военни и цивилни лица, провеждани в периода от 1956 година досега.

Гласът бе по-младежки, но безспорно принадлежеше на Чарлс Уестборн. И името Болдуин беше познато на Холанд — един от Кардиналите. Бе сред гостите в Оук Фармс онази вечер.

Пауза, последвана от нисък дрезгав смях. После:

Болдуин е трябвало да се отърве от документите, когато му е било времето. Сега и да иска да си измие ръцете, няма да може. Кога ли ще се досети какво му се пече и ще почука на вратата ми?

Холанд настръхна от думите и безмилостния тон, с който бяха изречени. Какво, по дяволите, беше това? Екранът на компютъра примига, сякаш в отговор на въпроса й.

Документите обхващаха период от двайсет години — от средата на петдесетте до средата на седемдесетте. Около половината бяха писани от сенатор Болдуин, някои на ръка, останалите — от офицери от Пентагона, сред които и генерали.

Холанд бе смаяна и възмутена от кореспонденцията. За две десетилетия Болдуин, изиграл решаваща роля за разширяването на ядрения полигон в Оук Ридж в щата, който представляваше в Сената, го бе превърнал в огромна експериментална лаборатория на военните. Първите опити бяха продължение на атомната програма, разработена през Втората световна война. Пентагонът бе поел пред Конгреса задължението да унищожи полигона или поне да ограничи дейността му, вместо това обаче го разширил и бе обновил оборудването. Бе построил цели нови медицински крила за войници, облъчени с огромни, дори смъртоносни дози радиация. Тези хора, служещи за морски свинчета, се били подлагани на какви ли не опити, най-често безсмислени, но причиняващи неописуеми мъки и страдания.

От документите личеше, че в началото Болдуин просто се е примирявал със започнатото от военните. После обаче в свои по-късни писма той вече ги е насърчавал да разширяват обсега на провежданите опити и в други щати. Споменаваше да използват затворници, например доживотните от затворите с най-тежък режим в Аризона, които нямаха никаква надежда да бъдат амнистирани или оправдани. Според Болдуин тези хора можели да бъдат най-сетне полезни на обществото, като работят в кариери в места, където наскоро са правени ядрени опити — за да се види колко ще издържат на радиационно облъчване.

Холанд смяташе, че едва ли ще види нещо по-страшно, докато не стигна до следващия запис: как Болдуин възнамерява да изпълни желанието на военните да изпробват химическо и бактериологично оръжие.

По време на войната в Корея Пентагонът бе разбрал колко безсилни са бомбите и куршумите срещу приливната вълна на нашествениците. Имаше нужда от много по-мощна и парализираща отбрана.

Както и във Флорида, в Аризона имаше много възрастни хора. Съществуваше обаче и важна разлика — по гъстота на населението Аризона не можеше да се мери с другия щат. Градовете й бяха по-малки, отделени от километри пустиня, далеч от любопитни очи. Първо Болдуин, а после и сенатор Гейлорд Робъртсън бяха прокарали пътя и военните лекари от Пентагона бяха започнали да проникват в държавните старчески домове и психиатрични заведения. Пациенти със сериозни физически и психични проблеми са били тъпкани с медикаменти, за чието създаване Федералната агенция за контрол върху лекарствените средства не е била уведомена. Били са инжектирани против волята си с различни бактерии. Внимателно са били наблюдавани реакциите и съпротивата на организма им, резултатите са били подробно анализирани, а после са били правени промени, така че бактериите да са по-опасни и да действат по-бързо, понякога дори мигновено.

Петнайсет хиляди души бяха загинали, докато опитите са били преустановени. От регистрите на гробищата, които Холанд четеше като през мъгла, се виждаше, че никой от тези хора не е издържал повече от няколко месеца.

Сенатор Гейлорд Робъртсън…

Младата жена отпусна глава, притвори очи и си представи съсухрената му фигура в инвалидна количка, тикана от санитар. Имаше син, студен и красив, кандидатирал се за Сената след смъртта на баща си. Пол Робъртсън, друг от Кардиналите…

Холанд се изправи и усети, че трепери. Какво ставаше? Какво е смятал да прави Уестборн с тези доказателства? Дали да разобличи Болдуин или Робъртсън, ако той бе лика-прилика с баща си? Или и двамата?

В съзнанието й изплуваха откъслечни фрази от дочут разговор:

— Не можеш да постъпиш така, Чарлс. Това е чудовищно!

— Нямате друг избор, освен да приемете…

Холанд се опита с всички сили да свърже дочутото. Какво е чудовищно? Дали Уестборн не е разкрил пред сенаторите, събрали се в Оук Фармс, тайните на Болдуин? Може би именно той е заплашвал Комисията по етика, а не обратното. И какво трябваше да приемат сенаторите?

Въпросите се вихреха в главата й. Бе прекрачила отвъд ужасните думи, които бе чула. Те вече не бяха безплътни безучастни пратеници. Бяха й се нахвърлили, пълзяха по нея, пъхаха се под кожата й, превръщаха я в съучастница. Сега вече я плашеха, дори тероризираха.

Холанд сякаш затръшна рязко вратата на съзнанието си, за да ги прогони. На тяхно място лека-полека изникна друга картина. Младата жена отново се озова в кабинета на Уестборн. Той е зад писалището, изглежда стреснат, сякаш го е прекъснала. Пред него има две дискети. Сенаторът протяга ръка към тази отдясно…

И внезапно променя решението си. Колебае се, сетне взима другата. Обърква се и… и подава грешната дискета.

Холанд се отпусна на канапето и обгърна с ръце коленете си. Съдържанието на тази дискета нямаше нищо общо със законопроектите. Ако Уестборн е работел над някакъв проект, той явно е бил записан на дискетата, която е пуснал в джоба си.

— Дявол го взел, сбъркал е дискетите! — изруга тя на глас в празната стая.

Когато думите й отекнаха в стените и тавана, Холанд почти се разсмя като човек на ръба на истерия.

Протегна се към телефона, но ръката й бе изпреварена от гледката на обезобразения труп на Уестборн. Изникна и последният въпрос: дали заради този материал някой — например строго поверителен отдел на Пентагона, ще извърши убийство само и само той да не излиза на бял свят?

 

 

Франк Сърес гледаше злобно телефона в кабинета си, сякаш му внушаваше да иззвъни. Повече от час чакаше да му се обадят. Твърде много време да стои сам с мислите си. С купищата въпроси без отговори, наподобяващи мазни топчета, които той се мъчи да държи в длан.

Сърес отново и отново се връщаше към разкритията на Кохран. Може би Джонсън още се съмняваше, но колкото до Сърес, според него доказателствата, предоставени от ирландеца, изключваха възможността братя Макнълти да са убили Уестборн.

Тогава кой? И щом Крофт също знае за тези доказателства, защо си мълчи?

Сърес имаше нужда от още данни. За да си ги набави, беше престъпил невидимата граница на позволеното. Джонсън изрично му беше забранил да обсъжда въпроса с Уайът Смит. Но не беше споменал, че не бива да търси и други източници. Този не особено убедителен довод му бе развързал ръцете.

Очакваше, че след като разполага с фотографиите и записа на Кохран, Джонсън ще действа незабавно. Но той не бе предприел нищо. Положението на Холанд си оставаше тежко, бе обявена за виновна и бе очернена. Сърес искаше само да я измъкне от задънената улица, в която я бяха натикали обстоятелствата, и да я освободи. Пък после Джонсън да прави и да му казва каквото ще, беше му все едно.

Телефонът иззвъня и Сърес чу човека, когото очакваше да му се обади. Изслуша го, благодари и взе якето си. Тъкмо да отвори вратата, когато телефонът звънна отново.

— Франк, аз съм.

— Холанд! Слушай, хващаш ме на вратата…

— Нещо ново ли? Свързано с братя Макнълти?

Сърес се поколеба. Ужасно му се искаше да я обнадежди поне малко, но му беше заповядано да мълчи. Внимателно подбра думите си.

— Не, за близнаците няма нищо ново. Възложена ми е друга задача. Наистина трябва да тръгвам.

— Франк, чакай!

За първи път Сърес долови паника в гласа й.

— Какво се е случило, Холанд? — попита я рязко.

Думите й, изстреляни като картечен откос, го смаяха. Уестборн й бил дал дискета, съдържаща доказателства за медицински експерименти на Пентагона върху цивилно население.

— И още много други неща, Франк. Няма да ти стигнат часове, за да ги прочетеш. Ела и виж сам. Аз…

— Холанд, по-бавно, моля те!

Гласът й, по-овладян, прозвуча след кратка пауза:

— Извинявай. Но се нуждая от помощта ти, Франк. Тия гадости ме плашат!

— Говорила ли си с някого?

— Не!

— Хубаво. Стегни се. Засега никой не знае, че Уестборн ти е дал дискетата. Нека си остане така. Това, което имам да върша, ще ми отнеме час, най-много час и половина. Веднага щом свърша, идвам при теб.

Мълчанието в другия край на линията му подсказа, че предложението му не се посреща с възторг.

— Час или дори два няма да променят положението, Холанд. Работата не търпи отлагане. Нямам избор. — Сърес прехапа устни, но пак не се сдържа: — Май съм попаднал на нещо, което ще ти помогне.

— Франк, кажи ми!

— Още няма нищо за казване. Но веднага щом приключа, ще ми покажеш на какво си попаднала и ще обсъдим какво да правим. Идвам след малко, Холанд. Обичам те.

— Побързай, Франк, моля те! — прошепна тя.