Том Кланси, Стив Пиечник
Огледален образ (76)

74.

Вторник 4:15 часа следобед, Москва

Пет минути след като Пентагонът прехвана разговора от руския самолет към базата му, на министъра на вътрешните работи Догин се обадиха от щаба на генерала от военновъздушните сили Бокий.

— Господин министър — каза човекът, който се обади. — Говори генерал-майор Драгунов. Самолетът, който поискахте да патрулира, не е открил следи от чужд въздухоплавателен съд. Само военни и пътници, свалени от влака.

— Тогава групата трябва да е още някъде там.

— Освен това — настойчиво продължи Драгунов — генералът ми нареди да ви информирам, че влакът, който сте командировали от Владивосток, е забелязан в подножието на хълма Оберная на изток от Хабаровск.

— В какво състояние? — попита Догин, макар че вече знаеше отговора. Знаеше го, проклет да е Орлов и групата му.

Драгунов отговори:

— Влакът е напълно разрушен.

Догин зяпна, като че ли някой го беше ритнал. Едва след няколко секунди успя да си поеме дъх и да проговори:

— Свържи ме с генерала — изграчи той.

— За съжаление генерал Бокий е на съвещание с представители на президента Жанин. Няма да се освободи скоро. Искате ли да му… съобщя нещо, господин министър?

Догин бавно поклати глава.

— Не, генерал-майоре. Няма да има съобщение.

— Добре. Дочуване, господине.

Догин хвърли слушалката.

„Свършено е — помисли той. — Всичко.“ Планът му, мечтите му, новият му Съветски съюз. А когато Шович научи, че парите са загубени, и животът му пет пари няма да струва.

Догин вдигна ръка. Когато чу сигнала на телефона, той натисна звънеца и каза на помощника си да го свърже със Сергей Орлов.

„Дали и той няма да откаже да говори с мен? — помисли Догин. — Може би Съветският съюз се е възстановил, макар и не по начина, по който съм очаквал.“

Орлов се обади веднага.

— Тъкмо щях да ви звъня, министре. В музея имаше престрелка. Полковник Рузки е в много критично състояние, а една от оперативните му работнички, Валя Сапарова, е била заклана.

— Извършителят?…

— Агентка, дошла през Хелзинки. Измъкнала се е сред тълпата стачкуващи работници. Сега милицията я търси. — Той се поколеба. — Знаете ли за влака, министре?

— Да — каза Догин. — Кажи ми, Сергей. Знаеш ли нещо за сина си?

Гласът на Орлов беше спокоен като на професионален космонавт.

— Не сме разговаряли с хората от влака. Знам, че са били свалени, но нямам информация за Никита.

— Мисля, че е добре — каза сърдечно Догин. — Давали сме много жертви. Както при Сталинград. Но едно-две цветя винаги остават…

— Надявам се да сте прав.

Догин вдъхна дълбоко, потръпна и издиша.

— Изглежда, аз ще съм една от жертвите. Аз, генерал Косигин, генерал Малик… Хората, крито не се прикриха. Единственият въпрос е кой ще ни докопа пръв — правителството, Шович или колумбийците, които са му дали парите.

— Ако отидете при Жанин, можете да поискате защита.

— Срещу Шович ли? — изсмя се Догин. — В страна, където с хиляда долара можеш да си купиш наемен убиец? Не, Сергей. Късметът ми изгоря заедно с влака. Ирония на съдбата. Мразех този гангстер и всичко, за което той се бореше.

— Тогава защо изобщо се свързахте с него, министре? Защо трябваше да страдат толкова много хора?

— Не знам. Честно казано, наистина не знам. Генерал Косигин ме убеди, че може по-късно да го отстрани, и аз поисках да му повярвам. Макар че всъщност никога не съм вярвал. — Очите му се разходиха по старинните карти върху стените. — Толкова много исках това да стане… Да върна онова, което загубихме. Да върна времето, когато Съветският съюз действаше, а останалите страни се опитваха да противодействат, когато на нашата наука и култура, на нашата армия завиждаше целият свят. Сега, като си помисля, разбирам, че не това е бил начинът.

— Министър Догин — каза Орлов, — това не беше възможно да се направи. Дори и да бяхте построили този нов съюз, той щеше да се провали. Когато се върнах през миналия месец на космодрума в Казахстан, аз видях умрели птички и перушина по стълбищата. А ракетите бяха покрити с найлони. И отгоре им имаше натрупан прах. И мен също ме заболя и ми се прииска да се върна в миналото. В ерата на Гагарин и във времето, когато нашите космически совалки — „Буран“ — щяха да ни позволят да колонизираме космоса. Не можем да предотвратим еволюцията и развитието, министре. И не можем да ги върнем назад.

— Вероятно. Но борбата е нашата същност. Когато един човек умира, ти не се питаш дали лечението е твърде скъпо или опасно. Просто правиш онова, което трябва. Само след като пациентът ти умре и разумът надделее над чувствата, виждаш с каква непосилна задача си се заел. — Той се усмихна. — И все пак, Сергей, все пак трябва да ти призная, че известно време мислех, че ще успея.

— Ако не бяха американците…

— Не. Не бяха американците. Беше само един. Агент на ФБР в Токио, който стреля по самолета и ни принуди да прехвърлим парите в друг транспорт. Помисли си само, Сергей. Унизително е да знаеш, че една бедна душа успя да промени света, който могъщите не успяха.

Сега Догин дишаше по-леко. Чувстваше се странно спокоен, когато посегна вдясно и отвори горното чекмедже на бюрото си.

— Надявам се, че ще останеш в центъра, Сергей. Русия се нуждае от хора като теб. А синът ти… Когато се срещнеш с него… Не го съди строго. Той искаше да възвърне онова, което някога е имал… И искаше да го види в действителност, а не както е описано в книгите. Въпреки че по методите може да се спори, не е срамно човек да се бори за мечтите си.

Когато затвори телефона, Догин погледна картата на Съветския съюз от 1945 година и продължи да я гледа с ясни очи, когато сложи дулото на пистолета „Макаров“ до слепоочието си и натисна спусъка.