Том Кланси, Стив Пиечник
Огледален образ (58)

56.

Вторник, 7:35 часа сутринта, Вашингтон

Худ от опит вече знаеше, че управлението на кризисни ситуации изисква от човек да отреже главата на Медуза^[1] и да се сблъска с необходимостта да вземе жизненоважното решение точно когато се чувства най-изморен.

За последен път бе положил главата си върху възглавница в хотелската стая в Лос Анджелис, където бе отишъл да почива със семейството си. Сега, повече от двадесет и четири часа оттогава, той седеше в кабинета си с Майк Роджърс, Боб Хърбърт, Ан Фаръл, Лоуъл Кофи и Лиз Гордън и чакаше първия доклад от двата екипа на „Защитник“, изпратени да атакуват чужда страна. Както и да украсяваха думите, което всъщност щеше да се наложи да прави Ан в съобщенията си за пресата, ако групите бъдеха разкрити или хванати, в момента „Защитник“ извършваше точно това. Атакуваше Русия.

Докато чакаха съобщение от някой от екипите, хората на Худ следяха времето, а той слушаше с половин ухо разговорите им. От необичайния израз върху лицето на Майк Роджърс съдеше, че той прави същото.

Кофи подръпна с пръст ръкава си и погледна часовника на китката си.

Хърбърт се намръщи:

— Поглеждането на картинката върху часовника ти всяка минута няма да помогне на времето да върви по-бързо.

Лиз се изправи и се хвърли в защита:

— Нищо бе, Боб. Това не пречи.

Ан също щеше да каже нещо, но се спря, когато телефонът бипна. Худ удари бутона на говорителя.

— Господин Худ — чу се гласът на Бъгс Бенет. — Има обаждане за вас от Санкт Петербург, препредавано чрез кабинета на майор Пенти Ахо.

— Свържи ме — каза Худ. Почувства се като в гореща лятна утрин, когато въздухът е неподвижен и толкова гъст, че не може да се диша. — Някакво предположение, Боб? — попита той, като натисна бутона за заглушаване на гласа.

— Може нашият човек от „Защитник“ да е бил хванат и принуден да се обади — заговори той. — Друго не мога да си представя…

— Обажда се Крис — чу се гласът на Пеги.

— Зачеркни предположението ми — обади се Хърбърт. — Крис е кодовото име за Пеги, когато е на свобода. Ако е поставена натясно и я карат да се обади, името е Крингли.

Худ освободи микрофона.

— Да, Крис? — каза той.

— Генерал Сергей Орлов би желал да разговаря с отговарящия на неговата длъжност.

— Ти при генерала ли си? — попита Худ.

— Не. Свързахме се с него по радиото.

Худ отново заглуши звука и погледна Хърбърт:

— Възможно ли е да е истина?

— Ако е — отвърна Хърбърт, — значи Пеги и Джордж са направили чудо от рода на онези, които е направил Христос в Галилея.

Обади се Роджърс:

— Защитниците се обучават да постигат точно това. А тази дама не е по-лоша от тях.

Худ отново освободи микрофона:

— Крис, съответстващият му е съгласен.

Чу се силен глас с лек акцент на английски:

— И с кого имам честта да разговарям?

— Казвам се Пол Худ — беше отговорът. Очите му оглеждаха лицата на хората в кабинета. Забеляза, че всички са се навели напрегнато напред в столовете си.

— Радвам се да се запознаем, господин Худ — каза Орлов.

— Генерал Орлов, аз отдавна следя вашата кариера. Всички ние я следим. Тук вие имате много почитатели.

— Благодаря.

— Кажете ми, имате ли възможности за видеообмен?

— Да. Чрез пътника „Зонтик-6“.

Худ погледна към Хърбърт.

— Можеш ли да ме скачиш с него?

Шефът по разузнаването го погледна, като залят с ледена вода.

— Ще види „бункера“. Не говориш сериозно, нали?

— Напротив.

Хърбърт изруга тихо и позвъни по клетъчния телефон в кабинета си, като извъртя инвалидния си стол така, че да не бъде чут.

— Генерале, бих искал да разговаряме лице в лице — каза Худ. — Ако успеем да уредим това, вие ще се съгласите ли?

— С удоволствие. Ако разберат какво правим, нашите правителства ще потръпнат.

— Аз самият леко потръпвам — каза Худ. — Това, което правим, не отговаря съвсем на стандартната процедура, по която би трябвало да работим.

— Така е. Но и обстоятелствата не са стандартни.

— Вярно.

Хърбърт се извърна със стола си.

— Можем да го направим. — Той гледаше умолително. — Но аз те моля…

— Благодаря — прекъсна го Худ. — Генерал Орлов…

— Чух. Звуковият ни сигнал тук е отличен.

— А какъв мисли той, че е нашият? — промърмори под нос Хърбърт. — Да не ми го препредава ЦРУ я?

— Кажете на вашия човек да се включи в двадесет и четвърти канал — посъветва Орлов. — Чрез несъмнено най-модерната ви приемна и предавателна сателитна комуникационна контролна система модел СВ7.

Худ се ухили към Хърбърт, който гледаше мрачно.

— Я го попитай дали космонавтите още пикаят в автомобилна гума, преди да излетят — изгаври се Хърбърт.

— Да. — Гласът на Орлов не показа, че е усетил иронията на Хърбърт. — Традицията започна от Юрий Гагарин, който пиеше много чай. Но и жените космонавти го правят. Мисля, че винаги сме ви изпреварвали по отношение на еманципацията.

Ан и Лиз погледнаха едновременно Хърбърт, който се размърда от неудобство в стола си и веднага набра номера на помещението, което осигурява сателитната връзка.

Само след две минути връзката бе осъществена и лицето на генерала се появи: очила с тънки черни рамки, остри скули, твърдо изражение и високо безстрашно чело. Когато погледна тези умни кафяви очи, които бяха виждали земята отвън — възможност, дадена на твърде малко хора — Худ почувства, че може да им вярва.

— Е — усмихна се топло Орлов. — Ето ни. Благодаря ви отново.

— Аз ви благодаря.

— А сега да поговорим открито — каза Орлов. — И двамата се тревожим за влака и неговия товар. Той ви тревожи дотолкова, че сте изпратили бойната си група да го пресрещне. Може би да го унищожи. Мен също ме тревожи, затова съм разпоредил да се постави охрана, за да спре вашите хора. Знаете ли какво съдържа товара?

— Защо не ни кажете? — отвърна Худ. Мислеше, че никога няма да чуе отговора на въпроса си.

— Влакът вози валута, която ще бъде използвана в Източна Европа, за да бъдат подкупени висши чиновници и да се финансират противодържавни дейности.

— Кога? — попита Худ.

Хърбърт вдигна пръст пред устните си. Худ натисна бутона за прекъсване на звука.

— Не му позволявай да те заблуди, че е на наша страна — каза Хърбърт. — Той можеше да спре влака, ако искаше. Не може да няма приятели, щом заема тази длъжност.

— Не се знае, Боб — намеси се Роджърс. — Никой не знае какво става в Кремъл.

Худ освободи микрофона.

— Какво предлагате вие, генерал Орлов?

— Аз не мога да конфискувам товара — каза Орлов. — Нямам подходящите хора.

— Но вие имате подчинени.

— Трябваше да имам един съюзник поне тук, за да провери собствената ми телефонна линия и кабинет за подслушвателни устройства. Аз съм като Леонид при Термопилите, предаден от Ефиалт. И това, което се опитвам да направя, е много опасно.

Роджърс се усмихна.

— Това ми хареса — промърмори той под носа си.

Орлов продължи:

— Но въпреки че аз не мога да прибера товара, той пак не трябва да пристигне до назначението си. А и вие не бива да нападате влака.

— Генерале, това не е никакво предложение — каза Худ. — Това е нещо като гордиев възел.

— Моля?

— Главоблъсканица, която трудно може да бъде решена. Как бихме могли да удовлетворим тези изисквания?

— С една мирна среща в Сибир. Между вашите и моите войници.

Роджърс прекара пръст по гърлото си. Худ неохотно отново заглуши звука.

— Внимавай, Пол — каза Роджърс. — Не можеш да оставиш там хората от „Защитник“ беззащитни.

Намеси се и Хърбърт:

— Особено като знаеш, че синът на Орлов командва влака. Генералът иска да предпази задника на момчето си. Руснаците може да застрелят хората ни независимо дали са въоръжени, или не и ООН ще каже, че те са били в правото си.

Худ ги накара да млъкнат, като махна с ръка, и отново включи звука.

— Какво предлагате вие, генерал Орлов?

— Ще заповядам на офицера, който отговаря за влака, да отстрани охраната и да позволи на вашите хора да се приближат.

— Вашият син отговаря за влака — каза Худ.

— Да. Моят син. Но това не променя нищо. То има важно международно значение.

— Защо просто не заповядате влакът да се върне? — попита Худ.

— Защото ще върна товара на хората, които са го изпратили. Те просто ще намерят друг начин да го транспортират.

— Разбирам. — Худ се замисли за миг. — Генерале, онова, което предлагате, излага моите хора на огромен риск. Вие искате те да се приближат открито към влака пред очите на вашите войници.

— Да — потвърди Орлов. — Точно това искам.

— Не се съгласявай — прошепна Роджърс.

— Какво искате да направят нашите хора, когато стигнат до влака? — попита Худ.

— Да вземат колкото могат повече от товара и да го изнесат от страната. Да го запазят като веществено доказателство, че онова, което се върши, не е работа на законното руско правителство, а на няколко могъщи и корумпирани личности.

— Министър Догин ли? — попита Худ.

— Не мога да споменавам имена.

— Защо?

— Може и да не успея в тази битка, а имам съпруга.

Худ погледна към Роджърс, който не показваше признаци да отстъпва пред аргументите на Орлов. Не го обвиняваше за това. Орлов искаше много, а в замяна предлагаше само своята дума.

— Колко време ще ви трябва, за да се свържете с влака? — попита Худ, знаейки, че измъкването на „Защитник“ от страната не може да бъде забавено и с минута.

— Четири или пет минути.

Худ погледна часовника на стената, който отброяваше обратното време. Влакът щеше да достигне до позицията, заета от хората му, след седем минути.

— Нямате на разположение повече време. Машината е задвижена и…

— Разбирам. Моля ви да оставите тази връзка открита и аз ще ви се обадя веднага щом ми бъде възможно.

— Добре. — Худ натисна бутона за прекъсване на звука.

— Пол, каквото и да са планирали хората ни там, то вече е направено — каза Роджърс. — Дали са прекъснали линията, или имат намерение да нападнат локомотива, те вече са готови. Може и да не успеем да ги спрем. Зависи от положението на тактическия ни спътник.

— Знам. Но Чарли Скуайърс е умен. Ако руснаците спрат влака и излязат с бяло знаме, той ще разбере. Особено ако бъдат уведомени какво трябва да му кажат.

Хърбърт се обади тъжно:

— Чудя ти се, че си готов да повярваш на тези пияници. Аз не мога. Ленин е заговорничил против Керенски, Сталин против Троцки, Елцин против Горбачов, Догин против Жанин. Боже мой, Орлов заговорничи против Догин! Та те един на друг си забиват нож в гърба! Я си помисли какво пък биха направили на нас!

Намеси се Лоуъл Кофи:

— Ако вземем предвид алтернативата за въоръжена конфронтация…

— А пък Орлов е героична натура — обади се Лиз. — Но щом поставя въпроса така, изглежда, че за него разрешаването му е извънредно важно.

— Правилно — съгласи се Кофи. — Като вземем предвид всичко това, рискът изглежда приемлив.

— Приемлив, защото няма да откъснат твоите топки — каза Хърбърт. — Репутацията на герой може и да бъде изработена, както ще потвърди и Ан, а аз бих предпочел въоръжения сблъсък пред заколението.

Роджърс кимна:

— Както лорд Маколи^[2] е казал през 1931 година, „умереността по време на война е идиотщина“.

— Но смъртта е по-лоша — засече го Лиз.

— Нека видим какво ще ни каже Орлов — намеси се Худ.

Докато гледаше как примигват малките зелени цифри на часовника, той разбра, че каквото и да бъде то, щеше да има само секунди на разположение, за да вземе решение, от което щяха да зависят човешки животи и съдби на държави. И всичко щеше да се основава само на онова, което щеше да му подскаже интуицията по отношение на едно лице, видяно само върху екрана на компютъра.