Том Кланси, Стив Пиечник
Огледален образ (47)

45.

Вторник, 8:35 часа сутринта, на юг от Полярния кръг

Подполковник Скуайърс гледаше равнодушно, докато Иши Хонда проверяваше комуникационното оборудване в раницата си. Докато бяха в самолета, те използваха системата на Ил-76Т, за да говорят с оперативния център. Щом слезеха на земята обаче, щяха да използват миниатюрната черна антена, сгъната в страничния джоб на раницата до самото радио.

Хонда коленичи и разгъна краката и крилата на седемнадесетинчовото в диаметър устройство, като проверяваше дали всички части са опънати напълно. Той включи черния коаксиален кабел на антената в радиото, нахлузи шлема със слушалките и се заслуша в теста на системата за самонастройка и калибриране. После провери микрофона, като преброи на глас от десет до нула, и кимна към Скуайърс, за да му покаже, че всичко е в ред.

След това провери приемника за глобалната позиционираща система — малък уред със светещи цифрови показания, който също се намираше в страничния джоб на раницата. Той изпрати сигнал за една четвърт част от секундата, което щеше да му позволи да се увери, че уредът работи, но нямаше да даде достатъчно време на руснаците да установят местоположението им. На редник Де Вон бяха поверени компасът и висотомерът на екипа и тя щеше да отговаря за достигането до точката на измъкване след приключването на мисията.

Събудил се от дрямката си, сержант Чък Грей проверяваше бойния си костюм „Так III“. Вместо газова маска и пълнители за 9-милиметров автомат, джобовете му съдържаха пластичния експлозив C-4, който им беше необходим за мисията. Преди да се спуснат с парашути на територията на Русия, всички членове на „Защитник“ щяха да навлекат топлите и твърди ръкавици „Номекс“, плътни качулки, термокомбинезони, очила с нечупливи стъкла, кевларени бронирани костюми и бойни боти. После щяха да проверят оборудването на връхните си камуфлажни комбинезони „Так III“, както и алпинистките колани, джобовете на бедрата с осветителни гранати и своите 9-милиметрови автомати „H & K“ и пистолетите „Берета“ с удължени пълнители.

Скуайърс чувстваше, че им липсва само едно. Би заменил цялото термо и авангардно оборудване за една малка флотилия превозни средства за внезапни атаки. Когато щяха да са на територията на Русия, оперативният център нямаше да може да им помогне кой знае колко нито при завладяването на влака, нито при измъкването. Но две ПСВА, които да ги возят през скалистия леден терен със 120 километра в час, снабдени с по една картечница М60Е3 отпред и един стрелец с 50-калибров автомат отзад, е, това би било наистина чудесно. Би било адски трудно да ги спуснат с парашути и да ги сглобят долу, но иначе — чудесно.

Скуайърс се разходи до кабината, за да раздвижи краката си и да се информира за протичането на полета. Всички бяха доволни, задето руснаците не бяха се свързвали с тях. Пилотът Мат Мейзър считаше, че това се дължи не толкова на потайността на полета им и отдалечеността от сушата, на която се провеждаше, а по-скоро на оживения въздушен трафик. След като провериха по картата колко още им остава да летят над Северния ледовит океан преди да се спуснат на югозапад към Япония над Беринговия пролив, Скуайърс се върна на мястото си тъкмо навреме, за да отвърне на повикването на Майк Роджърс. Сега, когато Ил-76Т беше в обсега на руските приемници, повикването бе предавано по радиовръзката на министъра на отбраната Нисканен от кулата в Хелзинки, така че да не може да бъде проследено до Вашингтон.

— Обажда се Скуайърс, сър — каза той, когато Хонда му подаде слушалката.

— Полковник, има нещо ново по отношение на влака. Руският взвод спря влака и качи пътници — цивилни. Изглежда във всеки от вагоните има от пет до десет души — мъже и жени.

На Скуайърс му бе нужно известно време, за да обмисли новата ситуация. Той и екипът му бяха тренирали освобождаване на влакови композиции, пълни с терористи и заложници, но тогава враговете бяха числено по-малко, а цивилните изгаряха от желание да бъдат освободени. Това сега обаче беше нещо по-различно.

— Разбрано, сър — каза най-накрая той.

— Във всеки вагон има войници. — Гласът на Роджърс издаваше умора, близка до изтощението. — Разгледах снимките на влака. Ще трябва да хвърлите гранатите със сълзотворен газ през прозорците, после да разоръжите войниците и да свалите всички от влака. Когато свършите, ние ще се свържем с Владивосток и ще им кажем къде точно могат да намерят пътниците. Ще ги снабдите с колкото можете да отделите от своите средства за предпазване от студ, както и с известно количество храна.

— Разбрах.

— Мястото за изтеглянето ви е на моста, както ти бях казал по-рано. Ще ви вземат точно в полунощ. Машината, която ще ви вземе, ще остане на мястото на срещата осем минути, след което ще го напусне. Така че гледай да бъдете точни. Комисията по разузнаване на Конгреса не дава разрешение за повече време.

— Ще бъдем на мястото, сър.

— Аз изпитвам сериозни съмнения по този въпрос, Чарли, но като че ли нямаме алтернатива. Ако оставаше на мен, аз бих нападнал влака от въздуха — каза Роджърс. — Но кой знае защо Конгресът настръхва при мисълта, че могат да бъдат убити вражески войници. Предпочитат да рискуваме кожата на своите.

— За такава работа сме се наели, сър. Пък и ти ме познаваш, генерале. Аз харесвам тази работа.

— Знам — въздъхна Роджърс. — Но офицерът, който отговаря за охраната на влака, един лейтенант на име Никита Орлов, не е от хората, станали военни само заради службата. Според малкото информация, която имаме за него, той е боец. Син на герой космонавт, който има горещо желание да доказва себе си.

— Добре — каза Скуайърс. — Нямаше да ми е приятно да измина целия този път заради едната разходка.

— Полковник, сега разговаряш с мен — напомни му Роджърс. — Запази големите приказки за пред подчинените си. Извън спирането на този влак аз предпочитам защитниците ми да се завърнат у дома. Разбра ли ме?

— Напълно.

След като му пожела късмет, Роджърс прекъсна връзката и Скуайърс подаде слушалката на Иши Хонда. Радистът се върна на мястото си и Скуайърс погледна часовника си. Не беше си направил труда да го сверява с преминаването на различните часови зони.

„Още осем часа“ — помисли той. После скръсти ръце върху колана си, изпъна крака и затвори очи. Бяха изминали само седем месеца от времето, когато бе прекарал известно време в армейския научноизследователски център „Нейтик“ до Бостън, преди да постъпи в „Защитник“. Там той бе взел участие в експерименти, предназначени да се създаде материал за униформено облекло, което мигновено изменя цвета си като хамелеон в зависимост от заобикалящата го природа. Бе обличал униформи със светлочувствителни сензори, които регулираха светлоотражателните способности на облеклото. Беше там, докато химиците си играеха с гените на коприната, за да успеят да създадат синтетично влакно, което да променя цвета си автоматично. Бе правил опити да се движи в сравнително обемния, но забележителен електропроводим костюм, съдържащ течни оцветители между пластовете изкуствена материя с електрически натоварени частици, които променяха оцветяването на тъканта в зависимост от това, къде и с каква мощност е приложено електрическото поле. Спомни си как тогава си мислеше, че още преди края на този век камуфлажните костюми, невидимите „Стелт“, танкове и роботи ще направят възможно за Съединените щати да провеждат практически безкръвни войни. И как тогава учените, а не войниците ще стават герои…

Бе изненадан от откритието, че тази мисъл го натъжи, защото никой войник не ставаше такъв от желание да умира. Всички бойци, които някога бе познавал, не просто искаха да изпитат себе си, а бяха готови да рискуват живота си заради страната и другарите си. Без такава опасност, без такава цена и такава трудно спечелена победа той се съмняваше, че някой би ценил толкова много постигнатата свобода.

С тази мисъл и все още звучащия в ушите му глас на Роджърс, Скуайърс потъна в сън с убеждението, че поне винаги ще има детски игри в басейна на базата и понесъл сина си на рамене, той ще го окуражава, а редник Джордж ще пада театрално назад с изненадано лице…