Том Кланси
Бойни действия (8)

8.

Понеделник, 15:53

Шанлъ Урфа, Турция

Мери Роуз Мохали свърши с проверката и на последните местни системи. Програмният продукт за инфрачервеното заглушително устройство АЛК-157 беше включен и функционираше. Както и техническото осигуряване за експониращото устройство, програмирано да открива следи от нитроглицерин, пластичен експлозив С-4, динамит и други взривни материали. После Мери Роуз се убеди, че батериите и фотосоларите на Регионалния оперативен център работят с пълен капацитет. Две дузини батерии бяха предназначени за вътрешните системи на РОЦ, а други четири — за захранването на двигателя на микробуса, когато както сега не можеше лесно да се намери бензин. Последните се състояха от две нискоенергийни акумулаторни батерии и две високоенергийни. Заедно осигуряваха около хиляда и триста километра пътуване без зареждане. Никеловите батерии бяха сложени в специални отделения, вградени в пода на микробуса. Фотосоларите, захранващи климатичната инсталация и водните помпи, също работеха безупречно. Двайсет и девет годишната жена стана. Възнамеряваше да излезе и за няколко минути да се изтегне на слънце, когато чу гласа на Майк Роджърс:

— Мери Роуз, имаш ли нещо против да пуснеш програмата на Мат, преди да направиш нещо друго?

Обувките й изскърцаха, когато тя рязко спря върху гладката черна настилка на пода. Роджърс не се беше обърнал, иначе щеше да види как раменете й се отпускат.

— Не, нямам нищо против — безгрижно отговори и отново седна на мястото си.

Лиз Гордън, психоложката на Оперативния център, я бе предупредила, че от работата си с Майк Роджърс ще получи облъчване от радиацията, изтичаща от монитора на компютъра й.

След като възложи задачата на помощничката си, той изпъна гръб и се протегна. Сетне продължи с проверките от списъка си.

— Ето, това беше всичко — измърмори Мери Роуз. — Генерал Роджърс току-що ползва почивката си.

Погледна екрана и започна да движи мишката. Модемът беше така наречената „постоянно действащата къртица“ на Мат Стол. Макар че и двамата изгаряха от нетърпение да я изпробват, къртицата беше част от втората вълна програмни продукти, които трябваше да инсталират. ПДК трябваше да бъде включена в четири следобед. Но молбата на генерала беше равносилна на заповед.

Младата жена потърка уморените си очи, но от това те не се почувстваха по-добре. Тя още беше отпаднала след продължителното пътуване с реактивния самолет. Благодарение на доктората си по съвременни приложения на компютрите Мери Роуз разполагаше с възможността да използва неуморните машини, за да помагат на изтощения й човешки мозък. Само се чудеше колко несполучливи сделки са сключили американските държавници в тази част на света поради умората да разсъждават ясно.

Ала генерал Роджърс явно не усещаше умора. Поне изглеждаше бодър. Седеше с гръб към нея и гледаше стената с мониторите, показващи сателитни картини от района, както и информацията за вариращите нива на смог и алергени. Големите повишения в нивото на микровълните означаваха нарастване на броя на комуникациите по клетъчни телефони, което предшестваше военно раздвижване в някоя област. А по-високите нива на смог или на полени определяше каква степен на готовност можеха да очакват от войниците. Мери Роуз с изненада научи, че антихистамините не бяха широко разпространени сред армиите по света. Колкото и съвършени да бяха, оръжията щяха да са безполезни в ръцете на бойци със зачервени и сърбящи очи.

Не, генерал Роджърс не усещаше умора. Тя виждаше, че той с удоволствие и интерес изучава информацията. Затова не бяха почивали след ранния им петнайсетминутен обяд. Роджърс беше вглъбен в този пръв поглед към войните в близкото бъдеще. Те нямаше да се водят от големи армии, а от малки групи и от сателити срещу компютри и комуникационни центрове. Утрешните противници нямаше да бъдат батальони, а терористични отряди, използващи химични и биологични оръжия срещу цивилни граждани. Убиваха и изчезваха. И тогава екипи като РОЦ трябваше да планират бърз и хирургически точен отговор. Да намерят начин да стигнат колкото е възможно по-близо до мозъка на врага и да му направят лоботомия, използвайки елитни части като „Страйкър“, с каквито разполагаше Оперативният център, ракетен удар, заредена с експлозив кола, телефон или електрическа самобръсначка. Надяваха се, че след като премахнат главата, ръцете и краката няма да функционират.

За разлика от много „ветерани“, които предпочитаха старите методи на работа, Мери Роуз знаеше, че четирийсет и няколко годишният Роджърс харесва това ново предизвикателство. Той обичаше новите идеи и методи почти колкото неизчерпаемия си запас от стари афоризми. И рано тази сутрин, когато се настаниха по местата си, той с младежки ентусиазъм заяви: „Самюъл Джонсън е казал: „Светът още не е изчерпан. Дано утре да видя нещо, което не съм виждал досега“. И аз очаквам това с нетърпение, Роуз“.

Монтирането на „постоянно действащата къртица“ на Мат й отне само петнайсет минути. Когато я зареди на компютъра и пусна диагностиката, Роджърс я помоли да проникне в компютърния файл на турските сили за сигурност. Искаше да научи повече за полковник Неджат Седен, човекът, когото изпращаха да работи с тях. Роджърс смяташе, че Седен несъмнено е изпратен и да ги наблюдава, макар че бе очаквал този начин на шпиониране. Самият той следеше и турците, и сирийците. Израелците вероятно също ги наблюдаваха, а ЦРУ следеше тях. Според Майк нямаше начин турците да не шпионират Регионалния оперативен център.

Но Мери Роуз подозираше, че в молбата му се съдържа нещо повече. Генералът държеше да знае какво представлява човекът, с когото щеше да работи. Докато седеше до него в кабината на С-141А, който ги докара в Турция, тя откри едно от качествата на Майк Роджърс. Той не обичаше да бъде обграден от хора, макар и врагове, които не бяха отдадени на работата си като него.

Младата жена се раздвижи неспокойно на мястото си, докато подаваше команди на компютъра. Тъй като столовете на колелца издаваха познат и характерен звук, седалките в РОЦ бяха заковани за пода. По време на проектирането главният инженер Харлан Белок, възпитаник на Йейл, бе казал: „Подвижните столове биха ни издали на шпионите. Би било много странно от един микробус с археолози да се чува скърцане на канцеларски мебели“.

Мери Роуз проявяваше разбиране. Но от това алуминиевите седалки не ставаха по-удобни. Освен това й липсваше слънчевата светлина. Всички прозорци в задната част на микробуса бяха затъмнени. Вътрешността беше разделена на две с армирани стени с малък отвор в средата. Стол настоя за тази предпазна мярка, защото множество съвременни шпиони имаха специални уреди за разузнаване. Тези портативни приемници отчитаха електромагнитната радиация, излъчваща се от компютърния монитор, и позволяваха на шпионите да следят от разстояние екраните.

„Може би трябваше да стана командос от „Страйкър“ — помисли си тя. Физическа подготовка, спортуване, алпинизъм и плуване в академията на ФБР в Куантико, Вирджиния. Приятен загар на кожата. Но трябваше да признае, че слънчевите бани през почивните дни й бяха достатъчни и твърде много обичаше компютрите и съвременната технология. „Ето защо престани да се оплакваш и извърши програмирането, млада госпожице“ — каза си.

Хубавите й дълги кестеняви коси бяха прибрани на кок, за да не й пречат, докато работи с клавиатурата. Лешниковите й очи бяха нащрек, а устните — стиснати, докато вкарваше къртицата на Мат в щаба на турските сили за сигурност. Там като съвършен малък шпионин къртицата се наместваше в програмите и предаваше информацията на компютъра в РОЦ.

— Браво, момчето ми! — възкликна Мери Роуз, а раменете и тънките й устни леко се отпуснаха.

— Все едно говориш на някой от конете на баща си — ухили се Роджърс.

Баща й, Уилям Р. Мохали, беше издател на списания и притежаваше няколко от най-хубавите състезателни коне в Лонг Айланд. Надяваше се, че единственото му дете ще се състезава за него. Но когато на шестнайсет години Мери Роуз стана метър шейсет и осем и продължи да расте до метър седемдесет и шест, тази вероятност намаля. Но тя не съжаляваше. Ездата беше едно от любимите й занимания и не искаше да я превръща в професия.

— Наистина имам чувството, че се състезавам — каза тя. — Мат и немските му партньори са заредили със скорост този модем.

Присвоявайки името на файла, къртицата проникна в системата. Намери информацията, която търсеше, записа я и я изпрати, после се отърва от придобитото си име и напусна програмата. Докато излизаше, файлът, който временно бе изместила, се върна на мястото си — всеки излизащ бит от къртицата се заменяше от един бит от оригиналната програма, за да не бъде регистрирана промяна в наличната памет и цялата процедура продължи по-малко от две минути. Ако по време на операцията някой потърсеше файла, в който къртицата временно се бе „превърнала“, модемът на Мат бързо възстановяваше оригиналната програма и се представяше за някой друг файл или задържаше процеса на предаване на информацията. Къртицата беше по-съвършена от атакуващите програми „Брутална сила“, използвани от повечето компютърни фанатици. Вместо да се опитва да разгадае паролата, което би отнело часове или цели дни, модемът на Мат проникваше направо в „кофите за боклук“, за да намери изхвърлените кодове. Незабележима в компютърното сметище, къртицата търсеше бързо и обикновено намираше повтарящи се комбинации от числа, които й даваха ключ към действащите програми.

През девет процента от времето не попадаше на нищо полезно, след това мълниеносно превключваше на „захранващ режим“. Много хора използваха за кодове рождените си дати или имена на любими романи. Къртицата на Мат светкавично преглеждаше поредици от числа, включващи годините след 1970, когато бяха родени повечето потребители на компютри, и хиляди имена, сред които Елвис, филми, телевизионни сериали и действащи лица, като „2001“, „Междузвездни войни“ и „007“. През около осем процента от времето намираше правилната последователност за пет минути. Прибягваше до „Брутална сила“ само когато се сблъскаше с изплъзващия се един процент.

Мери Роуз засия, когато на монитора се появи досието на полковник Седен, и каза:

— Готово, генерале.

Майк Роджърс се наведе към нея. Брадичката му докосна косите й и той бързо се дръпна. Тя съжали за това. За момент Майк беше само един мъж, а тя — само една жена. Мигът беше неочакван и вълнуващ. Мери Роуз насочи вниманието си към досието.

Четирийсет и една годишният полковник Седен беше изгряваща звезда в турските сили за сигурност. На седемнайсет — две години по-голям от повечето новобранци — той бе станал жандарм в охраната на парламента. След като в едно кафене подслушал разговора на двама кюрди, които заговорничели да отровят голяма пратка тютюн, предназначена за Европа, Седен ги проследил до апартамента им и ги арестувал. След две седмици му предложили пост в турските сили за сигурност. В досието имаше и една строго поверителна информация от командира на Седен. Генерал Сюлейман се опасяваше, че задържането на двамата кюрди не е било случайно. Във вените на майката на Седен течала кюрдска кръв и генералът се притесняваше, че кюрдите с готовност са се жертвали, за да може той да проникне в турските служби за сигурност. Но нищо по-нататък в досието на полковника не говореше за друго, освен за пълна лоялност към турските сили за сигурност и към правителството.

— Разбира се, че досието му ще бъде безупречно — измърмори Роджърс, когато стигна до тази част. — Обикновено не внедряваш къртица и не я караш веднага да започне да шпионира, а чакаш.

— Какво? — попита Мери Роуз.

— Две неща. Или криза, когато отчаяно се нуждаеш от информация, или човекът да се издигне до най-високото ниво на достъп до секретна информация. Тогава къртицата може да вкара други къртици. Германците често са правили това по време на Втората световна война. Внедрявали са само един човек в някои кръгове на британската аристокрация, а после той препоръчвал шофьори или домашни прислужници на лордове, офицери или членове на парламента. Те, разбира се, били германски шпиони, които следели работодателите си и предавали информацията на млекари, пощальони и други хора, купени от германците.

— Господи, не говореше такива неща в часовете по компютърни технологии!

— Това не се учи дори в часовете по история. Много професори се страхуват да не обидят германците — американци, британците — американци или някоя друга група с тире, чиито чувства могат лесно да бъдат наранени.

Мери Роуз кимна.

— Това означава ли, че Седен е свързан с кюрдското нелегално движение?

— Съвсем не. Според турците само около една трета от хората с кюрдска кръв симпатизират на тяхната кауза. Останалите са лоялни на страната домакин. Но въпреки това ще му показваме колкото е възможно по-малко.

Двамата продължиха да четат досието. Седен беше ерген. Майка му беше вдовица и живееше в апартамент в Анкара заедно с неомъжената му сестра. Баща му бил монтажник и загинал в строителна злополука, когато момчето било на седем години. Полковникът беше учил в светско училище в Истанбул. Оценките му бяха отлични. Занимаваше се с вдигане на тежести и бе участвал в Олимпийските игри през 1992. Тогава напуснал училище, за да стане жандарм.

— Няма съпруга и деца — отбеляза Роджърс. — Е, в днешно време това не означава много. Новото са браковете по взаимно съгласие между шпиони. Разузнаването винаги търси самотни вълци.

Мери Роуз изключи досието и попита:

— Защо ни беше това?

— Ами, информирани сме — усмихна се Майк.

— И това е всичко?

— Да. Никога не знаеш кога може да ти потрябва тази информация. Защо не си починем? Ще продължим, след като полковник Седен…

Роджърс млъкна, защото един от компютрите започна да писука тихо, но настоятелно. Сигналът прозвуча два пъти, после замлъкна за секунда, изписука още веднъж и пак млъкна. Сетне повтори схемата.

— Това е предупреждение от ВГТ — каза той.

„Въздушна гранична тревога“ беше модерна радарно-сателитна система, която постоянно следеше въздушното движение. РОЦ можеше да получава подробни релефни карти, за да разбере на каква височина и с каква скорост летят самолетите. В същото време излъчваната топлина информираше центъра с каква бързина се движи обектът. Разузнавателните апарати обикновено летяха по-бавно и по-високо от атакуващите. „Въздушна гранична тревога“ използваше и дигитален шаблон на страната или на провинцията, за да изясни дали самолетът се приближава към границата. И това беше причината, поради която сигналът бе прозвучал.

Предполагаше се, че един нисколетящ и бързодвижещ се самолет, отправил се към границата, обикновено има лоши намерения. Алармата прозвучаваше, когато засечеше именно такъв летателен апарат.

— Движи се на запад — каза Майк. — Скоростта и височината показват, че е хеликоптер.

В гласа му се долови загриженост, но и вълнение. РОЦ вършеше работата си безупречно.

Мери Роуз приклекна до командното табло вляво от него.

— Изненадан ли си, че е само един?

— Граничните патрули летят сами, но този се движи твърде бързо, за да извършва само оглед. Хеликоптерът има определена цел.

Младата жена натисна копчето за автоматична настройка на командното табло. Скритата в сенчестия купол на микробуса антена мигновено се насочи към мишената на Въздушната гранична тревога и започна да подслушва комуникациите, достигащи и излъчващи се от летателния апарат. Компютърът беше програмиран със стотици езици и диалекти. След като по дигитален път отстранеше статичните и други смущения, мониторът показваше симултанен превод на електронните трансмисии, които получаваше.

— … намерихте там?

От хеликоптера не отговориха.

— Повтори, Мардин 1, какво намерихте на кръстопътя?

Продължаваха да мълчат.

— Хеликоптерът е от турската военновъздушна база в Мардин — каза Роджърс, после натисна няколко копчета и информацията се появи на екрана. — Какво имат там? Два хеликоптера „Хюс 500Д“ и един „Пайпър Къб“. Този се движи с двеста и петнайсет километра в час. Явно е „Хюс 500Д“.

— Може би пилотът се е загубил.

— Не мисля. По-скоро някой екипаж е бил изпратен на разузнаване и не се е върнал. Нямаше да лети с максимална скорост, ако се беше загубил. И сигурно не напуска нелегално страната, защото се е отправил към вътрешността на Турция.

— Възможно ли е радиопредавателят да се е повредил?

— Вероятно. Но пак стигаме до въпроса, защо лети с максимална скорост. Онези там горе явно бързат.

Превъртайки ключовете на показалеца си, генералът нареди на компютъра да провери военните съоръжения в югозападната част на Източен Анадол. За разлика от останалата територия на Турция, която представляваше планини или пустини, Анадол беше предимно равнинна и само тук-там имаше ниски хълмове.

На екрана бързо проблесна едно Х, което означаваше „не“.

— Не извършват аварийно кацане — отбеляза Роджърс. — Онези типове са намислили нещо.

Мери Роуз чу, че някакъв мотор се приближава към микробуса, и продължи да чете текста, който вървеше на монитора.

— … извън обхвата на нашия радар и не чуваме сигналите ви. Има ли някакъв проблем? Защо не отговаряте? Може би някой е влязъл в страната и те го преследват — предположи тя.

— Тогава защо не докладват на базата? — попита Роджърс и поклати глава. — Не, тук нещо не е наред. Ще съобщя на турските сили за сигурност и ще видим какво ще кажат.

— Не мислиш ли, че би трябвало да са вдигнати по тревога, ако има проблем?

— Напротив. Пред съперничеството тук между различните правителствени фракции политиката на Вашингтон изглежда като един обикновен троен пас. Силно е почти колкото съперничеството между религиозните фракции.

На вратата се почука. Мери Роуз се наведе, превъртя дръжката и погледна навън. Беше редник Пъпшоу, който каза:

— Полковник Неджат Седен е тук и иска да се срещне с генерал Роджърс.

— Покани го да влезе, редник — отговори той, без да поглежда през рамо.

— Тъй вярно, сър.

Редникът отстъпи встрани. Младата жена отвори вратата и приветливо се усмихна на ниския светлокож мъж. Той беше як, с грижливо подрязани мустаци и хлътнали очи — най-тъмните, които бе виждала. Къдравата му черна коса беше влажна и пригладена от мотоциклетната каска. Полковник Седен носеше кобур за пистолет четирийсет и пети калибър. Отвърна на усмивката й и леко се поклони.

— Добър ден, госпожице.

Говореше английски със силен акцент, като удължаваше гласните и изяждаше съгласните, както беше характерно за родния му език.

— Добър ден — отвърна тя.

Бяха я предупредили, че турците, дори образованите, само ще се държат любезно с нея и нищо повече. Макар че Турция отдавна бе дала равни права на жените, за много мюсюлмани равенството беше мит. Лиз Гордън, психоложката на Оперативния център, й бе казала: „Коранът повелява жените да закриват главите, ръцете и краката си. Онези, които не го правят, са смятани за грешници“.

И все пак този мъж й се усмихна сърдечно. Изглежда, притежаваше приятен вроден чар.

Полковник Седен се обърна към генерал Роджърс и отдаде чест. Майк отвърна на поздрава му. После Седен направи три крачки към него и му подаде сгънат лист жълта хартия.

— Заповедта ми, сър.

Генералът я прегледа набързо и се обърна към екрана.

— Идвате в подходящ момент. Засекли сме един от вашите хеликоптери… ето тук. — Посочи заострения червен предмет, движещ се в променящата се зелена координатна мрежа.

— Странно — рече Седен. — Военните хеликоптери обикновено летят по два за по-безопасно. Знаете ли откъде е?

— От Мардин.

— Граничен патрул.

— Да, но радистът безуспешно се опитва да се свърже с него. Какви оръжия има на тези хеликоптери?

— Обикновено картечница и странично разположено въртящо се оръдие, генерале. Оръдието е двайсетмилиметрово с въртяща се цев със сто и петдесет снаряда.

— За къде може да се е разбързал? — попита Мери Роуз.

— Не знам — отговори полковникът, без да откъсва очи от екрана. — Натам няма нищо. Никакви военни обекти. А селата са малки и не са стратегически.

— Сигурен ли сте, че в някое от тях няма терористични групи? — попита Роджърс.

— Да. Нито е забелязано някакво раздвижване в района. Наблюдаваме ги внимателно.

— Възможно ли е хеликоптерът да е отвлечен? — попита младата жена. — Някой го скрива и по-късно го използва за различни цели.

— Малко вероятно — отговори Седен. — По-лесно е да се купуват хеликоптери в Русия или в Индия и да се внасят в страната на части.

— На части? — учуди се тя.

— С кораби, по въздух или по суша, сред товарите с машинни части. Не е толкова трудно, колкото може би мислите.

— На всичко отгоре — каза Роджърс — турските военновъздушни сили вече търсят хеликоптера.

— Но не тук, а следвайки първоначалния план на полета — каза Седен.

— Нашият радар ще го открие — рече Мери Роуз. — Скоро ще го намери.

— Очевидно на онези, които са на хеликоптера, не им пука — отбеляза Майк. — Те възнамеряват да го използват сега. Полковник, искате ли да съобщите на военновъздушните сили къде е той?

— След минутка. Предпочитам да им кажа къде се е отправил, отколкото къде няма да бъде, когато пристигнат.

Мери Роуз погледна турския военен. Видя, че Майк направи същото. По изражението му разбра, че генералът си задава същия въпрос като нея: „Заинтересуван ли е Седен да събира информация, или само иска да ни забави?“.

Полковникът наблюдаваше хеликоптера на монитора.

— Възможно ли е да видя по-широко пространство от района?

Роджърс кимна. Докосна едно копче и на екрана се появи увеличена картина на областта. Сега хеликоптерът представляваше малка червена точка.

Турчинът се вгледа в екрана и каза:

— Генерале, мога ли да попитам… Знаете ли какъв е пробегът на хеликоптера?

— Около шестстотин километра. Защо? Какво мислите?

— Единствените възможни мишени са няколкото язовира покрай Ефрат — отговори Седен, посочи реката и сетне проследи течението й през Турция и Сирия. — Язовирите „Кебан“, „Каракая“ и „Ататюрк“. Всичките са близо един до друг.

— Защо биха искали да ги атакуват? — попита Мери Роуз.

— Това е стар конфликт. Според исляма водата е източникът на живота. Много народи се бият заради петрола, но това е нищо. Водата е онова, което кара кръвта да кипи и е причината за проливането й.

— Моите приятели от НАТО ми казаха, че през последните петнайсетина години язовирите от проекта „Велик Анадол“ са болезнена тема. Те позволяват на Турция да контролира водния поток в Сирия и Ирак. И ако не греша, полковник, сега Турция се е впуснала в проект за напояване на Югоизточен Анадол, който ще намали още водните запаси на другите две страни.

— Водите на Сирия ще намалеят с четирийсет, а на Ирак — с шейсет процента.

— И така, някоя група, вероятно сирийци, отвлича турски хеликоптер. Военните недоумяват дали наистина е откраднат, а докато се чудят, те поразяват целта.

— „Ататюрк“ е най-големият язовир в Близкия Изток и един от най-големите в света — сериозно отбеляза Седен. — Може ли да използвам телефона?

— Ей там е — отговори Роджърс и посочи компютъра в едната страна на микробуса. — И побързайте. Хеликоптерът се намира на около половин час път от първия язовир.

Полковникът мина покрай Мери Роуз и се приближи до клетъчния телефон, окачен встрани на монитора и директно свързан със сателита на РОЦ. Набра някакъв номер и когато тихо започна да говори на турски, обърна гръб на американците.

Мери Роуз и Майк се спогледаха. После той натисна няколко клавиша на компютъра и се обърна, за да чете симултанния превод на разговора на Седен.