Том Кланси
Бойни действия (26)

26.

Понеделник, 15:25

Вашингтон, окръг Колумбия

Марта Макол обсъждаше с Ан Фарис, пресаташето на Оперативния център, как най-добре да представят в средствата за масово осведомяване мисията на Пол Худ. Тя седеше зад бюрото си, а Ан работеше на едно кожено канапе. Преносимият компютър беше на коленете й. Двете вмъкваха фрази като „изследователско посредничество“ и „позитивно мислене“ в грубо скицираното съобщение за пресата. Номерът беше да представят вече стартиралата мисия по-скоро като дипломатическа, отколкото разузнавателна, независимо че Худ беше шеф на Оперативния център.

Изведнъж в кабинета на Марта сякаш настъпи второто пришествие. Първо нахлу Боб Хърбърт, който съобщи, че са разшифровали повтарящия се телефонен код от РОЦ.

— Разкодирахме пулсиращия сигнал — гордо заяви. — Сигналите представляват числата 722528573. Това означава РОЦВДБКАК, което изглежда в превод е: „РОЦ в долината Бекаа Кюрди“. Нашите хора вече летят към базата на сирийските кюрди в Бекаа.

Докато Хърбърт обясняваше кода, телефонът на инвалидната му количка иззвъня. Той го грабна. Обаждаше се Чингми Йан, един от помощниците му, който го информира, че са загубили РОЦ на всички сателити.

— Но как е станало това? Сигурен ли си, че не е някакъв срив в апаратурата от наша страна?

— Напълно. Сякаш някой хвърли атомна бомба в радиус от километър и половина. Няма нищо, освен атмосферни смущения.

— А „Риолит“?

„Риолит“ беше малък, кръжащ в орбита около земята геостационарен телескоп, разположен на височина трийсет и пет хиляди километра. Насочващ високоселективен лъч към земята, той можеше да засича и най-слабите електронни сигнали. Най-често срещаният от тях беше страничната енергия, която се разсейваше под различни ъгли от главния лъч. Специалистите обикновено успяха да дешифрират оригиналните съобщения от съдържанието на това изтичане на енергия.

— И „Риолит“ спря да предава — отговори Чингми.

— Това трябва да е смущение от РОЦ — каза Хърбърт.

— И ние решихме така. Работим по установяването на връзката. Но, изглежда, някой е блокирал компютрите в РОЦ. Просто отказват достъп.

Боб каза на помощника си да го държи в течение. След по-малко от една минута, преди да успее да обсъди с Марта съобщението от долината Бекаа, телефонът му отново иззвъня.

— Да, Чинг?

Но този път не беше помощникът му.

Боб натисна копчето за тонколоната и погледна Марта.

— Майк — беззвучно изрече.

Тя се обърна към клавиатурата на компютъра си и написа: „Приоритет Едно: Засичане на обаждането по клетъчния телефон на Боб Хърбърт. Бързо“.

Изпрати по електронната поща съобщението на Джон Куърк, директора на радиоразузнавателната служба, който започна да слуша разговора на Хърбърт.

— Какво виждаш, когато търсиш микробуса си? — попита един глас.

— Първо ми кажете с кого имам удоволствието да разговарям — рече Боб.

— С онзи, който държи микробуса ти и шестчленния му екип — отговори непознатият. — Ако не искаш да останат петима, моля те, отговори.

Хърбърт потисна гнева си.

— Нищо не виждаме, когато търсим микробуса.

— Нищо? Опиши това нищо.

— Разноцветни атмосферни смущения. Конфети. Блясък.

Наблюдаваше Марта. Куърк й изпрати отговор: „Търсим по картата“. От този момент радиоразузнаването щеше да определи местонахождението на гласа за двайсет и пет секунди.

— Можем ли да направим нещо за всички вас? — мило попита Хърбърт, произнасяйки думите със стария си филаделфийски провлечен говор. — Може да поговорим за тази… ами, ситуация, а? Да намерим начин да ви помогнем.

— Единственото съдействие, което искаме, е следното. Желаем да се уверим, че турското правителство няма да ни спре да минем границата.

— Естествено, вие разбирате, господине, че ние нямаме власт да направим това.

— Ако се обадя още веднъж, това ще бъде, за да чуеш изстрела, който ще сложи край на живота на един от твоите шпиони.

След миг линията прекъсна. Марта вдигна нагоре палец.

— РОЦ е там, където го засече ЕС-4 — каза. — Извън Огюзели. Не се е преместил.

— Но ще го направи — отвърна той.

Марта завъртя стола си, така че да бъде с гръб към останалите. После се обади на помощника си и го помоли да се свърже с канцеларията на турското посолство във Вашингтон.

Докато тя чакаше, Хърбърт барабанеше по инвалидната си количка.

— Какво мислиш, Боб? — попита Ан.

— Мисля, че не мога да изпратя никого в Огюзели навреме, за да проследи РОЦ. А ако се опитаме да го наблюдаваме от Космоса, ще получим само километър и половина видео- и аудиобоклук.

— Има ли някакъв друг начин да го направим?

— Не знам — сърдито отговори той.

Най-вече се ядосваше на себе си. Безопасността беше негова отговорност.

— Какво ще кажеш за руснаците? — попита Ан. — Пол беше много близък с генерал Орлов. Може би техният оперативен център в Санкт Петербург ги вижда.

— В РОЦ сме вградили устройство за видоизменяне на сигнала, за да не могат да ни подслушват. Пол може и да е близък с Орлов, но Вашингтон и Москва все още само си определят срещи. Това е най-съвършената подвижна разузнавателна апаратура на света, а се е самозакодирала. Още по-зле, терористите имат достъп до нашата нова ЕЗВС.

— Какво е това?

— VHF. Едноканална земно-въздушна система. Радио, което сканира широк обхват от честоти по време на някое предаване в ефир. Повечето от тези устройства, подобни на използваните в американската армия, извършват неколкостотин сканирания в секунда. Нашето радио прави седем хиляди сканирания. Дори да бъде засечено от вражески сателит, практически е невъзможно да бъде дешифрирано. Хората, които са превзели РОЦ, контролират и предавателя, и приемника.

Марта им направи знак да запазят тишина, когато започна да говори с първия секретар на посолството. Хърбърт се замисли. Тя приключи с разговора и завъртя стола си. Беше намръщена.

— Има една малка спънка — каза.

— Какво се е случило? — попита Ан.

— След петнайсет минути ще разговарям с посланика Канде относно искането за ненамеса на терористите. Но заместничката й смята, че няма да можем да постигнем споразумение. Канде е издала заповед да се направи каквото е необходимо, за да се помогне за залавянето на атентаторите на язовира и да бъдат доведени живи или мъртви. Накратко, очаквам турците да упражнят натиск върху мен, за да им кажа какво знаем.

— Не ги обвинявам — все още замислен рече Хърбърт. — Можем да използваме малко повече от това настроение.

— Да раздаваме правосъдие? Да ги линчуваме?

— Не. Най-обикновено старомодно правосъдие. Без да се тревожим за последствията — коя страна ще ни откаже доставки на петрол, ако направим това, или коя корпорация ще изтегли милиардите си от нашите банки, ако направим онова. Или на коя групировка със специални интереси ще й писне и ще започне да се държи арогантно, защото сме настъпили по мазола някого от събратята й. Такова правосъдие.

— За съжаление — отговори Марта, — такова правосъдие и такава държава още не са създадени. Играта по правилата е едно от нещата, които е направило велики Съединените щати.

— И уязвими — добави Хърбърт, после въздъхна. — Да оставим този спор за по-късно, когато всичко ще е свършило. Би ли пуснала на компютъра ми картата на Турция?

Марта изпълни молбата му, а той приближи инвалидния си стол до бюрото.

— Турско-сирийската граница е около петстотин километра — отбеляза. — Ако правилно сме изтълкували закодираното съобщение на Майк, а аз мисля, че сме го направили, РОЦ е в долината Бекаа. Или на триста километра югозападно от Огюзели.

Тя премери разстоянието с палеца и показалеца си и го сравни с мащаба в долната част на картата.

— Според мен разстоянието между Огюзели и Средиземно море е по-малко от сто и шейсет километра.

— И РОЦ ще навлезе в един още по-тесен коридор. Ефрат е преляла вследствие на взривяването на язовира и те вероятно ще се движат доста далеч от западния бряг на реката, а после ще се спуснат право надолу. Това стеснява пространството до около сто и десет километра.

— Въпреки това районът е твърде голям, нали? — попита Ан.

— Всякакви прелитания на турски самолети или хеликоптери ще бъдат забелязани — отговори Марта.

— Може би не ни трябва разузнаване от въздуха. Сто и десет километра не е толкова голям обхват, ако знаеш къде да гледаш — рече Хърбърт, сетне протегна ръка към компютъра и проследи разстоянието от Турция до Ливан. — Голяма част от този район няма да е приятелски настроена към РОЦ. Има само един-два свестни пътя. Ако намеря човек с връзки по тези места, може да успеем да ги открием.

— Някой от местните жители — каза Марта.

Боб кимна.

— Ние използваме телефонната помощ на местни хора, които гледат от прозорците си, от хълмовете или на тържищата. Те ни съобщават накъде се движи мишената. Примитивно, но ефективно. Обикновено единственият потенциален проблем в системата е изтичането на информация. Някой предупреждава мишената, че я следят.

— Разбирам — каза Ан.

— Но това обикновено не представлява проблем за хората, които мисля да използвам — добави той.

— Защо? — попита тя.

— Защото прерязват гърлото на всеки, който ги предаде — отговори й и погледна картата. — Щом нашата арена на действие е долината Бекаа, групата „Страйкър“ ще трябва да се приземи в базата край Тел Неф. Ако допуснем, че получат разрешение от Конгреса, те ще влязат в Ливан от северната страна и после в Бекаа. Ако там ги посрещне някой от местните ни агенти, имаме възможност да измъкнем всички.

— И евентуално да спасим РОЦ — добави Марта.

Хърбърт бързо насочи инвалидния си стол към вратата.

— Това е решение на въпроса. При това добро. Ще ви кажа какво съм уредил — каза и напусна стаята.

— Изумителен е — отбеляза Ан и поклати глава. — За няколко минути се превръща от Джеймс Бонд в Хъкълбери Фин.

— Той е най-добрият в света — добави Марта. — Само се надявам това да е достатъчно за работата, която му предстои да свърши.