Том Кланси
Бойни действия (24)

24.

Понеделник, 15:53

Над Мериленд

Лейтенант Робърт Есекс чакаше полковник Огъст, когато хеликоптерът с командосите от групата „Страйкър“ кацна във военновъздушната база „Андрюс“. Лейтенантът му даде дискета с чувствителна на допир сребърна ивица. Само отпечатъците на Огъст, сканирани от неговия компютър, му предоставяха достъп до записаната на нея информация.

В същото време сержант Чък Грей съпроводи шестнайсетте командоси на борда на С-141В. Подобреният модел на „Локхийд Старлифтър“ имаше корпус, дълъг шейсет метра. Модернизирането на самолета включваше и съоръжение за зареждане с гориво по време на полета, което увеличаваше нормалния оперативен обхват на около шест хиляди и петстотин километра.

Петимата членове на екипажа помогнаха на командосите да натоварят багажа си. За по-малко от осем минути след пристигането на войниците четирите мощни турбодвигателя „Прат и Уитни“ издигнаха самолета.

Огъст знаеше, че полковник Скуайърс имаше навика да бъбри с екипа за всичко — от любими романи до уханно кафе. Така командосите се успокояваха и се чувстваха по-близки и по-отговорни към командира. Ала това не беше в неговия стил. Нито го бяха обучавали по този начин в Специализирания център по военно изкуство „Джон Ф. Кенеди“. Що се отнасяше до него, едно от правилата за командира беше да направи така, че екипът му да не го познава твърде добре. Ако не знаеха как да му доставят удоволствие, те трябваше да продължават да се опитват. Както казваше старият виетнамски надзирател: „Ние се поддържаме, като се държим настрана един от друг“.

Лошо изолираната кабина беше шумна, а седалката — твърда. Но Огъст предпочиташе да е така. Неприятно пътуване в студен самолет. Бурен полет. Дълъг и изтощителен поход в дъжда. Това беше разковничето, което правеше бойците твърди.

Предвождани от редник първи клас Дейвид Джордж, командосите започнаха да преглеждат онова, което беше натоварено на борда на самолета. Оперативният център поддържаше склад със съоръжения в базата „Андрюс“, който беше зареден с екипировка за всякакви климатични условия и оръжие за всякакви мисии. Този път бяха взели стандартните облекла с пустинна окраска и камуфлажните кърпи за лице и шапки. Имаше и бронежилетки от кевлар, въжета и колани за катерене, ботуши с въздушно охлаждане за атаки в горещо време, очила с нечупливи стъкла и чантички с инструменти, които се носеха на кръста. В тях имаше отделения за допълнителни амуниции, пълнители, фенерче, нападателни гранати, осколочни отбранителни гранати от серията М 560, аптечка за първа помощ, алпинистки халки и вазелин за частите на тялото, изранени от продължително ходене, катерене, пълзене и стегнати ремъци. Оръжията бяха деветмилиметрови пистолети „Берета“ с удължен магазин и деветмилиметрови картечни пистолети „Хеклер и Кох МП5 СД3“. Картечните пистолети имаха сгъваем приклад и вграден заглушител. Огъст смяташе, че заглушителят на това оръжие е много сполучлив и ефективен. В първата фаза поглъщаше газовете, а през втората изсмукваше въздушната струя от експлозията и пламъка от дулото. Шумът от зареждането се сподавяше от гумени буфери. Тези картечни пистолети поразяваха смъртоносно цел на четири и половина метра.

Боб Хърбърт явно очакваше близки сблъсъци.

Командосите имаха и шест мотоциклета със съвсем тихи двигатели и четири специални превозни средства за бързи атаки, които побираха трима пътници и бяха проектирани да се движат в пустинята със скорост, по-висока от сто и трийсет километра в час. Шофьорът и един от пътниците седяха отпред, а третият стрелец — отзад. Тези превозни средства имаха картечници петдесети калибър и четирийсетмилиметрови гранатомети.

Когато сложи палеца си върху дискетата, полковник Огъст вече имаше ясна представа къде отиват. Сребърната ивица записа отпечатъка, компютърът го идентифицира и информацията се появи на екрана.

В началото имаше резюме на случилото се с РОЦ, придружено от снимките, които Хърбърт бе показал на Худ. Данните, събрани от Боб, сочеха сирийските кюрди като извършители на бомбения атентат върху язовир „Ататюрк“, вероятно със съдействието на турските кюрди. Потвърждението бе пристигнало преди по-малко от час, когато Хърбърт научи от един дълбоко законспириран агент, работещ при сирийските кюрди, че през последните месеци на няколко пъти е имало строго поверителни срещи между двете групи. На една от тези срещи е било обсъждано нападението срещу язовира.

Както подозираше, целта на полета им беше или Анкара, или Израел. Ако отиваха в Анкара, щяха да кацнат в базата на НАТО на север от столицата. Летяха ли към Израел, щяха да се приземят на тайната база край Тел Неф Еър близо до Тел Авив. Огъст бе ходил там само преди една година и си я спомняше добре. Базата се намираше под земята и беше безопасна като всички останали, които бе посещавал. Беше опасана с високи огради от бодлива тел, а от външната страна на всеки шейсет метра имаше тухлен наблюдателен пост с часовой и куче. На четири и половина метра пред тях имаше пространство от метър и половина, покрито със ситен бял пясък, където бяха заровени пехотни мини. В продължение на четвърт век малцина се бяха опитали да проникнат в базата. И нито един не бе успял.

От Анкара екипът щеше да излети на изток, към едно летище във вътрешността на Турция. От базата край Тел Неф командосите щяха да отидат до границата с Турция или със Сирия. Щом РОЦ беше в ръцете на сирийските кюрди, имаше вероятност да се отправят към долината Бекаа в Западна Сирия. Това беше базата на терористите и място, където РОЦ би намерил огромно приложение. Ако сирийските кюрди действаха съвместно с турските, екипът можеше да остане в Турция и да се придвижи към източната кюрдска база около планината Арарат. Но това би било рисковано. Анкара все още водеше неофициално обявена война срещу кюрдите, заврени в югоизточните провинции Диарбекир, Мардин и Сиирт и източната провинция Бингьол.

Тъй като сирийското правителство подкрепяше други терористични групи в Бекаа, особено Хизбула, това направление беше най-вероятното. Хърбърт беше убеден, че сирийците никога няма да пуснат елитната част „Страйкър“ в този район. „Каквото и да е местоназначението ви — пишеше той, — още нямаме одобрение за навлизане от Комисията по контрол над разузнаването към Конгреса. Марта Макол очаква да го получи, макар и със закъснение. Ако терористите са още в Турция, смятаме, че ще ви издействаме разрешение да влезете в страната и да установите контролен и свързочен център, докато получим одобрението на Комисията. Ако терористите проникнат в Сирия, командосите „Страйкър“ няма да са упълномощени да влязат в страната.“

Крайчецът на устните на Огъст леко се изкриви. Той препречете израза: „… командосите „Страйкър“ няма да са упълномощени да влязат в страната…“. Онова, което Боб бе написал, не означаваше, че командосите не трябва да влизат в страната. Когато Брет отиде на работа в Оперативния център, Майк Роджърс го бе накарал няколко нощи да изучава езика на съобщенията на другите оперативни центрове, където имаше командоси от елитната част „Страйкър“. Той разбра, че много често заповедите се съдържат в онова, което не беше упоменато.

Когато не искаха командосите да продължат напред, Майк Роджърс или Боб Хърбърт винаги пишеха: „Вие не сте упълномощени…“.

Очевидно — или по-скоро прикрито — в този случай Хърбърт искаше командосите да действат.

Останалата част от материала на дискетата се състоеше от географски карти, всевъзможни маршрути до различни местности и стратегии за оттегляне в случай на нежелание за сътрудничество от страна на Турция или Сирия. Щяха да стигнат до базата край Тел Неф за петнайсет часа. Огъст започна да разглежда картите, след което разучи разработените планове за обсада и за спасяване на заложници в планински или пустинен терен.

Полковникът бе служил дълги години в НАТО и добре познаваше географията на региона, както и различните варианти на мисиите. Тактиката на „Страйкър“ беше избрана от същите американски военни части, откъдето бяха привлечени и самите войници. Новото за Огъст беше, че ще трябва да евакуира близък човек. Но както го бе научил виетнамецът Киет, неизвестността не трябваше да го плаши. Това беше просто нещо ново.

Иши Хонда се приближи до полковника. Държеше безопасен телефон ТАК-САТ, който беше свързан със сателитната чиния С-141В.

— Какво има, редник?

— Сър, мисля, че трябва да чуете това.

— Кое?

— Предаване, което преди три минути дойде по АЛ. — АЛ беше приемник с активна линия — телефонна връзка, която автоматично сигнализираше на пейджъра на Боб Хърбърт и на радиста на групата „Страйкър“. Ако командосите бяха на мисия, повикването се предаваше на ТАК-САТ. Номерът на АЛ беше известен на малцина — на Белия дом, на сенатора Фокс и на първите десет служители на Оперативния център.

Огъст погледна Хонда и строго го попита:

— Защо не ми каза веднага?

— Съжалявам, сър, но се надявах, че ще мога да разчета съобщението, преди да ви го предам. Не исках да ви губя времето с непълна информация.

— Следващия път го направи. Може да съм в състояние да ти помогна.

— Тъй вярно, сър. Съжалявам, сър.

— Какво представлява съобщението?

— Поредица от сигнали. Някой ни се е обадил и после е набрал още цифри, които се повтарят.

Огъст взе приемника и се заслуша. Чуха се девет сигнала, последвани от пауза и после се повториха.

— Това не е телефонен номер.

— Не, сър.

Отново прослуша съобщението. Мелодията беше тайнствена и нехармонична.

— Предполагам, че всеки тон съответства на комбинацията от букви, написани на телефонната шайба.

— Да, сър. Прегледах възможните комбинации, но никоя от тях нямаше смисъл.

Хонда му подаде лист хартия. Полковникът прочете няколко пъти цифрите — 722528573, сетне погледна приемника. Възможният брой комбинации беше почти неизброим. Отново се загледа в съобщението. Това явно беше код и имаше само един човек, който можеше да изпрати зашифровано съобщение чрез АЛ.

Майк Роджърс.

— Редник, има ли вероятност това да е излъчено от РОЦ?

— Да, сър. Може да са използвали един от вградените в компютъра телефони.

— Трябва да е бил включен и някой да е натискал копчетата на клавиатурата.

— Точно така, сър. Или са свързали клетъчен телефон към компютъра и са излъчили съобщението чрез сателитната чиния. Това се прави по-лесно, когато си сам.

Огъст кимна. РОЦ отново се захранваше с енергия. Вероятно го бе направил някой от персонала. Това означаваше, че ръцете му не са били завързани.

— Оперативният център също трябва да е получил това съобщение — каза полковникът. — Провери дали са разбрали нещо.

— Веднага.

Радиооператорът седна до Огъст. Докато редник Хонда се обаждаше в кабинета на Боб Хърбърт, полковникът дори не се опита да се съсредоточи върху картите. Той чакаше да разбере какво са научили в Оперативния център. Но съобщението беше закодирано и съвсем кратко и това го навеждаше на мисълта, че положението на Роджърс никак не е розово.