Том Кланси
Бойни действия (31)

31.

Вторник, 07:01

Истанбул, Турция

Разположен на блестящо синия Босфор, където се срещат Европа и Азия, Истанбул е единственият град в света, обхващащ части от два континента. Известен като Византион в ранните дни на християнството, когато градът бил издигнат край седем огромни хълма, и като Константинопол до 1930 година, той е най-големият град и най-процъфтяващото пристанище в Турция. Осеммилионното му население ежедневно се увеличава с търсещи работа семейства, дошли от селскостопанските райони. Те задължително пристигат нощем и издигат колиби в покрайнините. Тези къщи, известни като „gecekondu“ или „построени през нощта“, са закриляни от древния османски закон, според който покрив, издигнат по тъмно, не може да бъде съборен. Постепенно колибите биват разрушавани, на тяхно място се изграждат нови жилищни блокове и край тях изникват нови бараки. Те рязко контрастират със скъпите апартаменти, луксозните ресторанти и бутици в кварталите Таксим, Харбийе и Нисантаси. Хората, които живеят там, карат беемвета, носят златни и диамантени накити и прекарват почивните дни в своите yali, дървени вили по бреговете на Босфора.

Първата съветничка в американското консулство Юджени Морис беше поканена да прекара нощта в дома на очарователния турски автомобилен магнат Изак Бора. Тъй като консулството в Истанбул бе подчинено на посолството в Анкара, търговските и политическите въпроси тук се решаваха по не толкова официален и бюрократичен начин. Четирийсет и седем годишната дипломатка беше отишла на вечеря във вилата на господин Бора заедно с американски търговски представители и бе останала след другите гости. После беше освободила шофьора си и втората кола с двама мъже от Агенцията за дипломатическа сигурност, или АДС. Тези хора придружаваха всеки от консулството, който излетеше по служебна или лична работа. И тъй като бяха назначени в дипломатическо представителство, те имаха имунитет.

Когато в седем часа на следващата сутрин двата автомобила се върнаха, Юджени чакаше във фоайето на вилата заедно с господин Бора. Икономът, облечен в ливрея, отвори вратата пред тях и ги последва с багажа на гостенката. Един агент стоеше пред ниската желязна порта на имението, докато снажният бизнесмен я изпращаше по каменната пътека. Другият агент седеше зад волана със запален двигател. Зад вилата Босфорът хвърляше бели отблясъци под ранното утринно слънце. Листата на дърветата и цветята в градината също ярко сияеха.

Домакинът и Юджени се спряха. Той размаха ръце към стършела, който очевидно имаше намерение да свие гнездо в клюнестия му нос. Агентът от АДС стоеше със скръстени ръце. Дланите му бяха скрити в тъмното спортно сако, готов да извади в случай на нужда трийсет и осем милиметровия си пистолет. Седнал зад почти непрозрачните бронирани прозорци в колата, колегата му имаше на разположение зареден пистолет и „Узи“.

Господин Бора тромаво се приведе, после триумфално проследи с поглед стършела, който отлетя към водата. Юджени изръкопляска на маневрата му и двамата продължиха пътя си към портата.

В далечината забръмча мотоциклет. Агентът, който стоеше до оградата, се обърна, за да проследи приближаването му. Мотоциклетистът беше високо момче в черно кожено яке и бяла каска. През врата му бе преметната брезентова пощальонска чанта, от която се показваха краищата на пликове. Агентът потърси с очи издайнически издатини под якето и в джоба му. Фактът, че ципът на якето бе закопчан догоре, правеше малко вероятна възможността да бръкне вътре, за да извади оръжие. Той огледа чантата. Мотоциклетистът прелетя покрай колите, без да намалява скорост.

Когато агентът отново се обърна към градината, от гъстите листа отгоре падна нещо. Юджени и господин Бора спряха да погледнат издрънчалия в краката им предмет.

Агентът хвърли поглед към върха на дървото. После светкавично се опита да отвори портата, но не успя.

— Назад! — извика в мига, в който ръчната граната експлодира.

Преди мъжът и жената да успеят да реагират, на пътеката изригна сиво-бял облак. Грохотът на гранатата незабавно беше последван от тъпи удари и метално дрънчене на шрапнели, попаднали в дърво, камък и плът. Агентът от АДС бе отхвърлен от портата със смазани гърди. Юджени и господин Бора паднаха сгърчени на земята, сякаш повалени с коса.

Миг след експлозията дипломатическата кола потегли напред. Влетя през отворената порта със стоманената си броня, после спря до падналата на земята госпожа Морис. Пристигна и автомобилът на агенцията. Шофьорът го обърна странично и изскочи навън с изваден пистолет. Прикрит зад колата, той се изправи и стреля към върха на дървото. Куршумът проряза широка пътека през клоните и ги оголи. Посипаха се влажни лъскавозелени листа.

Автоматичният откос от дървото го накара да приклекне зад автомобила. Маскираният като скиор стрелец насочи оръжието си към дипломатката и проряза кървава диря през бялата блуза и сакото й. Тя се разтърси от куршумите и после остана неподвижна. Стрелецът не обърна внимание на господин Бора, който лежеше по хълбок и бавно пълзеше към къщата. Икономът му вече бе изтичал до вилата и стоеше приклекнал във фоайето, притиснал телефонната слушалка до ухото си.

Агентът се надигна зад колата. Докато се готвеше отново да стреля в дървото, чу изтропване и погледна надолу. Към него се търкаляше още една ръчна граната. Само че този път бе дошла отзад. Докато се мяташе в автомобила, видя застаналия зад дърветата край пътя мотоциклетист.

Граната избухна и колата леко подскочи. Но още преди да докосне отново земята, агентът вече беше грабнал узито от жабката. Претърколи се навън, притисна се ниско до земята и се прицели в мотоциклетиста. Мъжът вече се приближаваше към него, като използваше колите за прикритие.

Агентът се прицели в него и стреля под шасито. Успя да спука гумите и мотоциклетът се подхлъзна към автомобила, блъскайки се в другата му страна. Тъкмо се готвеше да запълзи под колата и да стигне до падналия младеж, когато чу, че на покрива тупва нещо. Погледна нагоре и видя мъжа, който беше стрелял от върха на дървото. Той бе скочил долу и сега стоеше широко разкрачен, с насочен към него револвер. Преди да успее да стреля, шофьорът на автомобила на Юджени извади четиридесет и пет милиметровия пистолет и стреля в гърба му. Пронизан в двете бедра, атентаторът тежко падна по хълбок, плъзна се върху предния капак и се преметна на земята. От дълбоките джобове на черния му пуловер изпаднаха няколко ръчни гранати.

Агентът изпълзя под отворената врата на колата, застана отпред и разоръжи стенещия мъж. Събра разсипалите се гранати и ги остави в автомобила си. После предпазливо се насочи към мотоциклетиста. Мургавият младеж лежеше по гръб със счупена дясна ръка. Костта на левия му крак стърчеше от разкъсаната плът под панталоните. От чантата се бяха разсипали още седем ръчни гранати.

Една от тях беше в лявата му ръка, отпусната върху гърдите му. Бе издърпал халката.

— Залегни! — извика агентът.

Шофьорът се хвърли на земята зад колата си, а той се прехвърли през предния капак на автомобила си. Миг по-късно избухна първата граната, последвана от мощните, отекващи взривове на другите седем.

Колата се наклони и се разтърси. Въздухът пронизително засвири от спуканите гуми. Приклекнал зад една от тях, агентът усети, че краката му изтръпват, когато парче метал проряза петата му. Но остана в същото положение, облегнат на колата.

Когато експлозиите свършиха, той бавно се изправи, вдигнал узито си.

Терористите бяха мъртви, разкъсани на парчета от ръчните гранати. Шофьорът на колата на Юджени стискаше ръката си, с която държеше пистолета, но поне можеше да стои на крака. Господин Бора бе успял да стигне до къщата и лежеше във фоайето. Икономът беше коленичил до него. Скрити в сенките, останалите от прислугата стояха зад тях.

Миг по-късно сирени пронизаха внезапно настъпилата тишина. Появиха се четири коли, натоварени със служители от турската национална полиция, извадили трийсет и осем милиметровите си „Смит и Уесън“. Те изпълниха имението и вилата. Агентът остави узито си на покрива на колата. После се приведе над колегата си. Беше мъртъв, също като първата съветничка на консулството.

Шофьорът се приближи, все още стиснал пистолета и окървавената си ръка. Обърна се към един полицай и посочи раната си. Човекът му отговори, че идва линейка.

И двамата американци се върнаха в колите си, за да се свържат по радиостанцията с началниците си в консулството. Говореха спокойно и лаконично. Не можеха да позволят на пресата, а чрез нея и на врага, да видят страха и объркването им.

Когато свършиха, те се срещнаха до колата на агента.

— Благодаря ти, че свали онзи тип от покрива — каза той.

Шофьорът кимна, предпазливо облегнат на задната врата.

— Нали знаеш, Брайън, не можеше да направиш нищо, за да предотвратиш това.

— Глупости — отвърна той. — Трябваше да влезем вътре и да я вземем. Казах на Лий, но той възрази, че на нея не би й харесало. Мамка му! По-добре да й досаждаме, отколкото това сега.

— Ако бяхме влезли, сега всички щяхме да сме мъртви — отбеляза шофьорът. — Те са очаквали да ги чакаме вътре. Нали ти е ясно какво щяха да направят с онези петнайсет гранати? Охраната на вилата не си е свършила работата. Обзалагам се, че онзи тип снощи е бил на дървото и е чакал госпожа Морис. Другият задник на мотора трябва да ни е проследил.

Пристигнаха три линейки и докато някои от санитарите оказваха първа помощ на мъжете, преди да ги откарат, други влязоха във вилата, за да помогнат на господин Бора. Изнесоха го на носилка. Бизнесменът стенеше, че това никога нямало да се случи, ако не бил такъв интернационалист.

— Ето как печелят — отбеляза агентът, докато го качваха в линейката заедно с другия американец. — Плашат хора като него и го принуждават да играе само със своите.

— Колко му е да уплашиш човек като господин Бора — отвърна шофьорът и вдигна поглед от системата на ръката си. — Да видим какво ще стане, когато им се наложи да премерят сили със Съединените американски щати.