Том Кланси
Бойни действия (27)

27.

Понеделник, 23:27

Кирят-Шемона

„Така е по-добре“ — помисли Фалах Шибли.

Смуглият млад мъж стоеше пред огледалото в едностайния си апартамент и наместваше на главата си националната кафая на червени и бели карета. Нагласи я, сетне изчетка прашинките от яката на светлозелената си полицейска униформа.

След като бе служил две дълги и мъчителни години в Сайерет Ха-Друзим, специална част от израелското разузнаване, Фалах беше готов за промяна. Преди да постъпи на работа в местната полиция, дори не си спомняше кога за последен път бе обличал чиста униформа. Тъмнозелената му униформа на разузнавач винаги беше изцапана с кал, пот и кръв — понякога неговата, но много по-често чужда. И обикновено носеше зелена барета или каска, а не кафая. Ако покажеше глава от някоя лисича дупка, не искаше някой нетърпелив израелец да го сбърка с нелегален беглец през границата и да го застреля.

Огледа се за последен път. Гордееше се с историческото си наследство и със страната, която го бе приела. Полицаят угаси лампата на тоалетката, изключи вентилатора на нощното шкафче и отвори вратата.

Хладният нощен въздух беше освежителен. Когато на двайсет и седем години постъпи в малкия полицейски участък в това прашно северно градче, бе поискал да работи нощем като регулировчик. Работата му в разузнаването беше толкова напрегната и опасна, че се нуждаеше от малко спокойствие. Искаше загорялото му лице да избледнее, така че бръчките около очите му да не изпъкват, и да излекува старите си рани — не само разкъсания от огнестрелно оръжие мускул, но и изранените от продължителните патрули стъпала, раздраната от катеренето по назъбените скали плът, докато преследваше терористи, както и сломения дух, когато се наложи да застреля един от колегите си.

През този град кибуц минаваха много малко терористи. Предпочитаха безплодните равнини на изток и на запад от Кирят-Шемона. С изключение на някой пиян шофьор, откраднат мотоциклет или автомобилна злополука работата му, за щастие, беше спокойна. През повечето нощи беше толкова тихо, че Фалах и собственикът на един местен бар, също бивш разузнавач, можеха да прекарат половин час заедно и да си побъбрят. Правеха го по начина на специалните сили, като заставаха под лампите в двата противоположни края на улицата и разменяха светлинни сигнали по Морзовата азбука.

Фалах излезе на тясната дървена веранда и в същия миг телефонът иззвъня. Той се поколеба. До участъка имаше две минути път. Тръгнеше ли веднага, щеше да стигне навреме. Но ако се обаждаше майка му, само обясненията, че трябва да излиза, щяха да му отнемат същото време. От друга страна, може би го търсеше неговата прелестна Сара. Беше споменала, че ще си вземе свободен ден, когато автобусът й мине през града. Вероятно искаше да го види сутринта…

Върна се в апартамента и грабна слушалката на стария черен телефон.

— Коя от моите дами се обажда?

— Никоя — отговори един мъжки глас.

Високият чернокос млад мъж прибра пети и изопна рамене. Винаги заставаше мирно, когато му се обадеше бившият командир.

— Офицер Шибли — започна старши сержант Вилнай, — след около пет минути пред апартамента ти ще спре джип на граничната охрана. Шофьорът се казва Салим. Моля те, иди с него. Ще ти бъде осигурено всичко, от което се нуждаеш.

Фалах продължаваше да стои мирно. Искаше му се да попита къде отива и за колко време, но това би било неуместно. Освен това линията не беше обезопасена.

— Аз работя тук… — започна.

— Погрижих се за смяната ти. Приеми предложението, Фалах. Така ще поддържаш формата и уменията си.

— Повтори заповедта.

— Джип на граничния патрул. Шофьор Салим. След пет минути. Ще се видим около полунощ, Фалах. Приятно пътуване.

— Тъй вярно, сър. Благодаря.

Вилнай затвори. Той също. Но не помръдна от мястото си. Стоеше, загледан в празното пространство. Знаеше, че този ден вероятно ще дойде, но че ще е толкова скоро… Беше напуснал разузнаването само преди няколко седмици. Яркото слънце на Западното крайбрежие още блестеше в очите му.

Дали някога ще угасне, запита се той, докато излизаше от дома си.

Въпросът го обезпокои. Отпусна се тежко на стола на тясната веранда и погледна към светлите звезди. Защо ли бе отговорил на проклетото телефонно обаждане? Ала това едва ли щеше да има някакво значение. Старши сержант Вилнай щеше да се качи в джипа и да отиде в полицейския участък. Сайерет Ха-Друзим винаги получаваше онова, което искаше. Тъмносивият джип пристигна точно след пет минути. Фалах се приближи до шофьора и попита:

— Документ за самоличност?

Шофьорът с бебешко лице откачи пластмасовата карта от джоба на ризата си и му я подаде. Той я разгледа на светлината на контролното табло и му я върна.

— А твоят, офицер Шибли?

Младият мъж се намръщи, извади от джоба на панталона си малкия кожен портфейл и го отвори на полицейската карта и значка. Очите на шофьора се стрелнаха от Фалах към снимката, после обратно.

— Аз съм — рече полицаят, — макар че ми се иска да не бях.

Мъжът кимна, пресегна се и отвори вратата.

— Качи се, ако обичаш.

Фалах се настани до него и преди да успее да затвори вратата, джипът потегли.

Отправиха се на север по стария черен път. Камъчетата излитаха изпод гумите. Отдавна не бе чувал този звук — на бързане и на действие. Реши, че не му е липсвал, нито бе очаквал да го чуе отново. Но в Сайерет Ха-Друзим имаха една поговорка: „Тръгнеш ли на пътуване, може да не се върнеш до края на живота си“. Така беше от войната през 1948 година, когато първите мюсюлмани от Ха-Друзим и прокудени от родината черкези и бедуини доброволно пожелаха да защитават новосъздадената държава от обединения арабски враг. После всички, които не бяха евреи, се събраха заедно в пехотната част 300 на израелските сили за отбрана. Едва след края на Шестдневната война през 1967, в която Част 300 изигра решаваща роля за прогонването на Кралската йорданска армия на Хюсеин, командирът Мохамед Муллах сформира елитна група от разузнавачи, известна като Сайерет Ха-Друзим.

Тъй като бойците от групата владееха свободно арабски, често ги викаха на активна служба и ги изпращаха в арабските страни да събират информация. Мисиите продължаваха от няколко дни до няколко месеца. Офицерите предпочитаха войници от запаса, защото това им спестяваше проблема да ги набират от действащата армия. Най-вече обичаха бойците, които се бяха сражавали в Южен Ливан през юни 1982. Сайерет Ха-Друзим беше на предната линия в битките около палестинските лагери за бежанци. Много от израелските й членове бяха принудени да се бият срещу роднините си, служещи в ливанските въоръжени сили. Нещо повече, специалната военноразузнавателна част беше длъжна да подкрепи историческите врагове на своя народ, християните маронити, които воюваха срещу ливанското разузнаване. Това беше върховно изпитание на патриотизъм и не всеки член на Сайерет Ха-Друзим устояваше. Онези, които издържаха, получаваха почести и доверие. Старши сержант Вилнай иронично бе отбелязал: „Доказването на нашата лоялност ни оказа честта да бъдем първи на бойната линия, за да бъдем застреляни в последвалата битка“.

Фалах беше твърде млад, за да участва в нападението през 1982, но бе работил под прикритие в Сирия, Ливан и Ирак открито — в Йордания. Йорданската мисия беше последната, най-кратката и най-трудната. Докато патрулираше в граничния сектор в долината на река Йордан след една терористична атака срещу град Машав Аргаман, той се бе отдалечил пред малката си група войници. Забеляза, че през гъстата бодлива тел, опъната по границата, е изрязана дупка — знак, че някой се е промъкнал нелегално. Следите бяха от един човек и водеха обратно към Йордания. Уплашен, че може да изпусне терориста, хукна напред сам, пробягвайки петстотин метра сред пустинните хълмове. Накрая влезе в една клисура. Придвижвайки се предпазливо, забеляза мъж, който отговаряше на описанието на убиеца, застрелял един местен политик и неговия син. Дори не се поколеба. Човек не можеше да си позволи това в тази част на света. Завъртя автомата си точно когато йорданецът се обърна, и насочи своята АК-47. Оръжията стреляха едновременно и двамата мъже паднаха. Фалах беше ранен в рамото и лявата ръка. Терористът беше мъртъв.

Криейки се от йорданския патрул, който бе чул изстрелите, Фалах изчака, докато падне нощта, и сетне запълзя към границата. Беше блед и изтощен, когато колегите му най-после го намериха на територията на Йордания.

Казаха му, че ще получи медал. Но той искаше само кафе, подправено с кардамон. Получи и двете — за щастие първо кафето. Бързо се съвзе и след девет седмици отново отиде да патрулира на границата. Скоро реши, че е време да започне друга работа. Не мислеше да става полицай. Макар че военно обучен персонал се търсеше много, заплатите бяха малки, а работното време — голямо. Но старши сержант Вилнай му уреди тази работа. Това беше такава открита проява на лична загриженост, че Фалах не можа да откаже. Въпреки всичко съзнаваше, че истинският мотив на Вилнай е да запази бившия си подчинен в добро физическо здраве и близо до регионалната база на Сайерет Ха-Друзим край Тел Неф.

Пътуването дотам продължи половин час. Джипът влезе в базата и спря пред пуста едноетажна сграда. Истинските канцеларии се намираха в един бункер на три метра под земята. Там служителите бяха в безопасност от сирийската артилерия, иракските ракети „Скъд“ и от повечето конвенционални оръжия, които можеха да хвърлят по тях. За двайсетгодишното си съществуване базата беше обстрелвана с по-голямата част от тези оръжия.

Фалах мина през проверката и влезе в малкия кабинет на майор Матон Яркони и старши сержант Вилнай. Дневалният затвори вратата и остави двамата мъже сами.

Майор Яркони отсъстваше. Обикновено той беше на полева работа с войниците. Ето защо Вилнай прекарваше толкова много време в кабинета. Фалах беше убеден, че за разлика от всички останали в базата сержантът не получава достатъчно слънчева светлина. Сигурно на това се дължеше лошото му настроение. Изучаването на карти и доклади, следенето на движението на войските и обработването на информацията в тази мрачна дупка биха направили сприхав дори един пророк.

Широкоплещестият Вилнай стана, когато той влезе. Бившият пехотинец се ръкува с него.

— Вече не си на служба — напомни му Вилнай.

— Така ли? — усмихна се Фалах.

— Е, поне не официално — изрече и му посочи един дървен стол. — Седни, Фалах. Искаш ли цигара?

Той се намръщи. Знаеше какво означава предложението. Пушеше само когато беше сред араби, повечето от които палеха цигара от цигара. Взе цигара от бюрото, а Вилнай му запали с клечка кибрит. Закашля се, когато всмукна дима.

— Загубил си тренинг — отбеляза старши сержантът.

— Да. Трябва да си вървя вкъщи.

— Щом искаш.

— Много си любезен.

— Разбира се, ще трябва да минеш под бодливата тел и през минираното поле около базата.

— Едно време го правех за загряване — усмихна се Фалах.

— Знам. Ти беше най-добрият.

— Ласкаеш ме.

— Открил съм, че това помага.

Фалах дръпна още веднъж от цигарата и рече:

— Кукловодът дърпа конците.

Вилнай за пръв път се усмихна.

— Такъв ли съм? Кукловод? Има само един кукловод, приятелю — каза и погледна към тавана. — И понякога, не, през повечето време имам чувството, че Аллах не може да реши дали играем трагедия, или комедия. Само знам, че краят на пиесата е непредсказуем.

Мислите за собствената му безопасност се изпариха, когато погледна бившия си командир.

— Какво е станало, сержант?

Той разпери пръсти на бюрото и се вторачи в тях.

— Малко преди да ти се обадя, разговарях с генерал-майор Бар-Леви от Хайфа и с офицера от американското разузнаване Робърт Хърбърт от Националния център по управление на кризите във Вашингтон, окръг Колумбия.

— Чувал съм за тях.

— Те участваха в разбиването на онези „Нови якобинци“ в Тулуза.

— Да. Неонацистите мразят игрите по Интернет. Това беше страхотно свършена работа.

Вилнай кимна.

— Така е. Те са добър екип с превъзходни млади командоси. Само че удариха на камък тук, в Турция. Чу ли за терористичния акт срещу язовир „Ататюрк“?

— В Кирят-Шемона всички говорят за това. И за нешлифования диамант, който старият Немихая намери в пясъка на кибуца. Вероятно го е изпуснал някой контрабандист, но местните жители са убедени, че под градчето има находище.

Сержантът го погледна изпитателно.

— Извинявай — рече Фалах. — Моля те, продължавай.

— Американците изпробвали нова подвижна апаратура в района. Свръхмодерна, която има достъп до сателитите и подслушва всякакъв вид електронни комуникации. На връщане за Сирия терористите — поне американците мислят, че са онези, взривили „Ататюрк“ — се натъкнали на апаратурата и я пленили. Заедно с Регионалния оперативен център сирийците заловили и екипа. Там има двама командоси, някой си генерал Майкъл Роджърс, едно техническо лице, участвало в проектирането на подвижната апаратура, което може да помогне на сирийците да я използват, двама служители и един турски офицер от силите за сигурност.

— Както биха казали американците, голям шлем — отбеляза. — Довечера Дамаск ще празнува.

— Дамаск, изглежда, няма пръст в тази работа.

— Кюрдите?

Вилнай кимна.

— Не съм изненадан. От една година се носят слухове за нова офанзива.

— И аз съм ги чувал. Но не им обръщах внимание. Почти всички правеха така. Не мислехме, че скоро ще преодолеят различията си и ще се обединят.

— Е, постигнали са го. И това е било нещо голямо за тях.

— По-скоро голям първи удар — поправи го сержантът. — Нашият американски приятел господин Хърбърт смята, че микробусът с апаратурата е още в Турция, но се е отправил към долината Бекаа. От Вашингтон е излетял ударен екип, който ще се опита да го спаси.

— Аха. Трябва им водач — рече Фалах и посочи към гърдите си.

— Не. Необходим им е човек, който да намери микробуса.