Том Кланси
Бойни действия (11)

11.

Понеделник, 16:46

Халфети, Турция

Докато се носеха над Ефрат, Ибрахим се взираше през топлинните вълни, разнасящи се от действащото двайсетмилиметрово оръдие на Махмуд. Вълните, които променяха очертанията на огромния язовир, докато атаката им го разрушаваше.

Ръцете на сириеца бяха върху приклада и спусъка на картечницата. Още не беше настъпил моментът да действа и той гледаше как каменните отломки летят към центъра на язовира и водата поглъща бента. Макар че Валид държеше хеликоптера във водоравно положение, Ибрахим притискаше раницата между краката си.

Докато хеликоптерът летеше над язовира, видя как един голям камък удари инженера, който се опитваше да излезе от водата. Ударът вероятно не беше достатъчно силен, за да го убие, но това нямаше значение. Само след няколко минути мъжът щеше да бъде мъртъв.

Хеликоптерът мина ниско над язовира и Валид направи рязък завой, за да се върне отново. Ибрахим бе обсипал с картечен огън контролната постройка. Въпреки че един турчин загина на прага, задачата на сириеца не беше да убива служителите, а да ги накара да легнат под масите и столовете и да стоят далеч от прозорците и радиостанцията. Валид не искаше никой да разбере в каква посока се е отправил. Ако не можеха да се доберат до Сирия, трябваше да стигнат колкото е възможно по-близо до границата, преди да започнат да ги преследват.

Хасан хвърляше алуминиеви ленти, за да заглушава сигналите от контролната постройка, и в същото време подслушваше военните комуникации. Ако някой от пазачите на язовира успееше да изпрати съобщение — вероятно по телефона — и започнеха да ги преследват, планът беше да се приземят и да се разпръснат. Всеки сам щеше да си проправи път до едно от двете скривалища. Хижите се намираха в Южен Анадол, на сирийската граница и собствениците бяха симпатизанти на кюрдите.

Хеликоптерът се върна, за да прелети над язовира още веднъж. За втори път мощните двайсетмилиметрови патрони на Махмуд обсипаха центъра на язовира. Каменните отломки полетяха във всички посоки. Атаката нямаше за цел да взриви язовира, а да направи място за съдържанието на раницата в краката на Ибрахим.

И сега, когато този момент наближаваше, той дръпна ципа на раницата, за да се увери, че всичко е наред. Четирите пръчки динамит бяха увити с огнепроводен шнур. На капсул-детонатора имаше таймер. Той прокара пръст по шнура и детонатора, за да се увери, че са свързани.

Валид спусна хеликоптера само на трийсет сантиметра над стената. Младият мъж изскочи навън, сложи чантата в най-голямата пукнатина и нагласи таймера за една минута. После отново се качи в хеликоптера, който мигновено се извиси нагоре.

Ибрахим свали очилата си и погледна назад. Слънчевите лъчи трепкаха над водата. Птиците кълвяха рибите, а небето зад тях беше необичайно ясно. После спокойствието изведнъж се наруши.

Младият мъж трепна, когато от повърхността на язовира бързо се издигна жълто-червен огнен стълб. Звукът стигна до тях миг по-късно и хеликоптерът се разтресе. Хасан и Махмуд също се обърнаха. Дългата каменна стена се огъна в средата и повлече със себе си двете страни на конструкцията. Водата се изсипа като водопад над рушащия се бент и погълна огненото кълбо, превръщайки го в пара. Огромната вълна изхвърли камъните и ги пръсна върху разрушената язовирна стена. Пороят проби огромно V в средата на язовира и стигна почти до дъното. От дупката изригна гейзер, който помете краищата на язовира и скърши дърветата наоколо. Парата бързо се разсея, а разпенените бели вълни блъснаха контролната постройка и отнесоха останките в долината отвъд.

Бученето на потопа изпълни кабината на хеликоптера, заглушавайки бръмченето на мотора. Ибрахим дори не чу собствения си победоносен вик. Само видя, че Махмуд благодари на Аллах.

Докато хеликоптерът се носеше на юг над бушуващите води, Хасан изведнъж потупа Валид по рамото. Пилотът се обърна. Хасан протегна ръка надолу и я размаха. Сетне вдигна два пръста. Два самолета ги преследваха.

Той беше разтревожен. Хеликоптерът бе летял твърде ниско, за да бъде засечен от радар, и не бе чул предаване от радиостанцията в контролната постройка. Въпреки това Военновъздушните сили бяха разбрали какво е станало с язовира.

— Съжалявам, братко мой! — извика.

Валид вдигна ръка.

— Ние вярваме на Божието слово — извика в отговор. — Написано е: „Онзи, който напуска родината си заради Божието дело, ще намери многобройни убежища“.

Хасан явно не се успокои, макар че другите членове на екипа ликуваха. Мисията бе успяла и мястото им в рая бе осигурено.

И все пак никой не беше готов да се предаде. Докато водачът насочваше хеликоптера над пълноводната и прииждаща Ефрат, Махмуд отново започна да зарежда картечницата. Ибрахим се обърна наляво, за да му помага. Независимо че щяха да отидат в рая, те имаха намерение да се борят за живота си и за привилегията да продължат да служат на Аллах на този свят.

Изведнъж Валид поклати глава и извика:

— Приятел! Това нещо няма да ти трябва.

Махмуд се наведе към него.

— Няма ли да ми трябва? А кой ще се бие вместо нас?

— Онзи, който е господар на Деня на Страшния съд.

Ибрахим погледна брат си. И двамата вярваха в Аллах и във Валид. Но не мислеха, че всемогъщата ръка на Бога ще се протегне, за да ги защити от турците.

— Но, Валид… — започна Махмуд.

— Имайте ми доверие — прекъсна го той. — Ще гледате залеза от безопасно място.

Докато водачът имаше нещо наум, Ибрахим обмисляше какви са шансовете им за оцеляване. Най-близката турска военновъздушна база беше на триста и двайсет километра на запад. Ако летяха с максимална скорост, изтребителите — по всяка вероятност смъртоносните американски „Фантом“ — щяха да ги настигнат след двайсет минути. Хеликоптерът щеше да бъде далеч от сирийската граница. От дните на военната си служба знаеше, че всеки един от тези изтребители вероятно носи под крилата си осем топлинно насочващи се ракети „Сайдуайндър“. Една ракета щеше да бъде достатъчна, за да унищожи хеликоптера, много преди да чуеха или видеха самия изтребител. И турците щяха да стрелят по тях от въздуха, без да им позволят да се измъкнат от страната.

„Но какво от това — помисли си. — Нека да дойдат.“ Язовир „Ататюрк“, гордостта на турската арогантност, беше разрушен. Ефрат щеше да тече както в миналото и сирийците щяха да имат повече вода за потребностите си. Градовете на десетки километри надолу по течението щяха да бъдат наводнени. Селата, които зависеха от язовира, щяха да останат без вода за домовете и реколтата си. Правителствените ресурси в района щяха да бъдат силно затруднени.

Докато гледаше водовъртежа, той си припомни един цитат от Корана. „Фараонът и неговите войници се държаха нагло и несправедливо в страната, като мислеха, че никога няма да им потърсим сметка. Но Ние ги взехме и ги хвърлихме в морето. Замислете се върху съдбата на злосторниците.“

Подобно на египетските управници и на грешниците, удавени в Потопа, турците бяха наказани с вода. За миг Ибрахим се развълнува до сълзи от величието на току-що случилото се. Каквито и страдания да ги чакаха, те само щяха да засилят чувството за свещеност на мисията, което го изпълваше.