Метаданни
Данни
- Оригинално заглавие
- Virtuoso, 1953 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- А. Е., 1977 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и начална корекция
- Mandor(2015)
Публикувано във вестник „Технически авангард“, брой 144/1977 г.
История
- —Добавяне
— Сър?
Маестрото продължа да свири, без да вдига поглед от клавишите.
— Да, Роло.
— Сър, чудех се, дали бихте ми обяснили устройството на този апарат?
Маестрото престава да свири. Слабото му тяло се отпусна върху табуретката.
— Апарат?! — Той се обърна и се усмихна. — Пианото ли имаш предвид, Роло?
— Тази машина, която генерира променливи звуци. Бих желал да получа някаква информация за нея.
Маестрото запали цигара.
— Едва ли бих нарекъл пианото машина — засмя се той, — макар че от техническа гледна точка, вероятно си прав. То действително е машина, проектирана да създава звуци с различна височина и сила.
— Разбрах това донякъде — отговори Роло. — Покрити с филц чукчета удрят жици с различна дебелина и напрегнатост. Чукчетата се задействуват ръчно, чрез лостове, разположени върху хоризонтален пулт.
— Твърде студеничко описание на едно от най-благородните човешки творения — забеляза Маестрото. — Ти превърна Моцарт и Шопен в обикновени лабораторни техници.
— Моцарт и Шопен? — Двете зрителни лещи върху гладката дуралуминиева глава на робота блестяха студено и безизразно. — Тези термини не са включени в моята памет.
— Моцарт и Шопен не са за вакуумни тръби, бушони и жички.
— Не ви разбирам — избоботи Роло.
— Те са от хората, които композират, т.е. проектират последователност от тонове. Тези звуци с фиксирана височина и сила се генерират от специални машини, наречени инструменти. С инструменти може да се свири, т.е. оперира индивидуално или на групи, които наричаме оркестри. Тогава свързаните звуци хармонират. Това означава, че между тях съществува математическа зависимост, в резултат на което…
Маестрото се хвана за главата.
— Не съм дори и предполагал — тихо се засмя той, — че някой ден ще ми се наложи да обяснявам музика на робот.
— Музика?
— Да, Роло. Звуците, генерирани от тези машини, ние наричаме музика.
— Какво е предназначението на музиката, сър?
— Предназначението?!
Маестрото смачка цигарата в пепелника.
— Слушай, Роло.
Разнесоха се началните тактове на „Лунна светлина“. Тихи и нежни.
— Клод Дебюси — каза маестрото. — Един от механиците. Той е проектирал тази последователност от звуци. Как я намираш?
— Звуците са добре формирани. За разлика от някои други, не дразнят слуха ми.
Маестрото отново се засмя.
— Роло, ти си чудесен критик!
— Следователно — продължи роботът, — предназначението на музиката е да създава удоволствие на хората.
— Точно така — отговори Маестрото.
— А тези листове, които поставяте пред себе си на пианото, са програмите, които показват кои звуци трябва да се възпроизвеждат и в какъв ред.
— Точно така.
— Тогава всяка точка индикира определен звук.
— Абсолютно правилно, метални приятелю.
Роло се втренчи никъде пред себе си.
— Сър, прегледах своята памет и не намерих никакви инструкции, които ми забраняват да изпълнявам тези програми. Моля ви, заложете в паметта ми корелационната връзка между точките и лостовете на пулта.
* * *
Когато Маестрото заспа, лека усмивка играеше на устните му. Някъде в просъница до него достигаха плахи, неуверени звуци. Постепенно се пренесе в някакъв полусвят, където действителността приличаше на сън, а сънищата бяха реални. Странни звуци! Музиката го плискаше от всички страни. Маестрото скочи. Отхвърли завивките. Приседна до ръба на леглото и се заслуша.
Роло седеше зад пианото неподвижен, превзет, необикновен. Двете лещи се фокусираха накъде в тъмното. Масивните крака работеха с педалите, ръцете ловко се движеха, като някакви живи същества, съвършенно различни от тялото на машината. Стативът беше празен. Партитурата на Бетховеновата „Апасионата“ лежеше близо до столчето. Роло я свиреше.
Маестрото не съзнаваше, че плаче, когато Роло свърши. Роботът се обърна и го погледна.
— Доставиха ли ви удоволствие тези звуци?
Маестрото почувствува, че гърлото му се стяга. Взе партитурата. Пръстите му трепереха.
— Нима! — промълви с мъка той. — Вече?!
— Приложих принципите, с които ме запознахте, към тези програми — обясни роботът. — Не беше трудно.
Маестрото се опита да каже нещо, но преглътна и само повтори:
— Не беше трудно…?
Старият мъж се отпусна бавно върху стола, мълчаливо втренчен в робота, като че ли го виждаше за първи път. Постави пръсти върху клавишите — някак странно чужди сега.
— Музика! — въздъхна той. — Само в душата си мога да я чуя такава!
* * *
Сутринта влезе оживен в студиото. Роло чистеше килима с прахосмукачка. Маестрото предпочиташе килими пред новите самопочистващи се пластмаси, които му се струваха някак прекалено светски. Всъщност, цялата му къща беше един оазис на анахронизми в хаоса на съвременната антисептична промишленост.
— Е, готов ли си за работа, Роло? Имам грандиозни планове за теб.
Роло не отговори.
— Поканил съм диригенти, концертиращи пианисти, моя импресарио. Всички светила на музиката.
Роло изключи прахосмукачката, но остана безмълвен.
— Ще свириш за тях тук, още днес след обяд — без да си поема дъх продължаваше Маестрото. — Мисля отново „Апасионатата“. Да! Искам да видя лицата им. След това ще устроим рецитал, за да те представим на публиката и критиците, после гала-концерт с някой от най-големите оркестри. Ще се излъчи по телевизията в целия свят. Само помисли, Роло, Най-големият виртуоз-пианист на всички времена… робот. Чувствувам се като изследовател на границата на нов свят.
Той трескаво се разхождаше напред-назад.
— След това записи, разбира се. Целият ми репертоар, Роло, и още. Още толкова много.
— Сър?
Лицето на Маестрото светна.
— Заложените в мен инструкции ми дават право да отказвам действия, които считам вредни за своя собственик. А снощи вие плакахте.
Маестрото сграбчи огромни ръка на робота.
— Ти нищо не разбираш, Роло. Та, това беше само за момент.
— Извинете, сър, но трябва да откажа. Няма да се приближа повече до пианото.
Маестрото го гледаше втренчено — невярващ, молещ.
— Роло, ти нямаш право! Светът трябва да те чуе.
— Сър — лещите гледаха почти ласкаво. — Разбрах също, че това… музиката не е за роботи. Та е за хора. За мен тя е лесна. Да. А музиката не може да бъде лесна.