Астрид Линдгрен
Ето го пак Карлсон от покрива (6)

КАРЛСОН Е НАЙ-ДОБРИЯТ ИЗСЛЕДОВАТЕЛ НА ХЪРКАНЕТО В ЦЕЛИЯ СВЯТ

И така, постепенно настъпи вечерта. Карлсон не се бе мяркал през целия ден. Като че искаше да остави Носорога да си отдъхне хубавичко след онова „палачинково гнервиране“.

Дребосъчето отиде с чичо Юлиус в Музея на железопътното дело. Музеят се хареса както на чичо Юлиус, така и на Дребосъчето. След това Се прибраха в къщи и вечеряха с госпожица Рог, и всичко беше спокойно: Карлсон не се вести никакъв. Но когато Дребосъчето се прибра след вечеря в стаята си, там завари Карлсон.

Искрено казано, Дребосъчето не се зарадва много, когато го видя.

— Уф, колко си непредпазлив! — упрекна го той. — Защо идваш сега?

— Как можеш да задаваш такива глупави въпроси — засегна се Карлсон. — Ами защото ще спя при теб, нима не разбираш!

Дребосъчето въздъхна. През целия ден той изпитваше тайни опасения и размишляваше как да отърве. Карлсон от Филе и Руле. О, какви ли не идеи му хрумваха. Дали да се обади в полицията? Не, защото в такъв случай ще трябва да обясни защо именно Филе и Руле искат да отвлекат Карлсон, а това не биваше. Да помоли чичо Юлиус за помощ? Не, защото той веднага би се обадил в полицията и тогава все пак ще трябва да им обяснява защо Филе и Руле искат да отвлекат Карлсон, а то беше същото.

Карлсон положително нито се терзаеше, нито обмисляше, а още по-малко се боеше. Стоеше си най-спокойно и проверяваше колко е израснала костилката от прасковата. Но Дребосъчето беше действително разтревожен.

— Просто не знам какво да предприемем — поде той.

— Срещу Филе и Руле ли? — попита Карлсон. — Аз знам какво ще направим. Казвал съм ти, че има три начина — гнервиране, мразнене и фигуриране. Смятам да използувам и трите.

Според Дребосъчето, четвъртият начин би бил най-подходящ, а именно: Карлсон да си остане тази нощ в собствената къщичка и да лежи под юргана, спотаен като мишле. Но Карлсон заяви, че от всички глупави начини, за които е чувал, този бил най-глупавият.

Все пак Дребосъчето не искаше да се предаде. От чичо Юлиус бе получил пликче с бонбони и му хрумна, че може би ще успее да подкупи Карлсон с тях. Той размаха пликчето под носа на Карлсон колкото можеше по-съблазнително и хитро рече:

— Ще получиш цялото пликче, ако си отлетиш у дома и си легнеш?

Но Карлсон отблъсна ръката на Дребосъчето.

— Уф, колко си ужасен! — обиди се той. — Задръж си отвратителните бонбони! Не си въобразявай, че са ми притрябвали.

Той нацупи упорито уста и отиде да седне върху едно столче в най-отдалечения ъгъл на стаята.

— Щом си толкова ужасен, няма да играя — заяви той. — Чисто и просто няма да играя!

Дребосъчето се отчая. Ставаше му страшно криво, когато Карлсон казваше, че „няма да играе“. Затова побърза да помоли за прошка и се опита по какви ли не начини да се сдобри с Карлсон, но не успя. Карлсон продължаваше да се инати.

— Е, не знам какво повече мога да направя — каза накрая Дребосъчето.

— Но аз знам — оповести Карлсон. — Не е съвсем сигурно, но може би ще играя, ако ми подариш нещо мъничко … Впрочем бих приел дори този плик с бонбони!

Тогава Дребосъчето му даде пликчето и Карлсон се съгласи да играе. И щял да продължи през цялата нощ.

— Хой, хой! — провикна се той. — Не можеш да си представиш как ще играя!

Тъй като Карлсон на всяка цена искаше да пренощува тук, не оставаше нищо друго, освен диванът да се постеле отново. Дребосъчето понечи да направи това, но Карлсон му каза, че нямало смисъл! Тази нощ не била за спане, а точно обратно.

— Надявам се, че Носорога и Юлчо Приказката ще зананунчат колкото се може по-скоро, защото после трябва да се разшетаме — каза той.

Чичо Юлиус наистина си легна рано. Сигурно беше изморен от снощните размирици и от всичко, което бе свършил през деня. А й госпожица Рог, изглежда, се нуждаеше от сън след гнервирането с кифличките и палачинките. Тя бързо изчезна в своята стая, която всъщност беше стаята на Бетан. Майката я беше настанила там за времето, което щеше да прекара у тях.

Както чичо Юлиус, така и госпожица Рог влязоха най-напред при Дребосъчето, за да му пожелаят лека нощ, но в това време Карлсон си седеше скрит в гардероба. Дори и той осъзна, че така е най-разумно.

Чичо Юлиус се прозя.

— Надявам се, че Сънчо ще пристигне скоро и ще ни приспи всички под червения си чадър — каза той.

„Надявай се!“ — помисли си Дребосъчето, а на висок глас рече:

— Лека нощ, чичо Юлиус, приятни сънища! Лека нощ, госпожице Рог!

— А сега веднага да си легнеш — нареди госпожица Рог. И после си отидоха.

Дребосъчето се съблече и надяна пижамата си. Реши, че така е най-добре, в случай че на госпожица Рог или на чичо Юлиус им хрумнеше да се надигнат посред нощ и го видят, че не спи.

Дребосъчето и Карлсон си поиграха на „Черен Петър“, докато чакаха да заспят чичо Юлиус и госпожица Рог. Но Карлсон ужасно шмекеруваше и искаше през цялото време само той да печели, защото иначе нямало да играе. Дребосъчето му даваше възможност да печели колкото се, може повече, но когато накрая все пак си пролича, че Карлсон ще загуби едно раздаване, той на бърза ръка събра картите на купчинка и заяви:

— Нямаме повече време за карти, трябва да шетаме!

По това време чичо Юлиус и госпожица Рог вече бяха заспали без помощта на Сънчо и неговия чадър. Карлсон се забавлява доста дълго време, като прибягваше от вратата на едната спалня до другата, за да сравни хъркането им.

— Ха познай кой е най-добрият изследовател на хъркането в целия свят! — възкликна той очарователно и започна да подражава пред Дребосъчето как хъркали чичо Юлиус и госпожица Рог.

— „Гррр-пи-пи-пи“ — така хърка Юлчо Приказката, а пък Носорога хърка ето така: — „Гррр-аш, гррр-аш!“

После Карлсон се замисли за нещо друго. Бяха му останали още много бонбони, макар да бе почерпил Дребосъчето с един, а сам да бе изял десет. Затова сега трябваше да скрие някъде пликчето, за да му били свободни ръцете, когато започнел да шета. Освен това скривалището трябвало да бъде извънредно сигурно.

— Защото нали идват крадци — каза той. — Нямате ли желязна каса в къщи?

Дребосъчето заяви, че ако имали, най-напред щял да пъхне в нея Карлсон, но за съжаление нямали. Карлсон поразмисли известно време.

— Ще сложа пликчето в стаята на Юлчо Приказката — реши той. — Защото, когато крадците чуят „гррр-пи-пи-пи“, ще помислят, че там има тигър и не ще посмеят да влязат.

Карлсон бавно отвори вратата на спалнята. „Гррр-пи-пи-пи“ прозвуча още по-силно. Карлсон се захили доволно и хлътна в стаята с пликчето в ръка. Дребосъчето остана отвън да го чака.

След малко Карлсон се върна. Без пликчето. Но с изкуствените зъби на чичо Юлиус в ръка.

— Абе, Карлсон! — упрекна го Дребосъчето. — Защо ги взе?

— Да не мислиш, че ще оставя бонбоните си на съхранение при някой, който има зъби — рече Карлсон. — Представи си, че Юлчо Приказката се събуди през нощта и зърне пликчето! Ако тогава зъбите са му подръка, ще започне едно неудържимо ядене на бонбони. Но за щастие предотвратих това.

— Чичо Юлиус никога не би направил подобно нещо — увери го Дребосъчето — Никога не би взел дори един-едничък бонбон, ако не е негов.

— Глупаче, той може да помисли, че е дошла някоя фея от света на приказките и му е оставила пликчето — отвърна Карлсон.

— Как ще си помисли това, след като самият той го е купил — възрази Дребосъчето, но Карлсон не искаше и да го чуе.

— Освен това тези зъби ми трябват — заяви той и поиска някаква здрава връв, та Дребосъчето се прокрадна в кухнята и взе въже за пране от килера.

— Но за какво ти е всичко това? — попита Дребосъчето.

— Ще направя капан за крадци — обясни Карлсон. — Страшен, ужасен и смъртоносен капан за крадци!

И той посочи къде ще го постави — там, където тясното антре се свързваше с вестибюла чрез извит свод.

— Точно тук — каза Карлсон.

Във вестибюла от двете страни на свода стоеше по един масивен стол и Карлсон направи своя прост, но хитро замислен капан, като опъна въжето ниско над пода, почти до земята, напреки през отвора на свода и върза двата му края за яките крака на столовете. Всеки, който би поискал да влезе на тъмно от антрето във вестибюла, непременно щеше да се спъне във въжето.

Дребосъчето помнеше как Филе и Руле бяха дошли у тях миналата година, за да ги оберат. Бяха си отворили, като промушили една дълга тел през процепа на пощенската кутия и с нея дръпнали дръжката на вратата. Сигурно и сега смятаха да влязат по този начин и в такъв случай заслужаваха да се спънат във въжето.

Дребосъчето тихо се разсмя, а след това се сети за нещо, което го развесели още повече.

— Аз съм се тревожил съвсем напразно — каза той, — защото Бимбо така ще се разлае, че ще разбуди цялата къща, и тогава Филе и Руле ще се изпарят.

Карлсон го зяпна, сякаш не вярваше на ушите си.

— В такъв случай — произнесе той строго — аз пък съвсем напразно ще съм правил капан за крадци. И ти мислиш, че ще се съглася с това, така ли? Не, песът трябва да се махне, и то веднага.

Дребосъчето страшно се ядоса.

— Какво искаш да кажеш с това? Къде ще го дяна, според тебе?

Тогава Карлсон каза, че Бимбо би могъл да пренощува горе в неговата къщичка. Щял да си легне на кушетката на Карлсон и да си спинка сладко-сладко, докато Карлсон е навън по работа. А когато Бимбо се събудел утре сутринта, щял да затъне в кайма до коленете, обеща Карлсон, само и само Дребосъчето да се вразумял.

Но по тази точка Дребосъчето не искаше да се вразумява. Според него, Бимбо не заслужавал да бъде отстранен. А освен това нямало да е зле в къщата да има лаещо куче, когато дойдат Филе и Руле.

— Да, и ще развали всичко — каза горчиво Карлсон. — Никога не ми даваш да се забавлявам и само ми пречиш, та въобще вече не мога да гнервирам и да мразня и да фигурирам. Прави каквото щеш. По-важно е твоето псе да лае и да беснее по цели нощи.

— Не разбираш ли… — започна Дребосъчето, но Карлсон го прекъсна:

— Няма да играя! За в бъдеще си търси друг мразнител. Аз чисто и просто няма да играя.

Бимбо неодобрително заръмжа, когато Дребосъчето отиде и го измъкна от панерчето му, където току-що беше заспал, и последното, което Дребосъчето видя от своето куче, когато Карлсон се издигаше във въздуха с него, бяха две разширени, изненадани очи.

— Не се бой, Бимбо! Скоро ще дойда да те прибера — извика му Дребосъчето колкото можеше по-утешително.

След няколко минути Карлсон пристигна отново, весел и доволен.

— Имаш много поздрави от Бимбо. Ха познай какво каза! Колко е приятно при теб, Карлсон, каза той. Не може ли да стана твое куче?

— Ха-ха! Такова нещо не е казал!

Дребосъчето се засмя, защото знаеше чие куче е Бимбо, а и Бимбо си го знаеше.

— Добре, сега всичко е наред — заяви Карлсон. — Сам разбираш, че когато двамина са толкова близки приятели, както ти и аз, единият трябва понякога да отстъпва на другия и от време на време да прави това, което другият иска.

— Да, но винаги ти си другият — каза Дребосъчето и се разкикоти, защото си зададе въпроса, как всъщност Карлсон винаги успяваше да се наложи. Всеки човек би разбрал, че в една такава нощ като тази, най-разумно би било Карлсон да си легне горе на своята кушетка, завит презглава, а Бимбо да остане долу и да сплаши Филе и Руле, като се разлае така, че да се тресе цялата къща. А пък Карлсон я нагласи точно наопаки и почти успя да втълпи на Дребосъчето, че така е най-добре. Между другото, Дребосъчето нямаше нищо против да му повярва, защото дълбоко в себе си жадуваше за приключения и бе любопитен да види какво ще измисли Карлсон този път.

Карлсон се разбърза, защото смяташе, че Филе и Руле може да довтасат всеки момент.

— Ще измразня нещо, което ще ги умори от страх още от самото начало — закани се Карлсон. — И, честна дума, за тази цел изобщо не ми е притрябвало някакво си малко, глупаво куче.

Той изтича в кухнята и започна да тършува в килера, Дребосъчето боязливо го помоли да не вдига толкова шум, защото нали госпожица Рог спеше в стаята на Бетан, а тя беше точно до кухнята. Карлсон не беше и помислил за това.

— Върви да подслушваш на вратите — нареди той на Дребосъчето. — Щом като „г-р-р-р-пи-пи-пи“ или „гррр-аш“ секнат, ще ме събудиш, защото тогава става опасно.

Той се позамисли.

— Знаеш ли какво ще направиш? — рече той. — Ще започнеш да хъркаш, колкото ти глас държи. Ето така: „Гррр-аааах, гррр-аааах!“

— Но защо трябва да правя това? — учуди се Дребосъчето.

— Ами защото ако Юлчо Приказката се събуди, ще помисли, че чува Носорога, а ако Носорога се събуди, ще помисли, че чува Юлчо Приказката. Аз пък ще знам, че „гррр-аааах“ си ти, и ще разбера, че някой се е събудил и че става опасно, и ще се пъхна в килера да се скрия, хи-хи-хи, ха познай кой е най-големият хитрец в целия свят!

— А какво да направя, ако пристигнат Филе и Руле? — попита Дребосъчето доста уплашено, защото нямаше да е особено приятно да се намери сам във вестибюла, когато дойдат крадците, а Карлсон — чак в кухнята.

— И тогава ще хъркаш — посъветва го Карлсон. — Ето така: „Гррр-фю-фю-фю, гррр-фю-фю-фю“.

„Това е почти толкова трудно, колкото таблицата за умножение“, помисли си Дребосъчето. Как ще запомни всички тези „грр-пи-пи-пи“, и „гррр-аш“, „гррр-ааах“ и „гррр-фю-фю-фю“. Но той обеща да направи каквото може.

Карлсон пристъпи към лавицата с пешкирите и смъкна всички кухненски кърпи.

— Кърпите не стигат — каза той. — Но в банята сигурно има още.

— Какво смяташ да правиш? — попита Дребосъчето.

— Мумия — обясни Карлсон. — Една страшна, ужасна, смъртоносна мумия!

Дребосъчето не знаеше точно какво е мумия, но си представяше, че е нещо, което се намира в старите фараонски гробници в Египет. Просто някакви си мъртви царе и царици, които лежат в гробниците като неподвижни пакети с втренчени очи. Татко му веднъж му беше разправял за тях. Царете и цариците били балсамирани, каза той тогава, за да се запазели точно такива, каквито са били като живи, и били увити в много катове ленени парцали. Но Карлсон в никакъв случай не беше балсаматор, помисли си Дребосъчето, и попита изненадано:

— Как можеш да направиш мумия?

— Ще увия тупалката, но ти не се грижи за това — рече Карлсон. — Върви и застани на стража и си гледай твоята работа, а пък аз ще си гледам моята.

И така Дребосъчето застана на стража. Той слухтеше на вратите и дочуваше извънредно успокоително хъркане — ту „гррр-пи-пи-пи“, ту „гррр-аш“, точно както трябваше да бъде. Но после чичо Юлиус като че ли започна да сънува някакъв кошмар, защото хъркането му внезапно стана странно и жалостиво: „Гррр-мммм, гррр-мммм“ вместо спокойното свистящо „пи-пи-пи“. Дребосъчето се замисли дали няма да е най-сигурно, ако отиде и съобщи това на най-добрия изследовател на хъркането в целия свят, но тъкмо когато се колебаеше най-много, дочу стремително тичащи стъпки, а после — ужасен трясък и веднага след това цяла буря от ругатни. Всичко това се носеше откъм капана за крадци! О, помощ! Ето че Филе и Руле бяха довтасали! В същото време той забеляза с ужас, че „гррр-аш“ беше секнало напълно. О, помощ! Какво да направя сега?

Той отчаяно си повтори всички заповеди, които бе получил от Карлсон, и сетне поде едно плачевно „гррр-ааах“, веднага последвано от едно също така плачевно „гррр-фю-фю-фю“, но дори не успя да наподоби хъркане.

Затова опита отново:

— Грр…

— Затваряй си човката! — изсъска някой откъм капана за крадци и в тъмнината той различи нещо малко и дебело, което се търкаляше и лазеше между съборените столове и напразно се опитваше да се привдигне. Беше Карлсон.

Дребосъчето изтича нататък и отмести столовете, та Карлсон можа да се измъкне. Но той не прояви никаква благодарност. Беше лют като оса.

— Ти си виновен — изсъска той. — Нали ти казах да ми донесеш пешкири от банята?

Такова нещо Карлсон всъщност не беше казвал. Горкият, беше забравил, разбира се, че пътят към банята минава през капана за крадци, но какво му беше виновен Дребосъчето?

Освен това нямаха никакво време да се карат чия е вината, защото чуха как госпожица Рог натиска дръжката на, вратата на своята стая. Нямаше секунда за губене.

— Бягай — прошепна Дребосъчето.

Карлсон хукна към кухнята, а Дребосъчето се понесе като вихър към стаята си и се хвърли на леглото.

Всичко стана в последния миг. Той дръпна одеялото към брадичката си и се опита да постигне едно тихо и убедително „г-р-р-р-ааах“, но то не прозвуча особено добре. Затова той притихна в леглото и чу как госпожица Рог влезе в стаята и се приближи към него. Той надникна предпазливо между миглите си и я видя как стои там по нощница и се белее в сивотата на мрака. Тя го гледаше изпитателно и той почувствува сърбеж по цялото тяло.

— Не се преструвай, че спиш — каза госпожица Рог, но гласът й не звучеше сърдито.

— И ти ли се разбуди от гръмотевицата? — попита тя и Дребосъчето се запъна:

— Да … мисля, че да. Госпожица Рог кимна утвърдително.

— През целия ден чувствувах, че ще загърми. Времето беше толкова задушно и някак особено. Но ти не се страхувай — прибави тя и помилва Дребосъчето по главата. — То само си трещи, но насред града никога не пада гръм.

После си отиде. Дребосъчето остана в леглото още дълго време и не смееше да помръдне. Но след това лека-полека се измъкна пипнешком навън. Той се питаше тревожно как ли се е оправил Карлсон и безшумно се промъкна в кухнята.

Първото, което съзря, беше мумията. Свети Йеремия, както казваше чичо Юлиус, пред него беше мумията! Тя седеше върху умивалника, а до нея Карлсон се перчеше гордо като петел и я осветяваше с едно фенерче, което бе намерил в килера.

— Нали е красива? — попита той.

„Красива — значи това е мумия на царица“ — помисли си Дребосъчето. Една твърде закръглена и набита царица, защото Карлсон бе омотал тупалката с всички кухненски кърпи и хавлии, които бе успял да докопа. От „главата“ на тупалката беше направил лице с една опъната кърпа за ръце, а върху нея бе нарисувал две големи, втренчени, черни очи. Но мумията си имаше и зъби. Истински зъби. Зъбите на чичо Юлиус. Те бяха затъкнати в кърпата за ръце и очевидно прикрепени към върбовата плетеница на тупалката. За да не паднат, Карлсон ги бе залепил здраво с два лейкопласта в ъглите на устата на мумията. Това действително беше една страшна, ужасна и смъртоносна мумия, но въпреки всичко Дребосъчето се разсмя.

— Защо има лейкопласт по лицето си? — попита той.

— Ами сигурно се е бръснала — поясни Карлсон и потупа мумията по бузата. — Хой, хой, тя толкова прилича на майка ми, че смятам да я наричам Мамичка.

Той взе мумията в обятията си и я понесе към вестибюла.

— Колко ще им стане весело на Филе и Руле, когато се запознаят с Мамичка — каза той.