Астрид Линдгрен
Ето го пак Карлсон от покрива (4)

КАРЛСОН ОСТАВА ДА СПИ ПРИ ДРЕБОСЪЧЕТО

Малко по-късно чичо Юлиус седеше край кухненската маса и ядеше пиле, а госпожица Рог, Дребосъчето, Карлсон и Бимбо стояха встрани и го гледаха. „Точно като цар“ — помисли си Дребосъчето. Защото учителката му бе разказала, че в стари времена, когато царете се хранели, наоколо заставали хора да ги гледат.

Чичо Юлиус беше дебел и изглеждаше много високомерен и самонадеян, но нали приблизително така са изглеждали и някогашните царе, припомни си Дребосъчето.

— Махнете оттук кучето — заповяда чичо Юлиус. — Знаеш, че не обичам кучета, Дребосъче.

— Но Бимбо не прави нищо — възропта Дребосъчето. — Той е съвсем кротък и добър.

Тогава върху лицето на чичо Юлиус се появи онова шеговито изражение, което приемаше винаги, щом намислеше да каже нещо неприятно.

— Значи така е прието в днешно време — рече той. — Малки момчета да възразяват, когато им се нареди нещо! Така е значи в днешно време… Не бих казал, че това ми се нрави.

До този момент Карлсон само гледаше пилето, но сега погледна замислено чичо Юлиус… и го гледа доста дълго време.

— Чичо Юлиус — рече той накрая, — казвал ли ти е някой, че си един красив, умен и прилично дебел мъж в разцвета на своите сили?

Такъв изискан комплимент чичо Юлиус очевидно не бе очаквал. Той много се зарадва. Това си пролича, въпреки че се помъчи да го прикрие. Той само се изсмя тихо, скромно и рече.

— Не, наистина никой не ми е казвал подобно нещо!

— Така ли? — учуди се Карлсон. — Тогава откъде-накъде в тиквата ти е влязла тая нелепа идея?

— Карлсон! Как можа … — укори го Дребосъчето, защото този път и той реши, че Карлсон е нахален. Тогава обаче Карлсон се ядоса:

— Веднъж: „Карлсон, как можа!“, втори път: „Карлсон, как можа!“, трети път: „Карлсон, как можа!“ — провикна се той. — Какво само ме обвиняваш? Аз нищо не съм направил!

Чичо Юлиус го изгледа строго, но сетне сигурно реши да се прави, че изобщо не го вижда. Той продължи да си яде пилето, а госпожица Рог го подканваше и увещаваше да си хапне повечко.

— Надявам се, че ви е вкусно — каза тя.

Чичо Юлиус така впи зъби в една пилешка кълка, че се чу как изхрущя, и рече със своя шеговит тон:

— Е, да! Макар че пилето е най-малко на четири-пет години. Познавам го по зъбите.

Госпожица Рог хлъцна и по челото й веднага се появиха две сърдити бръчки.

— Къде се е чуло и видяло пиле със зъби? — отсече тя троснато.

Тогава чичо Юлиус каза още по-шеговито:

— То няма, но аз имам.

— Доколкото съм чувал обаче, нощем нямаш — намеси се Карлсон и Дребосъчето стана моравочервен в лицето, защото той беше обадил на Карлсон, че когато отива да спи, чичо Юлиус слага своите зъби в чаша вода до леглото си.

За щастие в същия миг госпожица Рог започна да реве на глас, задето чичо Юлиус намирал пилето жилаво. Ако имаше нещо, което да я срази, то беше неодобрителната забележка относно нейните ястия. И затова сега заплака горчиво.

Чичо Юлиус не бе предполагал, че тя ще го вземе толкова навътре. Благодари на бърза ръка за вечерята и почти засрамен отиде да се разположи в люлеещия се стол, където можеше да се скрие зад един вестник.

Карлсон впери в него сърдит поглед.

— Уф, колко злобни могат да бъдат някои хора — заяви той, а после изтича и започна да милва госпожица Рог, където му попадне.

— Е де, е де, злато мое — утешаваше я той. — Жилави пилета … Това е само суета, а ти какво си виновна за това, че никога не си могла да готвиш като хората.

Но тогава госпожица Рог нададе див вой, а Карлсон получи такава плесница, че полетя заднишком през стаята и падна право в скута на чичо Юлиус, който си седеше в люлеещия се стол.

— Хой, хой — изкрещя Карлсон пронизително и преди чичо Юлиус да е успял да се отърси от него, той се настани удобно върху раменете му. Скри пръстите на краката си под хавлията, сви се и започна да се гуши, а в същото време гальовно замърка:

— Хайде да си играем, че уж си ми дядо и ще ми разказваш една приказка, ама да не е страшна, че много ще се изплаша.

Чичо Юлиус никак не искаше да става дядо на Карлсон, а освен това бе намерил нещо интересно във вестника. Без да му мигне окото, той изтласка Карлсон на пода и след това се обърна към госпожица Рог:

— Какво виждам тук във вестника? — попита той. — Разни шпиони летели из Васастан, а?

Дребосъчето се вцепени, когато чу това. Хубава беля! Защо трябваше чичо Юлиус да напипа именно този проклет вестник. Та той беше отпреди повече от седмица и отдавна трябваше да са го изхвърлили.

Но за щастие чичо Юлиус само се присмиваше на всичко, което пишеха във вестниците.

— Мислят, че могат да внушат на хората какви ли не дивотии — заяви той. — И си пишат, каквото им хрумне, само и само да накарат хората да им купуват всички броеве. Шпиони… Щура работа! А вие виждали ли сте някой шпионин, или пък летящо буре по тези улички, госпожице Рог?

Дребосъчето притаи дъх. „Ако тя сега разкаже, че онова отвратително дебело момче понякога лети, тогава — край на всичко“, мислеше си той. Защото тогава чичо Юлиус сигурно щеше да се позамисли.

Но госпожица Рог явно не можеше да проумее, че Карлсон и неговото летене са нещо необикновено, а освен това тя още хлипаше и едва можеше да говори.

— Шпионин ли? Не, не знам такова нещо — проплака тя. — Това е някоя от онези глупости, дето ги пишат по вестниците.

Дребосъчето въздъхна от облекчение. Ако сега можеше да убеди Карлсон никога, никога, никога да не лети, когато би могъл да го види чичо Юлиус, може би все пак нещата щяха да се уредят.

Дребосъчето се огледа за Карлсон, но него го нямаше. Карлсон беше изчезнал. Дребосъчето се разтревожи и понечи веднага да го потърси, но чичо Юлиус го задържа при себе си. Обезателно искаше да чуе как му върви в училище и да провери дали го бива да смята наум, макар че бяха в лятна ваканция. Накрая Дребосъчето все пак успя да се отскубне и изтича в стаята си, за да види дали Карлсон не е там.

— Карлсон! — извика той още от вратата. — Карлсон, къде си?

— В панталона на твоята пижама — отговори Карлсон. — Ако тази теснотия изобщо може да се нарече пижама!

Той седеше на ръба на леглото и се мъчеше да се напъха в панталоните на пижамата, но макар и да ги дърпаше с все сили, това не му се удаваше.

— Ще ти дам една от пижамите на Босе — каза Дребосъчето, изтича в стаята на Босе и донесе една пижама, която беше горе-долу подходяща за един прилично дебел мъж, какъвто беше Карлсон. Разбира се, крачолите и ръкавите бяха много дълги, но Карлсон на бърза ръка уреди тази работа, като ги отряза. Дребосъчето забеляза това едва след като вече беше късно и не му придаде особено голямо значение. Пижамите, реши той, са само суета и не бива да развалят голямата веселба от това, че Карлсон ще спи при него.

Дребосъчето си бе постлал на дивана със завивките на Босе и бе поставил панерчето на Бимбо наблизо. Бимбо се беше свил в него и се опитваше да заспи, но от време на време отваряше по едно око и го вперваше подозрително в Карлсон.

Карлсон се мяташе в леглото на Дребосъчето, за да се намести удобно.

— Просто ми се иска да си имам едно топло гнезденце — обясни той.

Дребосъчето си мислеше, че Карлсон изглежда направо сладък в синята раирана пижама на Босе и му предложи да го завие хубавичко, за да се почувствува наистина като в топло гнезденце.

Но Карлсон не искаше да го завиват.

— Още не — каза той. — Човек може да направи много весели неща, когато спи на чуждо място. Например — да яде сандвичи с чеснов салам в леглото, да подреди завивките на някого така, че той да не може да си легне в тях и да устрои бой с възглавници. Хайде да започнем от сандвичите с чеснов салам.

— Но ти нали току-що изяде сума кифлички! — учуди се Дребосъчето.

— Ако не направим всичко, което се прави в подобни случаи, няма да играя — обиди се Карлсон. — Донеси сандвичите!

Дребосъчето се прокрадна в кухнята и се залови да маже сандвичи. Никой не му попречи. Госпожица Рог беше във всекидневната и разговаряше с чичо Юлиус. Вероятно му беше простила всичко, което каза за пилето.

След това Дребосъчето седна на ръба на леглото да гледа как Карлсон яде сандвичи. Колко беше щастлив и колко хубаво беше, че най-добрият му приятел е при него. А и Карлсон по изключение изглеждаше радостен и доволен.

— Сандвичите са добри и ти си добър, и Носорога е добър — заяви той. — Макар и да не повярва, че аз съм най-добрият в класа — прибави той и помръкна. Очевидно това още го терзаеше.

— Остави — успокои го Дребосъчето, — не й обръщай внимание! Чичо Юлиус иска аз да съм най-добрият в класа, но аз не съм.

— Не, слава богу — заяви Карлсон. — Но аз бих могъл да те понауча на малко арит… туй дето го каза.

— Аритметика — обясни Дребосъчето. — Ти ли ще ме учиш? — Ами да, защото съм най-добрият аритметар в целия свят!

Дребосъчето се разсмя. — Хайде да проверим — предложи той. — Съгласен ли си?

Карлсон кимна:

— Давай! Дребосъчето започна:

— Ако мама например ти даде три ябълки…

— Благодаря, дай ги насам — каза Карлсон.

— Не ме прекъсвай! Ако мама ти даде три ябълки, а татко ти даде две и Босе две, и Бетан три, а аз ти дам една…

Той не можа да продължи, защото Карлсон обвинително вдигна показалеца си.

— Знаех си аз — рече той, — знаех си аз, че ти си най-стиснатият в цялото семейство, а това не е малко.

— Шт, не става дума за това — пресече го Дребосъчето, но Карлсон упорствуваше:

— Щеше да е много мило, ако ми беше дал цял вързоп с много ябълки и няколко круши, и няколко от ония дребни, вкусни жълти сливки, нали се сещаш!

— Стига си бърборил, Карлсон — продължи Дребосъчето. — Това е само за аритметиката… Ако мама ти даде една ябълка …

— Стой! — извика ядосано Карлсон. — Не съм съгласен с това. Какво е направила с останалите две, които одеве получих от нея?

Дребосъчето въздъхна:

— Скъпи Карлсон, ябълките нямат никакво значение. Само ги използувам, за да разбереш за какво става дума.

Карлсон изсумтя:

— Много добре разбирам за какво става дума. Става дума за това, че майка ти ми плюска ябълките, щом я изпусна от очи.

— Стига си бърборил, Карлсон — повтори Дребосъчето, — ако мама ти даде три ябълки …

Карлсон кимна доволен:

— Ето на! Виж как помага, когато човек си иска своето! Така си и знаех! Но сега се опитай да не объркаш пак всичко! От майка ти ще получа три ябълки, от баща ти две, от Босе две, от Бетан три и от теб една, защото си най-стиснатият …

— Добре, колко ябълки ще получиш тогава? — попита Дребосъчето.

— Ти как смяташ? — попита Карлсон.

— Аз нищо не смятам, защото знам колко са — увери го Дребосъчето.

— Е, кажи де — настоя Карлсон.

— Не разбираш ли, че ти трябва да го кажеш.

— Ще има да чакаш! Кажи ти, а аз се хващам на бас, че ще сбъркаш.

— Представи си пък, че няма — каза Дребосъчето. — Тогава ще получиш единайсет ябълки.

— Имаш много здраве! — обади се Карлсон. — Ето че удари на камък. Защото онази вечер задигнах двайсет и шест ябълки от една градина в Лидингьо^[1] и от тях ми останаха три и една малко нахапана. — Хайде сега да те видим какво ще кажеш?

Отначало Дребосъчето замълча и не знаеше какво да каже, но сетне му хрумна нещо.

— Ха, ха, ти ме излъга — заяви той. — Защото през месец юни по дърветата още не растат никакви ябълки.

— Така ли? — възрази Карлсон. — А вие откъде ги взехте? Ти и другите крадци на ябълки в тази къща?

Тогава Дребосъчето се отказа да учи Карлсон да смята.

— Сега поне знаеш какво е аритметика — отбеляза той.

— Знам, че е също като да крадеш ябълки — каза Карлсон. — А на това няма защо да ме учиш, защото вече си го знам. Аз съм най-добрият ябълков аритметар в целия свят и само да имам време, ще те заведа в Лидингьо, за да ти покажа как се прави.

Карлсон натъпка в устата си последния залък и веднага започна бой с възглавници, но не му потръгна, защото Бимбо бясно се разлая, когато Карлсон бухна възглавницата в главата на Дребосъчето.

— Бау-бау — рече Бимбо и захапа възглавницата, след което той и Карлсон започнаха да я дърпат насам и натам, докато тя най-сетне се спука.

Тогава Карлсон я подхвърли към тавана, а пухът се разхвърча и започна красиво да се стеле върху Дребосъчето, който се превиваше от смях на дивана.

— Струва ми се, че вали сняг — рече Карлсон. — И снегът се усилва ли усилва — продължи той, като метна възглавницата още веднъж. Тогава Дребосъчето обяви край на боя с възглавници, защото вече било време за сън. Беше много късно и от вестибюла се чу как чичо Юлиус пожела лека нощ на госпожица Рог.

— Сега отивам да си легна в онова късо легло — рече чичо Юлиус.

Внезапно Карлсон придоби необичайно весел вид.

— Хой, хой! — провикна се той. — Седя и си мисля за едно много весело нещо.

— Какво весело нещо? — заинтересува се Дребосъчето.

— Едно такова весело нещо, което се прави, когато се нощува при някой друг — обясни Карлсон.

— Да нямаш предвид номера с чаршафите, дето човек не може да се вмъкне в леглото? За него е вече много късно. Нали не смяташ да, го правиш?

— Не, защото е вече много късно — каза Карлсон.

— Именно — съгласи се доволен Дребосъчето.

— Затова не смятам и да го правя — увери го Карлсон.

— Чудесно! — зарадва се Дребосъчето.

— Защото вече го направих — поясни Карлсон. Дребосъчето изумен се привдигна от дивана.

— Но на кого … Да не би на чичо Юлиус? Карлсон се разкикоти:

— Ей, че си хитро момче, как можа да познаеш? Дребосъчето се бе настроил за смях още от боя с възглавници и сега прихна, макар и да знаеше, че не бива.

— Олеле, как ще се ядоса чичо Юлиус! — възкликна той.

— Да, и ми се иска да проверя това — рече Карлсон. — Затова ще излетя за малко да надзърна през прозореца на спалнята.

Изведнъж смехът на Дребосъчето секна.

— В никакъв случай! Представи си само, ако те види! Веднага ще помисли, че ти си онзи шпионин и можеш сам да си дадеш сметка какво ще последва.

Но Карлсон беше упорит. Когато човек е направил номера с чаршафите, трябва и да провери колко много ще се ядоса онзи, на когото го е погодил. Иначе нямало никакъв смисъл, уверяваше той.

— А освен това бих могъл да се скрия зад чадъра!

Той беше взел червения чадър на майката от антрето, защото навън продължаваше да вали проливно.

— Не искам да се измокри пижамата на Босе — подчерта Карлсон.

Той застана на отворения прозорец с разпънат чадър, готов да излети. Дребосъчето си помисли, че изглежда просто страшен, и възкликна умоляващо:

— Моля ти се, внимавай! Пази се да не те види, защото тогава я втасахме!

— Спокойствие, само спокойствие! — рече Карлсон и излетя навън в дъжда.

Дребосъчето остана в стаята и никак не беше спокоен, а напротив — толкова нервен, че започна да си гризе ноктите.

Минутите летяха, дъждът валеше, а Дребосъчето чакаше.

Тогава внезапно чу как чичо Юлиус сърцераздирателно се развика за помощ в спалнята. И веднага след това Карлсон влетя през прозореца. С доволно хихикане той изключи мотора си и остави чадъра да се оттича върху килима.

— Видя ли те? — попита тревожно Дребосъчето. — Успял ли е да си легне?

— Още продължава да се опитва — съобщи Карлсон.

В същия миг отново се разнесоха пронизителните викове на чичо Юлиус.

— Отивам да видя какво става с него — каза Дребосъчето и се втурна към спалнята.

Чичо Юлиус седеше на леглото, омотан в чаршафи, с побеляло лице и широко разтворени от ужас очи, а на пода до него бяха разхвърляни одеяла и възглавници.

— С тебе не искам да говоря — заяви чичо Юлиус, когато видя Дребосъчето. — Извикай ми госпожица Рог.

Но госпожица Рог изглежда също бе чула виковете, защото дотича задъхана от кухнята и се спря вцепенена на прага.

— Всемилостиви боже — простена тя, — наново ли си застилате леглото, господин Янсон?

— Съвсем не — рече чичо Юлиус, — въпреки че действително не ми харесва този нов начин за застилане на легла, който сте въвели в тази къща … Но сега не съм в състояние да мисля за това.

Той замълча, като само от време на време тихо простенваше. Тогава госпожица Рог се запъти към него с големи крачки и сложи ръка върху челото му.

— Как се чувствувате, господин Янсон, да не сте болен?

— Да, болен съм — въздъхна тежко чичо Юлиус. — Положително съм болен … Ти изчезвай оттук — обърна се той към Дребосъчето.

Дребосъчето изчезна. Но се спря отвън пред вратата, защото много му се искаше да чуе продължението на разговора.

— Аз съм разумен и трезвен човек — подхвана чичо Юлиус. — Нито вестниците, нито който и да било друг не може да ми внуши някакви си дивотии … Следователно трябва да съм болен.

— Но какво по-точно? … — попита госпожица Рог.

— Имам халюцинации … бълнувам — обясни чичо Юлиус. След това снижи глас, та Дребосъчето едва можа да чуе какво каза.

— Никому нито дума за това, госпожице Рог — прошепна чичо Юлиус. — Но трябва да ви кажа, че видях Сънчо.