Астрид Линдгрен
Ето го пак Карлсон от покрива (2)

КАРЛСОН СЕ СЕЩА, ЧЕ ИМА РОЖДЕН ДЕН

Всъщност Карлсон имаше късмет, че си беше отишъл, когато майката на Дребосъчето се върна от туристическото бюро, защото тя наистина много се ядоса и за мушкатото, и за наводнението, въпреки че Дребосъчето беше успял да забърше повечето вода.

Майката разбра веднага кой се е подвизавал и разказа всичко на бащата, когато той се прибра за вечеря.

— Знам, че е срамота — каза майката, — всъщност започнах горе-долу да свиквам с Карлсон, но понякога ми се иска да платя 10 000 крони от своя джоб, само и само да се отърва от него.

— Ужасно! — възмути се Дребосъчето.

— Хайде, да не говорим повече за това — предложи майката, — защото когато човек яде, трябва да му е приятно.

Майката винаги така казваше: „Когато човек яде, трябва да му е приятно“. Дребосъчето беше на същото мнение. И наистина им беше приятно, както бяха насядали всички заедно около масата, вечеряха и разговаряха за всевъзможни неща. Дребосъчето говореше повече, отколкото ядеше, особено когато имаше варена риба, зеленчукова супа или кюфтета от херинга. Но днес за вечеря имаше телешки котлети и ягоди, защото лятната ваканция току-що бе започнала, а Босе и Бетан се готвеха да заминат — Босе на курс по ветроходство, а Бетан отиваше в едно земеделско стопанство, където отглеждаха коне. Разбира се, по този случай трябваше да се устрои малко прощално тържество, а майката обичаше от време на време да урежда такива семейни празници.

— Но ти не тъгувай, Дребосъче — обърна се към него бащата, — мама, ти и аз също ще заминем.

И той съобщи голямата новина. Майката отишла в туристическото бюро, за да поръча билети за пътуване по море с точно такъв параход, какъвто Дребосъчето беше видял във вестника. След една седмица щяха да потеглят и цели четиринайсет дни щяха да обикалят с белия кораб всевъзможни пристанища и градове.

— Нали ще бъде весело? — попита го майката. А после и бащата.

Накрая Босе и Бетан също попитаха:

— Нали ще бъде невероятно весело, Дребосъче?

— О, да — съгласи се Дребосъчето и почувствува, че може би наистина ще бъде весело. Но той смътно усещаше, че нещо не е наред, и веднага схвана кое е то: Карлсон! Как би могъл да остави Карлсон сам тъкмо сега, когато приятелят му има истинска нужда от него? Дребосъчето беше мислил по този въпрос, докато заличаваше следите от голямото наводнение. Макар че Карлсон не беше никакъв шпионин, а само Карлсон, пак можеха да му се случат ужасни неща, ако хората започнеха да го преследват, за да спечелят 10 000 крони. Кой знае до какво биха прибягнали — може би щяха да сложат Карлсон в клетка в Скансен^[1] или пък да измислят друго ужасно нещо. Във всеки случай нямаше да го оставят да си живее в къщичката на покрива, по това не можеше да има и съмнение.

Затова Дребосъчето реши да си остане у дома и да бди над Карлсон. Той обясни това много ясно, както си седеше край масата и дъвчеше котлета си.

Босе се разсмя.

— Карлсон в клетка в Скансен… вай, вай! Я си представи, Дребосъче, че отидеш там с твоите съученици, обикаляш парка, разглеждаш животните и четеш табелките пред всяка клетка. Прочиташ: бели мечки, лосове, вълци, бобри и Карлсон.

— Шт — обади се Дребосъчето. Босе се закикоти.

— „Карлсон — това животно не бива да се храни“ Помисли си колко ще се разсърди Карлсон, ако напишат подобно нещо на табелката му.

— Ама че си глупав — ядоса се Дребосъчето наистина!

— Но, Дребосъче — възрази майка му, — ако ти не искаш да дойдеш с нас, и ние не можем да заминем, нали разбираш?

— Как да не можете да заминете — Карлсон и аз ще домакинствуваме заедно.

— Ха-ха — разсмя се Бетан, — и ще потопите цялата къща във вода, нали? И ще изхвърлите всички мебели през прозореца?

— Ама че си глупава! — каза Дребосъчето. Обичайната приятна атмосфера край масата за вечеря не можа да се възцари. Въпреки че Дребосъчето беше добро и мило момченце, понякога се проявяваше като много упорит. Сега беше непреклонен и не желаеше да се вслушва в никакви увещания.

— Но, мое малко момче — подхвана бащата, обаче не можа да се доизкаже, защото в същия миг се чу шум откъм пощенската кутия^[2]. Бетан веднага скочи от масата, без дори да поиска разрешение, защото чакаше писма от разни дългокоси момчета. Затова бързаше да излезе първа в антрето. И наистина в кутията имаше писмо, но то не беше за Бетан от някое дългокосо момче… а точно обратно. Писмото беше до бащата от чичо Юлиус, който изобщо нямаше коса.

— Когато човек яде, трябва да му е приятно — заяви Босе, — и тогава не бива да пристигат писма от чичо Юлиус.

Този чичо беше далечен роднина на бащата и веднъж в годината идваше в Стокхолм, за да посети своя лекар и да гостува на семейство Свантесон. Чичо Юлиус не искаше да живее в хотел, защото било много скъпо. А всъщност беше тъпкан с пари, които обаче пазеше извънредно грижливо.

Никой в семейство Свантесон не се радваше особено на посещенията на чичо Юлиус, а бащата най-малко от всички. Но майката винаги казваше:

— Ти си му единственият сродник и на мен ми е жал за него. Трябва да бъдем любезни към клетия чичо Юлиус.

Тя казваше това, въпреки че клетият чичо Юлиус при своите посещения в дома им непрекъснато гълчеше децата й, мърмореше против храната и се оплакваше от абсолютно всичко и тогава между веждите на майката се появяваше бръчка и щом чичо Юлиус прекрачваше прага, тя ставаше също така мълчалива и чудата като бащата. А Босе и Бетан направо изчезваха и почти не се прибираха в къщи, докато чичо Юлиус не си заминеше.

— Единствен Дребосъчето е малко по-любезен към него — повтаряше майката. Но дори и на Дребосъчето му омръзваше и когато последния път чичо Юлиус им беше на гости, момчето го нарисува в своето блокче и написа отдолу: „Той е глупак“.

Чичо Юлиус случайно видя рисунката и отбеляза:

— Този кон — нищо не струва.

Чичо Юлиус изобщо не считаше, че има нещо, което да си струва.

Можеше спокойно да се каже, че той е досаден гост и когато най-сетне стягаше куфара и си заминаваше за Вестерьотланд^[3], на Дребосъчето му се струваше, сякаш цялата къща разцъфтява и затананиква някоя весела песничка. Всички се смееха и се забавляваха, като че ли се бе случило нещо наистина много весело, а то само дето клетият чичо Юлиус си беше заминал и нищо друго.

И сега той щял да пристигне отново, пишеше в писмото, за да остане най-малко две седмици, което щяло да му бъде доста приятно, а при това и докторът му казал, че имал нужда от лечение и масаж, защото сутрин тялото му се схващало.

— Сбогом, прощавай пътешествие! — отбеляза майката. — Дребосъчето не иска да дойде с нас, а пристига чичо Юлиус!

Тогава обаче бащата удари с юмрук по масата и заяви, че на всяка цена възнамерявал да замине с парахода и да вземе майката със себе си, пък дори ако се наложи да я отвлече. Дребосъчето можел да си тръгне с тях или да си стои в къщи, това си било негова работа, и с една дума — да прави, каквото си ще. А пък чичо Юлиус можел да дойде и да живее в апартамента, и да ходи на лекар колкото си иска или да си остане във Вестерьотланд, ако предпочита това, но той, бащата, щял да замине, пък ако ще да пристигнат десет чичо юлиусовци!

— Добре — каза майката, — тогава нека обмислим положението.

И след като привърши обмислянето, тя заяви, че ще попита онази госпожица Рог, която им помагаше в домакинството миналата есен, когато се бе разболяла, дали би се съгласила да пошета на двама упорити стари ергени, а именно на Дребосъчето и на чичо Юлиус.

— Не забравяй и третия упорит стар ерген на име Карлсон от покрива — напомни бащата, — не забравяй Карлсон, защото той ще се стрелка като хала навън и навътре по цели дни.

Босе така се разкиска, че щеше да падне от стола.

— Носорога, чичо Юлиус и Карлсон от покрива, ама че задушевна компания ще бъде!

— И Дребосъчето сред нея — това не бива да пропускаш! — обади се Бетан.

Тя хвана Дребосъчето и замислено се вгледа в очите му.

— Представете си, че има такива деца като моето Дребосъче — продължи Бетан. — Той предпочита да остане в къщи с Носорога, чичо Юлиус и Карлсон от покрива, вместо да замине на приказно пътешествие по море с родителите си.

Дребосъчето се отскубна от нея и заяви мрачно:

— Щом човек има най-добър приятел, трябва да бди над него.

Не мислете, че той не разбираше колко труд щеше да му струва всичко това! Много, много труд — с Карлсон, който ще фучи край ушите на чичо Юлиус и на госпожица Рог. Да, наистина имаше нужда някой да остане у дома и да оправя цялата бъркотия!

— А това трябва да съм аз, разбираш ли, Бимбо? — промълви Дребосъчето, когато вече си беше легнал и Бимбо тихо хъркаше в своето панерче до леглото му.

Дребосъчето протегна надолу показалеца си и почеса Бимбо под нашийника.

— Най-добре е сега да заспим — каза му той, — за да имаме сили да се справим с всичко.

Но тогава съвсем неочаквано се разнесе бръмчене на мотор и Карлсон влетя в стаята.

— Стана тя, каквато стана! — възкликна той. — За всичко човек трябва да мисли сам! Просто няма кой да му помогне да се сети!

Дребосъчето се изправи в леглото.

— За какво да се сети?

— Че днес имам рожден ден! През целия ден съм имал рожден ден и не се сетих, защото никой дори не ми го честити.

— Как можеш да имаш рожден ден на осми юни? — учуди се Дребосъчето. — Нали вече имаше рожден ден точно преди Великден!

— То беше за тогава — обясни Карлсон, — но човек не е длъжен да кара вечно с един и същ стар рожден ден, когато има толкова дни за избор. Осми юни е хубав за рожден ден, какво имаш против него?

Дребосъчето се разсмя.

— Добре, нямам нищо против да имаш рожден ден, когато си щеш.

— Но тогава — заяви Карлсон и умолително наклони глава, — ще помоля да си получа подаръците.

Дребосъчето замислено се измъкна от леглото. Не беше лесно на бърза ръка да изрови някакъв подходящ подарък за Карлсон, но във всеки случай реши да опита.

— Трябва да надникна в чекмеджетата си — каза той.

— Да, направи това — подкани го Карлсон и зачака. Внезапно обаче той зърна саксията, в която бе посадил костилката от праскова, и веднага се спусна към нея. Пъхна показалеца си в пръстта и бързо измъкна костилката.

— Трябва да видя колко е пораснала — каза той, — аз намирам, че е много пораснала.

Сетне, също тъй бързо, пъхна костилката обратно в саксията и изтри мръсните си пръсти в пижамата на Дребосъчето.

— След десетина-двайсет години ще ти стане чудесно тук — заяви той.

— Как така? — учуди се Дребосъчето.

— Ще можеш да изкарваш следобедния си сън под сянката на прасковеното дръвче. Какво щастие за тебе, защото и без това ще се наложи да изхвърлиш леглото от стаята. Човек не може да държи много мебели заедно с едно прасковено дръвче… Е, намери ли някакъв подарък?

Дребосъчето му подаде едно от своите малки автомобилчета, но Карлсон поклати глава: автомобилчето не му харесваше. Дребосъчето опита поред с една „Мозайка“, „Не се сърди, човече“ и един плик с глинени топчета, но Карлсон всеки път поклащаше глава. Чак тогава Дребосъчето се досети какво всъщност иска да получи Карлсон — пистолета! Той се намираше най-навътре в дясното чекмедже на бюрото в кибритена кутия. Това беше най-малкият пистолет в целия свят и най-хубавият. Баща му го донесе от едно свое пътуване в чужбина и Кристер и Гунила дълго време му завиждаха, защото никой не беше виждал подобен пистолет. Той изглеждаше като истински, макар и тъй мъничък, но когато човек стреляше с него, издаваше изстрел също така силен, както от истински пистолет.

— Просто е непонятно — казваше бащата — как може да гърми толкова мощно!

А когато връчваше пистолетчето на Дребосъчето, баща му го предупреди:

— Трябва да бъдеш внимателен, да не стреляш с него, както ти хрумне, и да изкарваш ума на хората.

По понятни причини Дребосъчето не бе показал пистолета си на Карлсон. Самият той смяташе, че това не е много честно, а всъщност се оказа и съвършено ненужно, защото едва вчера Карлсон все пак успя да го намери, когато усърдно тършуваше из чекмеджетата на бюрото му.

Карлсон също беше на мнение, че пистолетът е много хубав. „Може би заради него днес имаше рожден ден“ — помисли си Дребосъчето и с лека въздишка извади кибритената кутия.

— Честит рожден ден! — каза той.

Отначало Карлсон нададе вик, сетне се спусна към Дребосъчето и бурно го целуна по двете бузи, а после отвори кибритената кутийка и измъкна оттам пистолета.

— Дребосъче, ти си най-добрият, най-добрият приятел в целия свят — заяви той и при тези думи Дребосъчето се почувствува толкова щастлив и доволен, сякаш бе получил сто пистолета и от цялото си сърце отстъпи на Карлсон това едничко жалко пистолетче, което той явно толкова много харесваше.

— Разбираш ли — поясни Карлсон, — аз наистина имам нужда от него. Особено вечер.

— Но за какво? — попита разтревожено Дребосъчето?

— Трябва ми, когато лежа и броя овце — заяви Карлсон.

Карлсон често се оплакваше на Дребосъчето от безсъние.

— Нощем спя като къпан — разказваше той, — също и сутрин. Но следобед лежа и се мятам в леглото, а понякога не мога да заспя и вечер.

Тогава Дребосъчето го научи на една хитрост. Щом човек не може да заспи, трябва просто да си затвори очите и да си представи стадо овце, които прескачат ограда. Трябва да брои всички овце една по една, когато прескачат оградата, и от това става така сънлив, че изведнъж заспива.

— Знаеш ли, тази вечер не можех да заспя — каза Карлсон — и само лежах и броях овцете. Но се появи едно такова злобно агне, което не искаше да скочи, просто не искаше да скочи и това си е.

Дребосъчето се засмя.

— А защо не искаше да скочи?

— Ами само за да прави наопаки и да ми създава главоболия — обясни Карлсон. — Стоеше си там до оградата, инатеше се и отказваше да скочи. Тогава си помислих: „Ех, да имах един бистолет, ще те науча как се скача!“ И тогава се сетих, че ти, Дребосъче, имаш бистолет в чекмеджето на бюрото, а оттам ми дойде наум, че днес имам рожден ден — говореше Карлсон и очаровано галеше пистолета.

Сетне той реши да опита как стреля подаръкът.

— Искам да гърми и да ми е весело, инак няма да играя, Но Дребосъчето отказа много решително.

— В никакъв случай! Ще разбудим цялата къща. Карлсон сви рамене.

— Хайде де, това е суета! Те пак ще заспят, нали! Ако си нямат собствени овце, които да броят, ще им дам назаем моите.

Но Дребосъчето въпреки това не беше съгласен да изпробва пистолета и тогава на Карлсон му хрумна нова идея.

— Ще литнем горе при мен — предложи той — и без друго трябва да се направи угощение за рождения ми ден… Имате ли торта?

Дребосъчето трябваше да признае, че торта няма, и когато Карлсон започна да мърмори по този повод, момчето му изтъкна, че това все пак е суета.

— Тортата не е никаква суета — строго го поправи Карлсон. — Но ще се опитаме да се задоволим с кифлички. Иди да донесеш, колкото се намерят!

Дребосъчето се прокрадна в кухнята и се върна с внушително количество кифлички.

Веднъж завинаги майка му беше заявила, че разрешава да черпи Карлсон с кифлички, но само когато се налага. А сега действително се налагаше.

Но тя никога не му беше разрешавала да лети с Карлсон до покрива и Дребосъчето, който беше забравил това, би останал много изненадан, ако някой му го кажеше. Той беше напълно свикнал да лети с Карлсон, чувствуваше се спокоен и сигурен и сега дори не го присви стомахът, когато излетя през прозореца, обхванал с ръце Карлсон, и забръмча с него към малката къщичка на покрива.

Юнските вечери в Стокхолм се отличават от всичко, което може да се види по света. Никъде другаде небето не блести с такава странна светлина, никъде другаде здрачът не е тъй мек, тъй вълшебен и тъй син. И в този синкав здрач градът почива край бледите си води, сякаш е изплувал от някоя стара приказка, тайнствен и недействителен.

Подобни вечери сякаш са създадени за угощения с кифлички на верандата пред къщичката на Карлсон. В повечето случаи Дребосъчето не забелязваше нито небесното сияние, нито омайния здрач, а Карлсон изобщо беше безразличен към тях. Но сега, когато седяха двамата, пиеха сок и ядяха кифлички, Дребосъчето поне почувствува, че тази вечер не прилича на други вечери, а Карлсон чувствуваше, че приготвените от майката на Дребосъчето кифлички не приличат на други кифлички.

Малката къщичка на Карлсон също не прилича на никоя друга къщичка на земята, мислеше си Дребосъчето. Сигурно никъде другаде не можеше да съществува толкова удобна къщичка, с такова чудесно разположение и с такъв изглед, а и никъде другаде не можеше да има събрани на едно място толкова вещи и дрънкулки. Карлсон беше като катеричка — тъпчеше жилището си с всичко, което му попаднеше. Дребосъчето не знаеше откъде намира всички тези неща, а те ставаха все повече. Карлсон закачаше повечето от тях по стените, за да ги намира по-лесно, когато му потрябват.

— Вещите слагам вляво, а дрънкулките — вдясно — беше обяснил той на Дребосъчето. Точно по средата между вещите и дрънкулките Карлсон беше поставил и две хубави картини, които Дребосъчето обичаше да гледа. Карлсон сам ги беше нарисувал. Едната картина представляваше петел и се наричаше „Портрет на много самотен и малък червен петел“, а другата представляваше лисица и се наричаше „Портрет на моите зайци“. Наистина зайците не се виждаха, защото били в корема на лисицата, както обясни Карлсон.

— Когато ми остане време, ще нарисувам и „Портрет на едно злобно агне, което не иска да скача“ — обясни Карлсон с уста, пълна с кифлички.

Но Дребосъчето почти не го слушаше. Всички звуци и ухания на лятната вечер го връхлитаха и почти го зашеметяваха. Той долавяше уханието на цъфналите липи по улицата и чуваше потропването на токчета по паважа далече долу. Хората бяха наизлезли и се разхождаха в хубавата юнска вечер и Дребосъчето си мислеше, че това потропване звучи тъй лятно. Откъм околните къщи долитаха гласове. Вечерта беше много тиха и всичко се чуваше съвсем ясно. Хората разговаряха и пееха, караха се и викаха, смееха се и плачеха едно през друго и не знаеха, че горе на покрива седи едно момче и се вслушва във всичко това, сякаш бе някаква музика.

„Не, те не знаят, че седя тук с Карлсон, че ми е добре и ям кифлички“, мислеше си Дребосъчето доволен.

От една капандура малко по-нататък се разнесоха страшни викове и крясъци.

— Слушай какво правят моите разбойници крадци — каза Карлсон.

— Кои? Да нямаш предвид Филе и Руле? — попита Дребосъчето.

— Да, доколкото ми е известно, други разбойници крадци няма — отвърна Карлсон.

Дребосъчето също познаваше Филе и Руле. Това бяха най-големите разбойници в целия Васастан и при това крадливи като свраки. Ето защо Карлсон ги наричаше така. Една вечер миналата година бяха влезли с взлом в дома на семейство Свантесон, за да крадат, но тогава Карлсон се направи на призрак и така ги изплаши, че те сигурно още го помнеха. Тогава не можаха да отмъкнат дори една сребърна лъжичка.

И сега, когато Карлсон чу Филе и Руле да се хилят в своята мансарда, той стана и отърси от себе си трохите от кифличките.

— Мисля, че е добре от време на време да ги посплашвам — каза той. — Иначе излизат и отмъкват разни неща, които не са техни.

И той хукна през покривите към капандурата. Дребосъчето никога не беше виждал човече с толкова къси и дебели крака да бяга тъй бързо. За всекиго би било трудно да го догони, пък и Дребосъчето не беше кой знае колко свикнал да тича по покриви, но той следваше Карлсон, доколкото му позволяваха силите.

— Разбойниците крадци се ужасни — обясняваше Карлсон, докато тичаше. — Когато аз отмъкна нещо, веднага го заплащам с пет йоре, понеже съм най-честният в целия свят. Но скоро моите парички ще свършат и никак не ми е ясно откъде да си набавя нови.

Филе и Руле бяха оставили прозореца отворен, но пердетата бяха дръпнати и отвътре се чуваше как се кискат и крещят с пълно гърло.

— Сега ще видим какво е толкова смешно — закани се Карлсон и открехна малко пердетата, за да хвърли поглед вътре. Дребосъчето също надникна и зърна Филе и Руле в тяхната мръсна стая. Лежаха по корем на пода с разтворен пред себе си вестник и се веселяха от нещо, което четяха в него.

— Десет хиляди! Ще се завра в миша дупка — викаше Руле.

— И при това лети тук из Васастан, а? Целуни ме в четвъртък! — крещеше Филе и просто щеше да се пръсне от смях.

— Ей, Филе — каза Руле, — познавам един човек, който смята скоро да спечели 10 000 крони, ха-ха-ха!

— Ей, Руле — каза Филе, — и аз познавам един такъв, дето смята да залови опасния малък шпионин, хо-хо-хо!

Дребосъчето така се изплаши от тези думи, че пребледня, но Карлсон се разкиска.

— Аз пък познавам един, който смята ей сега да направи хубав номер — заяви той и натисна спусъка на пистолета. Раздаде се изстрел, който отекна над покривите и Карлсон извика:

— Отворете, полиция!

В мансардата Филе и Руле скочиха от пода, сякаш им се бяха подпалили гащите.

— Бруле, рягай! — изкрещя Филе.

Той искаше да каже „Руле, бягай!“, но когато се страхуваше, не можеше да говори правилно.

— Бързо в радегоба — извика той и двамата се натикаха в гардероба, като затръшнаха вратата, и изобщо не се виждаха вече. Но отвътре се разнесе боязливият вик на Филе:

— Руле и Филе не са в къщи и ми поръчаха да ви предам, че просто не са в къщи, защото ги няма!

Сетне когато Карлсон и Дребосъчето се върнаха отново на своята веранда, Дребосъчето седна с клюмнала глава и никак не му беше весело. Той разбираше какви тежки времена го очакват сега, когато трябваше да бди над този неразумен Карлсон, щом хора от рода на Руле и Филе ще го дебнат на всяка крачка. Пък и госпожица Рог и чичо Юлиус… Ох, беше забравил да каже за тях на Карлсон!

— Слушай, Карлсон — поде Дребосъчето. Но Карлсон не го слушаше. Той продължаваше пиршеството кифлички, а в момента се наливаше със сок от една малка синя чаша, която някога беше собственост на Дребосъчето и която Дребосъчето му бе подарил за предишния си рожден ден преди три месеца. Той държеше здраво чашата с две ръце, както правят малките деца, но въпреки това внезапно я изпусна, също както правят малките деца.

— Вай! — възкликна Дребосъчето, защото това беше една хубава малка синя чашка, която не биваше да се чупи. И тя действително не се счупи. Точно когато чашката падаше край нозете на Карлсон, той ловко я хвана с палците на краката си. Беше без обуща и палците му се подаваха от дупките на червените му раирани чорапи като малки наденички.

— Ха познай кой има най-ловките палци на краката в целия свят! — провикна се Карлсон.

Той се загледа с любов в малките черни наденички и известно време се забавляваше ту да ги подава, ту да ги скрива през дупките на чорапите, като ги свиваше и протягаше.

— Слушай, Карлсон — опита се Дребосъчето още веднъж, но Карлсон го прекъсна.

— Ти, който можеш да смяташ — обърна се той към приятеля си, — я ми кажи, щом аз целият струвам 10 000 крони, колко парички мога да получа за палците на краката си?

Дребосъчето се разсмя.

— Не зная. Да не си намислил да ги продаваш?

— Да. И то на тебе — заяви Карлсон. — При това ще ти ги дам много евтино, защото са малко употребявани. И — прибави той замислено… — като че ли са малко мърляви.

— Да не си полудял! — възмути се Дребосъчето. — Как ще се оправиш без палци на краката?

— Не съм казал такова нещо — възрази Карлсон. — Те ще си останат на краката ми, а всъщност ще бъдат твои. Аз само ще ги взимам назаем.

Той сложи стъпалата си в скута на Дребосъчето, за да може приятелят му да се убеди, че палците са вече, кажи-речи, негови, и започна да го увещава:

— Помисли си само, че всеки път, когато ги видиш, ще си казваш: „Тези малки сладки палци са мои!“ Няма ли да е славно?

Но Дребосъчето не искаше да сключва сделки за палци. Той обаче обеща да даде на Карлсон парички, и то всичките, които беше събрал в спестовната си касичка. А освен това искаше най-сетне да му каже това, което трябваше.

— Слушай, Карлсон — поде той, — можеш ли да познаеш кой ще се грижи за мен, когато мама и татко отидат на курорт?

— Предполагам, че това ще бъде най-добрият детегледач в целия свят — рече Карлсон.

— Себе си ли имаш предвид? — попита Дребосъчето, макар да разбираше много добре, че именно това искаше да каже Карлсон. И той действително кимна в знак на съгласие.

— Да! Ако можеш да ми посочиш някой по-добър детегледач от мен, ще ти дам пет йоре.

— Госпожица Рог — съобщи Дребосъчето. Той се опасяваше да не би Карлсон да се ядоса, загдето майка му беше помолила госпожица Рог да дойде, когато най-добрият дете гледач в целия свят живееше на покрива, толкова под ръка, но странно — Карлсон, напротив, изглеждаше очарован и вдъхновен.

— Хой, хой! — рече той само. — Хой, хой!

— Какво искаш да кажеш с това „хой, хой“? — тревожно запита Дребосъчето.

— Когато казвам „хой, хой“, искам да кажа „хой, хой“ — обясни Карлсон и погледна Дребосъчето с искрящи очи.

— А освен това пристига и чичо Юлиус — продължи Дребосъчето. — Той ще ходи на лекар да се лекува, защото сутрин се схващал.

И момчето разказа на Карлсон колко е досаден чичо Юлиус и как ще живее у тях през цялото време, докато родителите му кръстосват моретата с онзи бял параход, а Босе и Бетан ще са заминали в различни посоки.

— Просто се чудя как ще я бъде — промълви разтревожено Дребосъчето.

— Хой — провикна се Карлсон. — Ще прекарат две незабравими седмици.

— За мама и татко ли говориш, или за Босе и Бетан? — попита Дребосъчето.

— Не, за Носорога и чичо Юлиус — поясни Карлсон. Тогава Дребосъчето се разтревожи още повече. Но Карлсон го потупа утешително по бузата.

— Спокойствие, само спокойствие! Ще си играем с тях на добри игри, защото ние сме най-добричките в целия свят… поне аз.

И той даде един изстрел съвсем до ухото на Дребосъчето, който подскочи високо от уплаха.

— А клетият чичо Юлиус няма защо да ходи при лекар на лечение — заяви Карлсон. — С тази работа се заемам аз.

— Но как така! — учуди се Дребосъчето. — Ти не знаеш какво лечение е необходимо за хора, които се схващат сутрин?

— Аз ли не знам! — възкликна Карлсон. — Обещавам ти да направя чичо Юлиус подвижен и пъргав като ловджийско куче… За това има три начина.

— Какви са те? — попита Дребосъчето подозрително.

— Гнервиране, драскарване и фигуриране — обясни Карлсон. — От друго лечение няма нужда.

Дребосъчето се огледа с безпокойство, защото навсякъде от къщите хората започнаха да подават глави, за да видят кой стреля, а освен това той забеляза, че Карлсон отново зарежда пистолета.

— Не, Карлсон — помоли го Дребосъчето, — недей да стреляш повече!

— Спокойствие, само спокойствие! — каза Карлсон и след малко прибави: — Ей, знаеш ли за какво се замислих? Не смяташ ли, че и на Носорога тялото може би се схваща.

Преди Дребосъчето да успее да отговори, Карлсон ликуващо дигна пистолета и даде нов изстрел. Той прогърмя и проехтя над покривите. От околните сгради се разнесоха гласове, изплашени и сърдити, а някой дори се провикна за полиция. Дребосъчето просто загуби ума и дума. Но Карлсон си седеше и преспокойно дъвчеше една кифличка — последната.

— За какво врякат толкова — недоумяваше той. — Не знаят ли, че имам рожден ден?

Той глътна последния залък и подхвана една песен, една такава весела песничка, чиито звуци приятно се разляха в лятната вечер.

 

Нека да гърми и да се веселим,

хайде босе, бисе, басе, бисе, бум-тралала,

и на рождения си ден аз кифлички да ям,

хайде босе, бисе, басе, бум.

 

Да има хопа-троп, да има там-тарам

и нека всички хора да са мили с мен,

хайде хой, хой, хой,

хайде вой, вой, вой!

Хайде босе, бисе, басе, бисе, бум.