Ърскин Колдуел
Момчето от Джорджия (11)

ПОЧИВНИЯТ ДЕН НА ХЕНСЪМ БРАУН

След закуска мама се запъти нагоре към мисис Хауард, дето живее на другия ъгъл, да си поговорят нещо за събранието на женското дружество, и преди да тръгне, каза на Хенсъм Браун, че като се върне, иска да намери чиниите измити и избърсани, а пешкирите — опрани и проснати на слънце. Тоя ден беше почивен ден за Хенсъм, макар че той никога не е имал почивен ден, откак единайсетгодишен дойде да работи у нас, защото винаги се случваше нещо, което да го задържи в къщи, вместо да излезе някъде и да се излежава дял ден. Хенсъм хич не обичаше да бърза с миенето на чинии и когато денят беше обикновен, и когато имаше почивен ден, защото знаеше, че всеки ден в края на краищата си е съвсем като другите, затуй все си търсеше извинение да се покрива, додето може, с миенето на чиниите. Тая заран, след като мама отиде при мисис Хауард, той каза, че бил гладен, влезе в кухнята и сам си притаили цял тиган спържа от свински дроб.

Старият се беше проснал отзад на стъпалата и дремеше на слънце точно както правеше всяка заран, защото той казваше, че като си дремнел след закуска, винаги се чувствал по-добре целия ден. Хенсъм доста време яде пръжките, понеже знаеше, че чиниите го чакат, и още си седеше на стола, наведен над печката, и ядеше от тигана, когато някой почука на входната врата. И тате, и Хенсъм бяха заети, затуй аз обиколих къщата да видя кой е.

Като стигнах предния двор, видях едно особено момиче, деветнайсет-двайсетгодишно, да стои пред вратата и да си притиска носа в стъклото, за да види какво има вътре. То носеше квадратна ръждива чанта, направена като малко куфарче, и беше гологлаво, с дълга кафява коса, къдрава по краищата. Веднага разбрах, че никога по-рано не съм срещал това момиче и си помислих, че идва от другаде да търси някого в града. Аз я гледах как туря ръка на бравата и се мъчи да отвори стъклената врата.

— Кого търсите? — попитах аз и спрях пред първото стъпало.

Тя се обърна бързо като светкавица.

— Здрасти, сладур! — каза тя и дойде до края на верандата. — Татко ти в къщи ли е?

— Тате спи на предната веранда — казах аз. — Ей сега ще му кажа!

— Чакай малко! — рече живо тя, затича се надолу по стъпалата и ме хвана за ръка. — Я ме заведи при него! Така ще е по-добре!

— За какво ви е? — попитах аз и се чудех дали наистина познава стария. — Да не би да търсите някого в града?

— Лесна работа, сладур! — ухили ми се тя. — Ти ме заведи при татко си и всичко е наред!

Ние обиколихме къщата и влязохме през портичката в задния двор. При всяка стъпка на момичето в носа ме удряше миризма на одеколон, а чорапите й бяха почнали да се свличат под коленете. Старият си спеше с отворена уста и тилът му опираше горното стъпало. Когато спеше на слънце, той винаги се просваше така, защото казваше, че този е единственият начин да се дреме удобно. Виждах и Хенсъм как стои в кухнята и ни гледа през стъклената врата, докато си дояжда спържата от тигана.

Момичето сложи на земята куфарчето, вдигна си жартиерите, опъна чорапите и отиде на пръсти, дето старият се беше проснал на стъпалата. После клекна до него и закри очите му с две ръце. Видях как Хенсъм спря да яде точно когато беше вдигнал пълна лъжица с пръжки към устата си.

— Ха познай кой е! — извика момичето.

Старият рипна малко встрани, както винаги правеше, когато мама неочаквано го събудеше. Но той не можа да се изхлузи от стъпалата, защото, преди да се изправи, момичето затегли главата му назад и не му даваше да погледне. Виждах как от миризмата на одеколона ноздрите му се свиваха и разпущаха като на хрътка, дето е подгонила някой енот и сега го чака под дървото.

— Ха познай кой е де! — каза пак тя и се разсмя силно.

— Хващам се на бас, че не е Марта! — рече тате, като опипваше ръцете й чак до лактите.

— Познай де! — продължи да го дразни тя.

Старият й махна ръцете и се надигна с облещени очи.

— Да пукна! — каза старият. — Ти пък коя си?

Момичето стана от стъпалата, продължи да се смее и отиде към куфарчето. Докато ние тримата я гледахме какво прави, тя отвори капака и извади куп нови-новенички връзки. Тя имаше цял дюкян връзки.

Тате изтърка дрямката от очите си и хубавичко я огледа, докато се навеждаше над куфарчето.

— Ето това е таман за тебе! — каза тя и вдигна една връзка, боядисана в светлозелено и жълто. Тя отиде, дето стоеше той, и му я уви около врата. — Ама само за тебе е, ще знаеш!

— За мене ли? — попита тате, гледаше я и душеше одеколона, дето се носеше около нея.

— Па, разбира се! — каза тя, после се отдръпна малко и хубавичко огледа тате и връзката. — Ей, че ти подхожда!

— Госпожице! — каза тате. — Не те зная накъде биеш, но ще ти кажа, че само си губиш времето! На мен връзка ми трябва толкова, колкото на свиня — звънец!

— Ама ти първо виж колко е хубава връзката, па после приказвай! — каза тя, пусна другите връзки в куфарчето и се приближи до стария. — Знаеш как ти отива на физиономията!

Тя седна близо до него на стъпалото и почна да му връзва връзката. Те си седяха така един до друг, докато лицето на стария почервеня като домат. През туй време одеколонът се носеше из цялата къща.

— Добре де, ти разбираш ли от тия работи? — заговори тате, сякаш сам не знаеше какво казва. — Отде накъде пък ще ми отива на физиономията?

— Вземи да се видиш в огледало! — каза тя, като го потупваше с връзката по гърдите. — Щом се видиш в огледало и ще разбереш, че без тая връзка не си за никъде! Такава връзка няма да намериш!

Старият си изви очите и погледна към къщата на мисис Хауард, дето е на другия ъгъл.

— В къщи има огледало — каза той и сниши гласа си, сякаш се боеше да не го чуе някой.

— Да влезем тогава — рече момичето и го хвана за ръката.

Тя си дигна куфарчето и влезе вътре заедно със стария. След като се прибраха, Хенсъм изскочи от кухнята и ние хукнахме към другата страна на къщата, отдето можехме през един прозорец да гледаме вътре.

— Какво ти разправях, а? — казваше момичето. — Не ти ли разправях, че е екстра? Хващам се на бас, че досега не си имал такава връзка!

— Май че си права! — каза тате. — Вярно, че е хубава. Ама и ми отива, нали?

— Разбира се! — каза тя, застана зад стария и го загледа през рамото в огледалото. — Чакай да ти оправя възела!

Тя мина отпред и затегна възела под брадичката му. После си остана така с ръце на рамената му и се ухили. Старият спря да гледа в огледалото и взе да гледа нея. Хенсъм почна да не го свърта.

— Мисис Марта всеки миг ще си дойде — каза той. — Баща ти да внимава. Не ти е работа каква врява ще се дигне, ако мисис Марта ей сегичка се изтърси и го завари да се будалка с тая връзка! Ах, как ми се ще да си бях измил чиниите, та да си вземех почивния ден, преди да се е върнала мисис Марта!

Старият се наведе, вдъхна миризмата от главата на момичето и я прихвана през кръста.

— И колко ще струва — попита той.

— Петдесет цента — отговори тя.

Тате заклати глава.

— Да ме убие господ, ако имам петдесет цента! — каза тъжно той.

— Хайде, хайде, не се стискай толкоз! — каза тя и здравата го разтърси. — Петдесет цента не са нищо!

— Но аз просто ги нямам! — каза той и я пипна по-здраво през кръста. — Просто ги нямам и това си е!

— Не знаеш ли отде можеш да намериш?

— Хич не знам!

Хенсъм изохка.

— Ах, как ми се ще баща ти да не се гевези с тая стара връзка! — каза гой. — Знам си аз, че нищо добро няма да излезе от тая работа! Подушвам аз, че ще стане нещо лошо, а като става нещо лошо, все аз съм на топа на устата! Как ми се ще моят почивен ден да беше почнал, преди да се беше изтърсила тая хубавица с връзките!

Момичето обви с ръце врата на стария и се натисна в него. Те стояха така сума ти време.

— Слушай, аз може би ще намеря отнякъде половин долар! — каза тате. — Тъкмо това си мислех! Ще намеря, та каквото ще да става!

— Добре де! — каза тя, свали ръцете си и отстъпи назад. — Щом е тъй, бързай и намери!

— Ще ме чакаш ли тука да се върна? — попита той.

— Па, разбира се! Само да не се бавиш много!

Тате взе да отстъпва към вратата.

— Ти си стой тука! — рече й той. — Стой си тука и недей мърда от стаята! Аз ей сегичка ще се върна!

Докато се усетим, той изтича през задната веранда.

— Хенсъм! — извика той. — Хенсъм Браун!

Хенсъм изохка, сякаш беше пред умирачка.

— Какво искаш от мен в почивния ми ден, мистър Морис? — попита той и подаде глава от ъгъла.

— Каквото искам, си е моя работа! — каза тате и забърза по стъпалата. — Върви с мен, като ти казвам! Хайде, по-бързо!

— Ама къде ще ходим бе, мистър Морис? — рече Хенсъм. — Мисис Марта ми каза да съм измиел чиниите, преди да се върне. Аз не мога да не правя, каквото ми казва мисис Марта.

— Чиниите могат да почакат.— рече тате. — Те и без това пак ще се омърсят, като ядем от тях на обед. — Той сграбчи Хенсъм за ръкава и го повлече към улицата. — Хайде, не се мотай и прави, каквото ти казвам!

Ние тръгнахме надолу по улицата, а Хенсъм ситнеше зад нас. Като стигнахме къщата на мистър Том Оуенс, завихме в градината. Мистър Оуенс плевеше с мотика градината си.

— Ей, Том! — извика тате през оградата. — Решил съм да ти дам Хенсъм за един ден, както ми искаше! Той е готов да почне още сега!

Тате блъсна Хенсъм в градината и го забута между зелето и ряпата, дето беше мистър Оуенс.

— Дай на Хенсъм мотиката, Том! — каза тате на мистър Оуенс, пое мотиката и я даде на Хенсъм.

— Ама, мистър Морис, ти не бива да забравяш, че днес ми е почивният ден! — каза Хенсъм. — Пък и хич не ми се ще да чистя бурени с тая мотика!

— Млък, Хенсъм! — каза тате, обърна се и здравата го разтърси за рамото. — Гледай си работата!

— Ами че аз си гледам работата бе, мистър Морис! — каза Хенсъм. — Това не е ли моя работа да си искам почивния ден?

— Що са дни занапред, твои са! Все ще си вземеш почивния ден! — каза тате. — Хайде, почвай да плевиш, като ти казвам!

Хенсъм дигна мотиката и я пусна да падне върху един едър бурен. Буренът беше толкова жилест и твърд, че мотиката го удари и отскочи половин метър нагоре.

— Сега, Том — каза тате, — дай ми петдесетте цента!

— Слушай, Морис, мене хич не ми се плащат тия пари, преди той да е свършил работа — каза мистър Оуенс и поклати глава. — Ами ако не свърши работа за петдесет цента? Защо да давам нари на вятъра, а после да излезе, че не ги е заслужил?

— Ти не се тревожи за тая работа! — каза тате. — Аз ще имам грижата да си изкараш парите от Хенсъм! Цял ден ще наобикалям насам и ще му стоя над главата да гледам дали работи както трябва за парите, дето му се плащат!

— Ей, мистър Морис, моля ти се, сър! — каза Хенсъм и погледна тате.

— Какво има, Хенсъм? — попита тате.

— Ама аз не искам да плевя тия дърти бурени, моля ти се, мистър Морис! Искам си почивния ден!

Тате погледна зверски Хенсъм и му посочи с крак мотиката.

— Хайде, дай ми петдесетте цента, Том! — каза той.

— Защо толкоз си се забързал да вземеш парите, преди още да е свършил денят?

— Имам да оправям нещо много бързо. Слушай, Том, дай ми парите, че…

Мистър Оуенс погледа как Хенсъм удря с мотиката бурените, после бръкна с ръка в джоба на панталона си и извади шепа гвоздеи, бурмички и малко дребни пари. Той порови из тях и събра половин долар в петаци и десетаци.

— И да знаеш, че за последен път наемам тоя негър да ми върши работа, ако не поработи здравата целия ден — каза той на тате.

— Слушай, няма да съжаляваш, че си наел Хенсъм — каза тате. — Хенсъм Браун е такъв добър работник, че друг като него не съм виждал!

Мистър Оуенс подаде парите на тате и върна остатъка от купа в джоба си. Щом взе парите, тате пое към вратата.

— Ей, мистър Морис, моля ти се, сър! — каза Хенсъм.

— Какво има бе, Хенсъм? — викна му тате. — Не виждаш ли, че бързам?

— Мога ли да свърша работа рано следобеда и да си взема поне мъничко от почивния ден?

— Не! — изрева тате. — И стига вече си ми дрънкал за тия почивни дни! Мене някога виждал ли си ме да вземам почивен ден, а?.

Старият толкоз бързаше, че не рече ни думица повече на мистър Оуенс. Той изскочи на улицата и се затича към къщи. По пътя си заключи стъклената врата отвътре.

Момичето си седеше на леглото, сгъваше една по една връзките и ги слагаше в куфарчето. То вдигна очи, когато тате дотича в стаята.

— Ето ти парите, както си бяхме говорили! — рече той, седна на леглото до нея и изсипа монетите в ръката й. — Виж колко бързо ги намерих!

Момичето сложи парите в портмонето си, сгъна още няколко връзки и си дигна жартиерите над коленете.

— Ето ти пък на тебе връзката! — каза тя, взе жълтозелената връзка от леглото и я пъхна в ръката на тате. Връзката падна на пода в краката му.

— Ама чакай, ти няма ли?… — каза той учудено и се втренчи в нея.

— Какво няма ли? — каза тя веднага.

Старият се опули и брадата му увисна. Тя се наведе, сгъна останалите връзки и ги сложи в куфарчето.

— Хубаво де, аз си мислех, че ти може би ще ми я сложиш на врата и ще ми я вържеш както преди малко! — каза бавно той.

— Слушай! — каза тя. — Продадох ли ти аз връзката? Продадох я. Какво повече искаш за петдесет цента? До довечера трябва да обиколя целия град. Колко връзки, мислиш, ще продам, ако си губя времето да ги връзвам по вратовете на хората, след като съм им ги вече продала?

— Ама… ама … аз си мислех — заекна старият.

— Какво си мислеше?

— Аз. . . все някак си мислех, че може би ти… мислех си, че може би ти ще искаш пак да ми я вържеш на врата!…

— Охо, виж го ти него! — разсмя се тя.

Тя стана и тръшна капака на куфарчето. Старият остана, дето си беше, и я гледаше, докато тя го вдигна и излезе от стаята. Предната врата се хлопна и ние я чухме да тича по стъпалата. Докато се усетим, тя мина целия път до къщата на мистър Оуенс и влезе в двора му;

Старият дълго седя на леглото и гледа жълтозелената връзка на пода. След това стана и я ритна с все сила през стаята, после излезе на задната веранда и седна на стъпалата да се просне отново на слънце.