Ърскин Колдуел
Момчето от Джорджия (1)

ЪРСКИН КОЛДУЕЛ

Между новите американски писатели, завоювали световна слава — Стайнбек, Драйзер, Хемингуей, Фокнър, Сароян, — стои и името на Ърскин Колдуел. Колдуел принадлежи към тази блестяща редица не само по период, като неин съвременник, но и със същността си на творец. И той като тях не е започнал от литературните салони, а в училището на живота, минал е през много професии, преживял е много, видял е много места и хора и е събрал огромен опит, преди да хване перото: една благодарна традиция на най-добрите писатели на Америка, дошла още от Марк Твен, Уитман и Джек Лондон. И той като тях се е стремил да бъде близо до народа, да се вслушва как говори той и да предава неговия език, неговите мисли и вълнения неподсладени, не „стилизирани“, а свежи, сурови, черноземни, пълни с първична сила и естествена хубост. И той най-сетне като тях понякога е стъпвал накриво, губел е посоката сред тежката и сложна обстановка в родината си, гонел е лекия успех, евтиния вкус, холивудщината — или пък се е поддавал на болни увлечения; но в голямото и истинското, което е сътворил, Колдуел винаги е оставал верен на жизнената правда, смело е изваждал наяве социалните конфликти на времето си, описвал е драмата на обикновените хора, заедно с тях е страдал и заедно с тях се е надявал, макар още неясно, още опипвайки, че някой ден ще се намери изход от нея.

Израснал в бедно семейство на Юг, където противоречията на американската действителност са най-сгъстени, преминал през нуждата, работил дълго време като земеделски ратай, текстилен работник, каменоделец, професионален футболист и какво ли не още, писателят Колдуел изхожда преди всичко от своите непосредствени жизнени впечатления. Оттук иде и поразителната искреност, която лъха от книгите му. „Аз не бих могъл да не го напиша“ — казва той за не едно свое произведение. Любимата му тема безспорно е неговият роден Юг — с рядка сила той рисува мизерията, материалната и моралната деградация, оскотяването, нечовешките отношения, жестокостта, животинската сексуалност, изчезването на всичко светло и хуманно в живота на дребните, разоряващи се фермери и на формално освободените, но фактически още поробени негри. Такъв е неговият шедьовър, романът „Малката божа нивица“, такива са и другите му два романа, по-скоро повести, познати и на българския читател, „Тютюнев път“ и „Вълнение през юли“; такива са и повечето от разказите му — къси, сгъстени трагедии, в които бедняци се борят за къс земя, майки проституират с десетгодишните си дъщери, за да не умрат от глад, негри биват линчувани. и изтезавани само заради цвета на кожата си. В тия творби има страници, които ни потрисат със своя натурализъм. Не един път Колдуел е бил обвиняван, че дава прекалено много грозота. Но той винаги е отговарял, че вината не е негова, задето животът около него е такъв. „Какво да се прави, ние сме груба страна! — казва той. — Целта на моите измислици е да създам едно огледало, в което хората, гледайки се, да познават себе си.“ Тъкмо тази безпощадна правдивост, това сурово и пълно със скрит гняв разкриване на обществените язви, съчетано с таланта на рядък разказвач, прави Колдуел любим писател не само в неговата родина, но и в много други страни. И напразно американските издатели пишат по обложките на неговите книги, че те радвали милионите читатели „не толкова като социален документ“, а защото „били необикновено забавни“. Истината е друга — че милионите читатели ги ценят, защото покрай забавното те са вярно изображение на живота в Америка.

„Момчето от Джорджия“ на пръв поглед рязко се отделя от останалото творчество на Колдуел. За този очарователен сборник разкази, свързани с едни и същи герои — или може би роман, чиито глави приличат на отделни разкази, — се казва, че „превзел критиците с изненада“. Той наистина идва съвсем неочаквано сред тъмните краски на другите Колдуелови книги. Отначало всичко е лековато и повърхностно: някакъв тих южен градец, бедно семейство, където нищо не се случва; един пропаднал баща, мързеливец, негодник, фантазьор, лъжец, крадец, използвач, женкар и пияница; една озлобена, измъчена от труд майка; едно негърче-ратайче, което понякога измъчват не от злоба, а защото така са свикнали да се отнасят; и зад тях „авторът“, момчето от Джорджия, десетгодишното хлапе, което наблюдава всичко това с широко отворени, невинни очи. Няма никакви външни трагедии, всички истории са само забавни смехории, дребни, обикновени провинциални инциденти, които за миг разнообразяват живота и завършват с шеги. Ние ги четем, избухваме в смях, приемаме ги най-напред като сполучливи анекдоти, чието предназначение е само да ни развличат няколко часа и да ни повишат настроението. И ето че постепенно пред нас застава другият Колдуел, реалистът и изобличителят, който дори в смеха си не може да не говори горчиви неща, защото иска измислиците му да бъдат „огледало на истината“. Той наистина е в съвсем друга дреха, стои скрит, почти невидим, но присъствието му се чувствува все повече и повече. И докато прелистваме разказите, нашият смях се изменя, нещо почва да ни задавя за гърлото, съвсем леко, едва доловимо. Макар и бавно, ние разбираме, че всичко това не е само смешно. Бащата вече престава да бъде само мързеливец и нехранимайко, в него прозира и някаква друга душа — на неосъществен мечтател, неудачник, човек, който обича живота и жена си, и детето си, и всичко поетично, необикновено, но винаги постъпва така, че нищо не излиза от обичта му. Майката вече не е нервната и груба домакиня, а една мъченица, която напразно се бори за щастие и спокойствие, която е приела лошия дял: да се кара, да всява страх и ненавист, за да не рухне докрай нейният дом. Забавните произшествия стават сцени от скрита драма. Едно семейство се разпада, загива. Хора, които биха могли да бъдат добри и ценни, вегетират и пропиляват съществуването си. Те се обичат, те биха могли взаимно да стоплят живота си, но нещо им пречи, някаква паяжина, която само па повърхността би могла да се обясни с техните характери, а в дълбочината си има обществен смисъл — и те се отдалечават, отчуждават се, причиняват си мъка едни на други. Колдуел ги рисува с огромна любов и в същото време най-безжалостно показва тяхната обреченост, края на тихия патриархален бит. Оттук и тази скрита тъга, този сподавен плач през смеха, който все повече се засилва към края на книгата.

Затова може би мнозина смятат „Момчето от Джорджия“ за най-сполучливото произведение на Колдуел. То следва светлата линия на най-добрите американски писатели-хуманисти — линията на „Том Сойер“ и „Хък Фин“, на О’Хенри, на Стайнбек и Сароян. Линията, от която светът се гледа с дълбока човечна усмивка, с много обич към хората и в същото време с безкрайна тъга, че тия хора са нещастни. Дали на нас, израсли от деца с Гогол и Чехов, смехът и сълзите в „Момчето от Джорджия“ няма да ни допаднат повече, отколкото суровата графика на „Тютюнев път“ или „Вълнение през юли“?