Лилиан Глас
Той казва, тя казва (1) (Как да преодолеем пропастта в общуването между половете)

Въведение

Един от всеки два брака завършва с развод. Редица проучвания показват, че процентът на разводите в САЩ е толкова висок, защото хората изглежда са по-склонни да зарежат дадена интимна връзка, отколкото да стигнат до корените на проблема посредством открито и искрено общуване. В днешно време един от най-силните страхове е страхът от интимното общуване.

Извънбрачните афери между женени мъже и омъжени жени са достигнали своя връх. Много често двойките не напускат брака, но затова пък имат извънбрачни връзки. И както се разбира от голям брой проучвания, хората жадуват не толкова за сексуална изява извън брака или постоянното си интимно съжителство, а по-скоро за близост с някого, който ще ги изслушва, ще ги разбира и ще говори с тях. Следователно, ако двамата в двойката усвоят изкуството да общуват по-добре помежду си като използват онова, което аз наричам правила на полово присъщото общуване — всички „да“ и „не“ при взаимоотношенията с противоположния пол — то те изобщо не биха изпитвали необходимост да търсят някой друг.

Процентът на хората, засегнати от полова немощ — както сред мъжете, така и сред жените — нарасна драстично през последните пет години. Психолозите смятат, че вина за това носи неумението на хората да общуват помежду си.

Ако интимните партньори разберат и започнат да прилагат правилата на полово присъщото общуване, това ще се отрази изключително благоприятно и върху сексуалната им близост. Повечето консултанти по въпросите на брака и секса са убедени, че главната причина за импотентността при мъжете и за фригидността при жените е неумението на хората да изказват открито и искрено своите желания и предпочитания в секса. Много често и думите, и тонът ги отчуждават един от друг, предизвикват усещане за пустота, а понякога и враждебност. Ако се научат как да си служат с правилата на полово присъщото общуване, интимните партньори могат да избегнат или да преодолеят тези проблеми.

Жените се оплакват, че не напредват достатъчно бързо в деловата сфера. И тук също до голяма степен вина имат лошите умения за общуване. Пискливият като на малко момиченце тон на гласа, неувереният език на тялото и неспособността да общува с колегите си мъже могат да намалят шансовете на жената да се издига в службата.

Мнозина мъже и жени не си дават сметка, че е възможно самите те да допринасят за проявите на сексуален тормоз от страна на противоположния пол. Подсъзнателните внушения и намеци, които те отправят, често се дължат на неумението им да общуват с представителите на противоположния пол.

Прилагането на правилата на полово присъщото общуване към различните служебни ситуации може да разреши голям брой проблеми, свързани с деловите взаимоотношения и да намали опасността да се окажете жертви на сексуален тормоз. Например неуместният смях и неподходящата интонация на гласа могат евентуално да бъдат възприети като подтик към сексуални действия. Твърде често жените не напредват по служебната стълбица, защото не са се научили да прилагат в своя полза правилата на полово присъщото общуване.

Фактът, че в обществото, в което живеем, мнозина мъже и жени все още общуват според полово предопределени стереотипи, поддържа и понастоящем съществуването на тези и други подобни проблеми.

Начинът, по който мъжете и жените биват отглеждани, възпитавани и социално приобщавани, създава и за двата пола същностни, а понякога дори непреодолими проблеми. Ние обикновено приемаме като нещо подразбиращо се това, че представителите на противоположния пол ни разбират правилно, макар вече да съществуват убедителни доказателства, че мъжете и жените не общуват по един и същ начин.

Когато за първи път започнах да проучвам полово присъщите особености и разлики в начина на общуване, открих, че това е едно доста заплетено кълбо от заблуди. И все пак личният ми опит и преживяванията на мнозина мои клиенти ми помогнаха постепенно да разплета това кълбо и да открия неща, които ще споделя с вас на страниците на тази книга.

Интересът ми към темата се породи докато работех по дисертацията си, с която защитих титлата „доктор на хуманитарните науки“ в Мичиганския университет. Научният ми ръководител д-р Блуумър, който е и един от родоначалниците на науката за речевата патология, ме помоли да поставя диагноза на една негова пациентка. Тъй като бях амбициозна млада студентка, аз предприех задълбочен анализ на гласовите и речевите характеристики, присъщи на тази изключително привлекателна чернокожа жена, която обаче говореше с доста особен нископоставен глас. И макар че моята диагноза за качествата на нейния глас беше по принцип точна, тогава нямах ни най-малка представа, че изследваната от мен жена всъщност е мъж — транссексуален човек, който бе подложен на хормонална терапия като част от процеса на превръщането му в жена. Впоследствие от любопитство, а и от желание да помогна на този човек да звучи, да говори и да се държи като жена, аз изчетох буквално всичко, до което можах да се добера, от цялата научна литература, повече или по-малко свързано с разликите в полово присъщия начин на общуване, характерен за мъжете и за жените.

В средата на седемдесетте години нямаше кой знае колко информация по тази тема, с изключение на изследването, проведено от лингвистката Робин Лакоф и разработено в нейния класически труд „Речта и мястото на жените в обществото“ („Харпър Колофон Букс“, 1975 г.). Прочитането на тази книга изостри още повече интереса ми към темата и ме подтикна да се вгледам по-задълбочено в съответните полово присъщи разлики и особености в начина, по който общуват мъжете и жените.

Пет години по-късно, през 1980 г., докато се готвех да защитя следдокторска дисертация в областта на медицинската генетика към Университетската клиника на медицинската академия в Лос Анджелис ми се обади един холивудски продуцент и ме попита дали знам нещо по въпроса за разликите в начина, по който общуват мъжете и жените. Попита ме дали мога да помогна на един актьор да звучи, да говори и да общува като жена.

Разказах на продуцента за опита си от случая с транссексуалния пациент, с когото бях работила, като освен това му цитирах някои научни разработки относно специфичните полово предопределени разлики между мъжете и жените.

След което този продуцент ме помоли да се срещна с него и с въпросния актьор, като срещата се осъществи по един доста потаен, почти нелегален начин. Оказа се, че актьорът е Дъстин Хофман! Филмът, върху който двамата работеха тогава, беше естествено станалият по-късно изключително популярен „Тутси“, където Дъстин изпълни ролята на жена толкова блестящо, че играта му бе удостоена с „Оскар“.

Докато събирах всички научни изследвания, от които имахме нужда за съвместната ни работа с Дъстин Хофман, аз се увлякох още повече по тази тема. Заинтригува ме откритието колко невероятно различни са мъжете и жените, особено по отношение на начина, по който разговарят едни с други.

При анализа, който направих на изпълненията на Дъстин във филмите му преди „Тутси“, ясно открих колко мъжествен е неговият начин на общуване, в смисъл език на тялото и гласова изява. В „Крамър срещу Крамър“ например „мъжкарството“ на Дъстин бе много ярко представено с най-крайни прояви — той едва-едва отваряше уста и в минимална степен използваше лицевите си мускули, така че почти да не изразява оживление или каквато и да била емоция. Тонът на гласа му беше монотонен — глух и безжизнен, който така и не успява да придаде някакъв по-задушевен смисъл на казаното. Почти липсваше интонационно разнообразие, окончанията на думите бяха сякаш „предъвкани“. Героят на Дъстин отговаряше на въпросите едносрично, а жестовете му бяха резки и неизразителни. И съвсем естествено тези типично „мъжки“ комуникационни особености и навици правеха невъзможно постигането на резултатно словесно общуване и разбиране между г-н Крамър на Дъстин Хофман и г-жа Крамър на Мерил Стрийп (съпругата, която иска да го напусне). Затова и разводът им на финала не беше изненадващ.

Характерните за мъжете и за жените полово присъщи особености и разлики в начина на общуване, с които ще ви запозная в тази книга, могат да бъдат съвсем отчетливо забелязани във филма „Тутси“, стига човек да се позамисли и да анализира по-внимателно коренно противоположните изяви на двамата главни герои — Майкъл Дорси (Дъстин в ролята на мъж) и Дороти Майкълс (Дъстин в ролята на жена).

В онази сцена от филма, когато Дъстин (в ролята на Майкъл) е в офиса на театралния агент, той е типично по мъжки рязък — и в жестовете, и в тона на гласа. Движенията му са ъгловати, жестовете — широки и встрани от тялото, седи разкрачен. С една дума, заема повече физическо пространство. Речта му е бърза, по-стегната и накъсана, гласът му звучи по-носово, тъй като почти не отваря челюстите си и не движи устни, когато говори. Липсва изразителност на мимиката, като най-открито изявените чувства са гняв и враждебност, породени от факта, че не може да си намери работа като актьор.

В пълен контраст на това е сцената в руската чайна, когато Дъстин Хофман в ролята на Дороти се среща за първи път с „нейния“ театрален агент. Жестовете му са деликатни, окръглени, прибрани към тялото. Когато говори, „тя“ често слага длан на сърцето си, усмихва се много, изразът на лицето „й“ е оживен и разнообразен, което придава на персонажа добродушие и отзивчивост. Гласът „й“ е нежен, мелодичен, приглушен, с леко възходяща интонация в края на утвърдителните изречения — например: „Ще си поръчам «дюбоне» с лед и резенче лимон(-)“ — което ги кара да звучат почти като въпрос. Тази леко възходяща интонация при утвърдителни изречения е типично „женска“ комуникативна особеност, което прави говорещия да изглежда нерешителен, по-слаб, неуверен в себе си и дори безпомощна жертва.

Съвместната работа с Дъстин Хофман е несъмнено едно от върховите преживявания в кариерата ми на специалист по въпросите на междуличностното общуване. Имах възможността да наблюдавам как този наистина гениален актьор синтезира и осмисля всичко, на което го учех, а после го прилага във феноменалното си изпълнение на ролята на Дороти.

В последствие съм работила и с много други актьори от Холивуд, които изпълняваха женски роли — например с Конрад Бейн, герой от „Различни трикове“, телевизионен комедиен сериал на ситуациите. При работата ми с Конрад бях изправена пред още по-голямо предизвикателство — не само че трябваше да го науча как да „звучи“ по женски, но и как да се превърне в холандка, с присъщ акцент, национални характеристики и т.н. Освен това трябваше да науча и партньорката му от филма — Дана Плато, която изпълняваше ролята на Кимбърли, дъщеря на героя на Конрад — как в съответните сцени да говори и да се държи като холандско момче, също с характерния акцент и присъщите за възрастта му национални особености.

Докато работех усилено с различни актьори и споделях с тях правилата на полово присъщите особености и разлики в общуването, аз започнах да осъзнавам, че провалът на толкова много бракове не е случайно явление, а е нещо напълно закономерно. И че няма нищо странно в това, че толкова много хора срещат затруднения при общуването си със свои колеги — представители на противоположния пол. Докато проучвах полово присъщите особености и разлики в общуването, започнах да отличавам редица системно проявяващи се навици, които са основни виновници за неспирните конфликти между мъжете и жените. Накратко, открих една тайна, която трябва да стане достояние на всяко човешко същество. Разбрах, че ако споделя какво съм открила по един ясен и простичък начин, както го правя сега, в тази моя книга, това ще доведе до постигане на едно по-добро разбирателство между мъжете и жените, което пък, от своя страна, ще допринесе за подобряването на техните взаимоотношения — лични, интимни и делови.

Впоследствие бях многократно интервюирана за различни радиопредавания и телевизионни програми по цял свят, изнесох и редица лекции и семинари по темата. Изказах мнението си относно особеностите и разликите в начина, по който общуват мъжете и жените, и в поредица статии, излезли в различни вестници и списания по света.

Дори бях цитирана от Стивън Найфех и Грегъри Смит в тяхната книга „Защо мъжете не могат да бъдат по-открити“, където те обсъждат работата ми в областта на полово присъщите особености и разлики в общуването.

Интересът ми към тази тема се задълбочи още повече в резултат от работата ми с клиенти в моята частна практика. В офиса ми в Бевърли Хилс неизменно слушах подобни оплаквания и тревоги. Въпреки че имената, местата и обстоятелствата бяха различни, основният проблем бе винаги един и същ — мъжете и жените наистина не знаят как да разговарят едни с други.

Докато изслушвах хилядите подобни истории, започнах да откривам някои общи за всички тях водещи нишки. Например много клиентки се оплакваха, че не им се засвидетелства достатъчно уважение в деловата сфера. Но те не осъзнаваха, че типично женското говорене със заобикалки и завоалираното подхождане към същината на въпроса по време на делови срещи често предизвиква отрицателните реакции на колегите им мъже.

От друга страна, мнозина от клиентите ми изобщо не си даваха сметка, че типично мъжките им „преки команди“ и отсъствието на описателни прилагателни при разговор с техните съпруги и интимни приятелки оказва разрушително влияние върху интимните им взаимоотношения.

Съветите ми обикновено помагаха на моите клиенти да се справят с проблемните ситуации и водеха до удивителни резултати.

Една моя клиентка например забелязала, че по време на сутрешните й делови отчети за работата на отдела нейните колеги мъже прелистват страниците на различните си документи и не я слушат внимателно. Когато тя ми показа един свой типов отчет, забелязах, че материалът не е подреден добре и стегнато, а е даден излишно подробно и се разпростира върху редица странични теми и въпроси. Предложих й при следващата си изява първо да изложи най-главната и водеща нишка на разглежданата тема, което би й позволило веднага да премине към същината на въпроса. После вече да изброи останалите теми, да ги характеризира накратко, систематично и неемоционално, след което да попита има ли въпроси.

Тя последвала съвета ми и после ми каза, че била направо удивена от постигнатия резултат. За първи път в професионалната й кариера забелязала, че „мъжката“ й аудитория действително слуша внимателно всяка нейна дума.

Предложих на един мой клиент да каже на съпругата си защо именно я смята за красива и по-подробно да й опише чувствата си към нея, а не само да отронва: „Добре си“. Той последвал съвета ми и после ми каза, че жена му започнала да се държи към него с повече топлота и изведнъж станала много по-нежна и по-любвеобилна.

Тези мои наблюдения ме вдъхновиха да спомена за съществуването на полово присъщи особености и разлики в начина, по който общуват мъжете и жените, в книгата ми „Кажи го… правилно“^[1]. Там обсъждам въпроса как да разговаряте с интимния си партньор. После ми стана ясно, че онези, които са прочели тази книга, явно са обзети дори от още по-голямо желание да научат нещо повече по темата. Получавах писма със запитвания от цял свят, обсаждаха ме с въпроси и по време на моите лекции и семинари. На хората не им беше достатъчно просто да знаят, че има такива полово присъщи особености и разлики в общуването. Те искаха да им кажа какво точно трябва да правят — как да подхождат към специфичните проблеми.

Сега, в тази моя книга, изброявам начините, по които се проявяват полово присъщите особености и разлики в общуването при мъжете и при жените и ви предоставям практически план за действие, така че да подобрите взаимоотношенията си с представителите на противоположния пол. Тази моя книга разглежда общуването между мъжете и жените в най-различни аспекти — езика на тялото, езика на мимиката, особеностите в гласа и в речта, словесното съдържание, както и поведенческите характеристики. Общо това са 105 полово присъщи особености и разлики в начина, по който общуват мъжете и жените.

Първите няколко глави от книгата (първа, втора и трета глава) разглеждат тези полово присъщи особености и разлики по един разбираем, организиран и леснодостъпен начин. Тези глави са подплатени с типови примери, с които почти всеки се е сблъсквал и затова лесно може да се идентифицира с тях.

В следващите три глави от книгата (четвърта, пета и шеста глава) разглеждам полово присъщите особености и разлики в общуването в различни сфери от живота (четвърта глава — личен живот; пета глава — интимен живот; шеста глава — професионален живот), като ви посочвам точно какво трябва да правите и как да приложите правилата на полово присъщото общуване във всяка конкретна област. В края на всяка от тези глави ще намерите списък от правила, съобразени с полово присъщите особености и разлики, които мъжете и жените трябва да следват, за да преодолеят завинаги пропастта в общуването помежду си.

В „Той казва, тя казва“ е отразена реалността на деветдесетте години на нашия век и тази книга ще ви помогне да промените към по-добро и личния, и професионалния си живот. Това е практическо ръководство, чиято цел е да ви направи по-добри брачни, интимни, социални и делови партньори на останалите петдесет процента от населението на Земята. След като се научите как да общувате с усет и разбиране за особеностите на противоположния пол, животът ви ще стане по-богат, по-малко напрегнат, изпълнен с повече приятни изживявания и много по-щастлив. Привличайки вниманието ви към проблемите, произтичащи от полово присъщите стереотипни модели на поведение, тази книга ще ви помогне и да възпитате едно ново поколение хора, които ще се чувстват по-уютно и ще се самоосъществяват по-успешно при общуването си едни с други, а това, от своя страна, ще направи света много по-добър.