Майкъл Ридпат
Борсов посредник (5)

4.

И двамата с Карън бяхме страшно заети. Цените продължаваха да падат, но по-плавно. Това ми даваше възможност да се подготвя. Уверих се, че всичките ми позиции са подсигурени. На всяка закупена облигация продавах по една къса, различна от първата. Да продаваш на късо означава, че продаваш облигация, която не притежаваш. На пазарите за облигации това е разрешено; дори е от голяма полза. Това означава, че на един сриващ се пазар парите, които губи човек от собствените си облигации, се компенсират щедро от парите, които печели, като изкупува обратно облигациите, които е продал на късо. Тоест, ако успее да си осигури най-подходящите облигации, разбира се.

Е, нещата започваха да изглеждат така, сякаш Грег, Ед и аз бяхме улучили най-подходящите облигации. Предстоеше ни обаче сериозна работа.

Карън омайваше клиенти. В четвъртък вечерта бе провела среща с един от тях, а в понеделник в Париж щеше да се срещне с още няколко. Реши да прекара уикенда там с приятелка от детинство. Тъй като приятелката й така и не успяла да научи английския като хората, а моят френски хич го нямаше, аз не бях поканен. Срещата ни на тенискорта беше отменена. Голяма работа. В Нюмаркет имаше интересно конно надбягване.

Карън се прибра в понеделник вечерта.

— Добре ли прекара? — попитах аз.

— Да, чудесно беше.

— Как беше Никол?

— Всичко е наред. Мисли, че Жак е най-добрата й партия.

— А ти какво мислиш?

— Досадник — засмя се тя.

— Е, надявам се, че не чак колкото мен.

— О, не, скъпи, дори не може да ти стъпи и на малкия пръст. Не се тревожи. Как бяха кончетата на Нюмаркет?

— Не беше зле. Влязох вътре само с двайсет лири. Следващата събота ще заведа Грег в Аскът. Искаш ли да дойдеш?

— Съжалявам, но трябва да отида при мама. Много иска да се видим. Няма ли да дойдеш?

Тя се засмя. И двамата знаехме отговора. Майката на Карън беше свадлива жена, която се тревожеше за всичко на света и най-вече за дъщеря си. Живееше в предградията на Годалминг. Бащата на Карън ги зарязал, когато тя била на дванайсет, и майка й никога не му простила. Нито пък Карън. Това беше нещо, което го бях изпитал на гърба си и им съчувствах. Обаче не държах да прекарвам уикенда с майка й.

— Но не е необходимо да заминаваш още от петък вечерта, нали?

— Сигурна съм, че мога да замина и на следващия ден. Защо? Да нямаш някакви други планове? — Тя се усмихна. В петък беше рожденият й ден.

— Запазил съм маса в „Кафе дьо Марше“.

— Чудесна идея! — възкликна тя и ме целуна.

Беше уморена и си легнахме. Настроението й беше повишено и си тананикаше в банята. Когато обаче си легнахме и аз погалих бедрото й, тя ме целуна леко по бузата и каза:

— Не сега, Марк. Наистина съм уморена.

Останах буден дълго време, като я наблюдавах как се унася в сън с лека усмивка на устните.

Настойчивият телефонен звън ме изтръгна от съня. Погледнах будилника на нощното шкафче. Дванайсет без пет. Кой ли можеше да ми звъни по това време?

Вдигнах слушалката. Беше Ричард.

— Съжалявам, че ми се налага да те безпокоя по това време — започна той.

— Всичко е наред, не се тревожи — казах, като се надигнах на лакът.

Той замълча. Зачаках да чуя какво иска.

— Ричард?

— Виж, Марк, трябва да разговарям с тебе. Можеш ли да дойде през уикенда?

— Ами… — започнах аз. Да отида до Шотландия само да си поприказваме? — Не можем ли да го обсъдим по телефона?

— Не. Разговорът е поверителен. Имам големи трудности. Много големи, Марк.

Без съмнение това обаждане му бе струвало много. Той се бе справял с какво ли не през кратката си кариера като предприемач, но освен за финансовия проблем от миналата година никога не бе търсил помощта ми.

— Събота вечер. Става ли?

— Не можеш ли в петък?

Замислих се дали да отложа вечерята с Карън. Но в края на краищата тогава беше рожденият й ден. Беше важно и за нея, и за мене. Припомних си думите на Ричард, които бе казал при последната ни среща.

— Не, ще дойда в събота вечер.

— Добре — изрече той разочаровано. — Хвани самолета в осем и ще те чакам на летището в Единбург.

— Дочуване. — Затворих телефона.

Карън се размърда.

— Кой беше?

— Ричард. Иска да се видим.

Тя седна в леглото вече напълно разсънена.

— За какво?

— Не знам — отвърнах. — Но беше разтревожен.

— Ще ходиш ли?

— Да, в събота — отвърнах аз, като погалих бузата й.

— Благодаря ти — каза, целувайки ме. — Питам се какво ли се е случило. Не искаше ли да ти каже по телефона?

— Не.

— Понякога брат ти е много потаен.

 

 

Разбрахме се да се срещнем в ресторанта. „Кафе дьо Марш“ се намира в Чартърхаус Скуеър близо до пазара Смитфийлд. Някога склад, сега беше облицован със светла дървесина и боядисан в черно ковано желязо. Нямаше нищо общо с пищния разкош на ресторантите от Сити, но храната не отстъпваше по качество.

Карън щеше да дойде направо от работа. Тя често работеше до късно; неприятното на работата по американските пазари за обикновени облигации беше, че трябваше да е на разположение, в случай че някой от по-нетърпеливите й европейски клиенти поискаше да търгува, докато нюйоркската фондова борса е отворена.

Закъсня с половин час. Беше облечена с тънък черен костюм на Армани. В действителност костюмът не беше „Армани“, а изработка на шивач от Хонконг, който бе успяла да открие по време на едно пътуване там преди три години, но аз бях единственият, който знаеше за това. Изглеждаше добре и го съзнаваше, докато вървеше между масите, следвана от погледите на всички мъже и повечето жени в залата.

Щом седна, се усмихна и ме целуна.

— Прости ми, че закъснях. Мартин се чудеше дали да се реши да купува нещо от Дисни. Накрая така и не можа да се реши.

— Прави ли въобще някога сделки?

— Понякога. Но трябва да се заредиш с търпение. — Пресегна се през масата и ме докосна по ръката. — Съжалявам, че ми се налага да работя толкова много в последно време. Но след като вече се носят упорити слухове за реорганизация, трябва да се трудя здраво. А и освен това ми предстоят командировки.

— Наистина ли? Предстоят ли ти пътувания?

— Да. Следващата седмица съм в Холандия. А след две седмици ще ми се наложи отново да ходя до Париж.

Изпитах силно разочарование. Аз обикновено зарязвах позициите си точно в шест, като очаквах и от останалите да правят същото.

— На обяд ходих със Сали да й купим обувки. Доста е потисната — каза тя, доловила разочарованието ми.

Купуването на обувки беше обичайната терапия на Карън при подобни случаи. Беше ги събрала с цели дузини у дома, като повечето от тях бяха купени миналата година. За моя радост последните няколко месеца нямаше нов чифт.

— Не знам. Мисля, че успях да я поразсея. Джак Тенко наистина я тормози.

— Бедното момиче. Толкова е важно да имаш добър началник, нали?

— Не е лъжа. — Усмихна се тя. — Очевидно Ед е във възторг от тебе.

Повдигнах рамене.

— Не е трудно да впечатлиш млади момчета — отбелязах скромно, думите й обаче погъделичкаха самочувствието ми.

— И така, как мина денят ти? — запита Карън.

— Не беше зле. Някои от сделките, които сключих миналата седмица, вече започват да дават плодове. Но за този месец съм все още вътре с милион и половина, а до края му има само една седмица. — Мразех да приключвам месеца на загуба, особено с такава голяма сума, но този път явно не можех да го избягна.

— Лош късмет. Дори и ти не можеш да лъжеш дявола всеки месец.

След като приключихме и двамата с поръчката, тя попита:

— За какво мислиш, че иска да разговаря Ричард с теб?

— Нямам представа. Трябва да е нещо много важно за него, за да ме накара да отида там. Сигурно пак е останал без пари.

— Не може да бъде! — възкликна Карън. — Наистина ли смяташ така?

— Възможно е. Просто не съм сигурен, че той държи със здрава ръка финансите на фирмата. Е, това глупаво копеле трябва да продава. И аз ще го убедя.

— Да, направи го — каза Карън. — Ще бъде жалко да загуби всичко, след като е успял да стигне чак дотук.

— Може да е свързано с падането на цените на акциите. Успя ли да научиш нещо на пазара?

— Нищо. Компанията е твърде малка. Повечето хора не са я чували, да не говорим пък за покупка на акции от нея. „Уагнър Филипс“ е замразила търговията с техни книжа. Обадих се там на един приятел, но и той не знаеше нищо, освен че цената пада непрестанно.

— Да, мисля, че на Ричард му се привиждат призраци — казах. — Дори и да приемем, че цената на акциите е била обект на манипулации, не виждам какво толкова спешно има. — Въздъхнах. — Не, боя се, че това е фалит.

Вечерята пристигна. Поръчах бутилка вино и вдигнах чаша.

— Честит рожден ден!

— Благодаря ти. Тридесет години! Бррр! Не съм сигурна, че ми се иска да съм на тридесет. — Тя отпи от виното си. — Ммм. Наистина е превъзходно.

— Кога ще ходиш при майка си?

— Утре вечер. Ще бъде втората ми вечеря за един и същ рожден ден. Винаги ми е изглеждало странно — само аз и тя.

— Съжалявам, че не мога да дойда. Наистина трябва да се срещна с Ричард.

— Не се тревожи, всичко е наред. Наистина би било по-добре, ако не ти се налагаше. Двамата само ще се карате. — Отпи от виното си. — На мен просто ми изглежда странно, това е всичко.

— Без баща ти?

— Да. — Гласът й изведнъж стана напрегнат.

Родителите и на двама ни бяха разведени. Поради тази причина избягвахме да правим сравнения, но изведнъж изпитах нужда да узная.

— Не си ли опитвала да се видиш с него?

— Не знам къде е. Мисля, че мама знае, но не иска да ми каже.

— Не иска да ти каже ли?

— Точно така. — Изведнъж забелязах сълзите в очите й. — Разбира се, че го знае, но отрича. Казва, че изчезнал безследно.

— Но ти не й вярваш?

— Познаваш майка ми — произнесе с отвращение. — Мисли си, че така ме предпазва. Сигурна съм.

Хранехме се мълчаливо. Карън едва сдържаше сълзите си. Не биваше да подхващам тази тема.

— Обичах го — неочаквано изрече тя. — Той беше всичко за мен. Всяка вечер го очаквах с нетърпение да се прибере, за да си играем. Дори и след като навърших дванайсет, исках да прекарва цялото си свободно време с мен. Спомням си как веднъж ме заведе на едно празненство в службата си и ме представи като своя приятелка. Толкова се гордеех с него. И когато ме изостави, просто не можех да го повярвам. Как можа да ме изостави, Марк? Как можа? — погледна ме. В очите й имаше болка и гняв.

След като баща й ги зарязал, Карън била принудена да обиколи доста психиатри. Не бях сигурен какво са открили, или дори дали изобщо са свършили някаква работа; тя избягваше тази тема, а аз никога не посмях да я разпитвам. След раздялата й с онзи мъж тя беше пред срив. Аз й предложих просто да поприказва с някого. В крайна сметка този някой се оказах аз и тогава тя успя да се съвземе. Сега обаче се чудех дали разговорът й с мен тогава е бил достатъчен. След срещата със стария й любовник и след разговора за баща й ние, изглежда, се бяхме върнали там, откъдето бяхме започнали.

След известно време тя каза:

— Извинявай.

— Добре ли си? — запитах.

— Да.

Останалата част от вечерята мина в мълчание.

 

 

Отпих от чашата си с шампанско и се отпуснах на седалката. Облаците започваха да се разкъсват и под нас се появиха светлините на Шефилд.

Стюардесата ми донесе син пластмасов поднос с нещо върху него, което не можех да разпозная.

— Искате ли още една, сър? — запита тя, сочейки празната ми чаша.

— Да, разбира се.

Замислих се за срещата с Ричард. Бях почти сигурен, че ще ме моли да го измъкна от батака. Само се надявах офертата на клиента на „Уагнър Филипс“ да е все още в сила.

По всяка вероятност инвестирането ни във „Феър Систъмс“ беше грешка. От друга страна обаче, ако не бяхме вложили пари, „Феър Систъмс“ със сигурност щеше да банкрутира и всичките постижения на Ричард щяха да излетят през комина.

Самолетът се приземи с известно закъснение. Ричард не беше сред посрещачите. Проверих в чакалнята, кафето, бара и магазините, но не го открих.

Телефонирах му вкъщи, но не се обади. Сигурно беше тръгнал към летището.

В десет започнах да се тревожа. В десет и петнадесет вече си мислех какви ли не работи. Може би беше катастрофирал по пътя. Или беше забравил за срещата ни и работеше във фабриката. За него не беше нещо необичайно да стои до полунощ там.

Позвъних във фабриката в Гленротс. Обади се някаква жена. Според нея със сигурност Ричард бил у дома си в Къркхейвън. Споменал, че може да отскочи да свърши някаква работа в неделя сутринта.

Е, тогава значи нямаше смисъл повече да чакам на летището. За мой късмет едно от гишетата за коли под наем още работеше. Наех един форд фиеста и потеглих към Къркхейвън.

Разстоянието не бе голямо, но аз бях уморен. Пътят ми изглеждаше особено дълъг: на север от Форт Бридж към Файф и после на изток към едно място, наречено „Ийст Нюк“, полуостровче в Северно море с привлекателни селища на рибари, едно от които е и Къркхейвън.

Когато пристигнах, наближаваше полунощ.

Нощният въздух беше студен и солен и ме освежи след шофирането. Къщата бе тъмна. Натиснах звънеца. Никакъв отговор. Позвъних още няколко пъти, след което натиснах дръжката на вратата. Беше заключена.

Внезапно ми стана студено. Огледах се. Склонът на хълма беше осеян със светлините на накацалите върху него къщи, но покрай кея нямаше признаци на живот. Морето мърмореше някъде в здрача.

Вдигнах поглед към стените на къщата, които излъчваха слабо бледожълто сияние под светлината на луната. Започвах да се тревожа. Явно беше пострадал на път за летището. Трябваше обаче да се уверя, че не е вкъщи. Заобиколих отзад и излязох пред къщичката за лодки, която бе пригодил за работилница. Вратата беше отворена, но беше тъмно.

Когато стигнах до входа, забелязах слаба светлина. Сигурно брат ми работеше в тъмното.

— Ричард? — Никой не отговори. Бутнах вратата и погледнах вътре. — Рич…