Майкъл Ридпат
Борсов посредник (22)

21.

Намирахме се в голямата заседателна зала в кантората на Бърнс Стивънс в Единбург.

Стените бяха облицовани с дървена ламперия, а от тавана висеше голям канделабър. Един достоен адвокат от викторианската епоха гледаше строго малката група от хора в залата. Макар и „Бърнс Стивънс“ да съществуваха от по-малко от десет години, те имаха внушителна кантора във викторианско здание в Дръмсхю Гардънс, само на няколко минути от площад „Скуеър“, елегантния финансов център на града.

Съветът беше подреден от едната страна на дълга маса, а от другата имаше четири редици столове. В центъра беше Уолтър Соренсън. Седях от дясната му страна заедно с Рейчъл. От лявата бяха Дейвид Бейкър и Найджъл Йънг. До него бяха Уили и Греъм Стивънс, адвоката на „Феър Систъмс“, като и двамата председателстваха.

Пред Рейчъл се намираше моят лист хартия с двете колони ПРОДАВАМЕ и НЕ ПРОДАВАМЕ. Трябваха ни петдесет процента, за да победим. По нашите пресмятания щях да имам петдесет и три процента от вота срещу четиридесет и седем на противниците си, ако баща ми и Карън ме подкрепяха. Аз обаче изобщо не бях сигурен как ще се развият нещата. Припомних си последния разговор с баща ми поне десетина пъти, като всеки път бях стигал до заключението, че ще гласува против мен.

Най-лошото беше, че не можех да бъда сигурен в Карън.

В понеделник се нахвърлих върху Рейчъл.

— Защо ти беше необходимо да правиш онази гадост с черния дроб? Това едва ли ще ни осигури подкрепата, от която така се нуждаем.

— Исках да й покажа колко могъщ инструмент може да бъде виртуалната реалност — заяви тя студено.

— Това си беше чиста ревност — изсумтях.

— Ревност ли? — повтори тя, повдигайки вежди. — И защо трябва да ревнувам? Защо трябва да се вълнувам, че ходиш с една неграмотна търговска банкерка?

— О, стига с тия глупости! — простенах в безсилие аз. — Имам чувството, че си я накарала да намрази завинаги „Феър Систъмс“.

— Доколкото си спомням, ти каза, че тя стояла твърдо зад теб.

— Е, сега вече не съм толкова сигурен.

Седяхме и отново за кой ли път правехме сметките, оставаха само пет минути до гласуването и сега вече усещах, че Рейчъл не беше толкова сигурна в здравомислието на постъпката си. Тя гледаше свъсено листа пред себе си, където непрестанно драскаше кръгчета около името на Карън.

— Има ли някаква вероятност някой от публичните акционери да не гласува? Тогава има шанс да изплуваме.

Поклатих глава.

— Съмнявам се. По всичко личи, че Скот Уагнър има пълен контрол над ценните книжа. Сигурен съм, че може да накара всички да гласуват както пожелае.

Срещнах погледа на Уагнър. Той ми се усмихна и ми намигна. Проклятие! Изглеждаше толкова уверен. Сега вече бях сигурен, че си е осигурил гласовете на публичните акционери.

Беше интересен фактът, че Уагнър си бе направил труда да пристигне от Сан Франциско. Би могъл просто да изпрати представители от фирмата, които да осигурят гласове с пълномощно и да следят развоя на събитията.

Подозирах, че има готов договор във вътрешния джоб и ще го покаже на Соренсън и Дейвид след отстраняването ми.

Надявах се идването му да е напразно.

Огледах се за Карл Дженсън и Франк Хартман, но ги нямаше, разбира се. Разпознах доста хора. Присъстваха Уагнър и един негов партньор, баща ми, Кийт, Анди, Тери и другите служители акционери на „Феър Систъмс“, събрани в една група в дъното на стаята, двама други мъже, които се въртяха неспокойно по местата си. Единият беше нисък, със загар, мустаци и жълто-зелено поло. Другият беше висок, с очила, бяла риза и тъмносив костюм. Предположих, че са американци.

Баща ми бе избрал да долети в Единбург, за да гласува, когато можеше да го стори толкова лесно с пълномощно. Сигурно искаше да присъства до самия край, помислих мрачно. Нямаше и следа от Карън, нито пък я бях очаквал. Изобщо нямаше нужда от присъствието й.

Соренсън се прокашля и призова за внимание:

— Първо бих искал всички присъстващи тук акционери да удостоверят самоличността си. Уили Дънкан ще провери всички документи за самоличност и всички пълномощни. Моля потвърдете дали ще гласувате лично, или вече сте изпратили гласа си с пълномощно. Тъй като това събрание не е голямо, не е ли по-добре да почнем да се представяме един по един? Вие, сър. — Посочи към ниския мъж с мустаци и поло.

— Аз съм Дарън Полона от „Дженсън Компютър“. Ще гласувам лично от името на компанията.

Соренсън кимна, а Уили се зае да проверява документите му. Той посочи към високия мъж през два стола от господин Дарън.

— Мартин Уудкок от Международния осигурителен фонд на Бермуда — провлече той. Бях познал, наистина беше американец. — Ние вече сме попълнили нашето пълномощно.

Приведох се към Рейчъл.

— Обзалагам се, че този фонд е един от многото на Хартман. По всяка вероятност слухти какво става тук и ще му докладва.

Другите бяха ясни. След две минути Уили бе събрал всички документи, от които се нуждаеше, и Соренсън продължи:

— Имаме само една точка от днешния дневен ред. — Това е следната резолюция: „Марк Енрико Феърфакс да бъде отстранен от поста управителен директор на «Феър Систъмс» и да бъде заместен от Дейвид Антъни Бейкър“. Преди да преброим подадените гласове, ще помоля Уили да прочете резултата от гласовете, подадени с пълномощно.

Настъпваше решителният момент. Сега вече щеше да се разбере как е гласувала Карън.

В стаята се възцари пълна тишина.

Уили се изправи, изкашля се и се запъна.

— О, хайде, Уили — промърморих аз.

Накрая той започна:

— Гласове в полза на резолюцията, седемстотин шейсет и една хиляди. Гласове против резолюцията, двадесет и три хиляди триста и двадесет.

Сърцето ми за миг спря да бие. Погледнах отчаяно към Рейчъл с надеждата да стане чудо.

— Мръсна кучка! — изсъска тя.

Карън бе гласувала против мен.

Рейчъл се приведе напред.

— Седемстотин шестдесет и една хиляди представляват 38,5% — прошепна тя. — Това са на практика всички публично притежавани акции, освен тези на Дженсън плюс 3,75% на Карън. Малцината гласове срещу резолюцията са на онези служители, които ги няма тук и са гласували с пълномощно.

— Значи на тях им трябват още само дванайсет процента, за да победят? — запитах.

Рейчъл кимна. Погледнах членовете на съвета: Дженсън имаше 5,7%, Соренсън — 4%, Дейвид — 2%, и Уили — 1%. Те всички щяха да подкрепят предложението. Или добавени към досегашните резултати, това възлизаше общо на 50,75%. Те щяха да победят, без значение как щеше да гласува баща ми.

Зърнах гадната физиономия на Дейвид Бейкър и ухиленото лице на Скот Уагнър. Те знаеха.

Доповръща ми се. Така се бях борил за компанията през последните няколко седмици. Бях предвидил появата на толкова много подводни камъни: банкрутът беше винаги сред възможностите, към които се отнасях изключително сериозно. Този път обаче не се бе оказало така.

И да бъда предаден от Карън!

Уолтър Соренсън прекъсна размишленията ми:

— Благодаря ти, Уили. Сега призовавам присъстващите акционери да упражнят правото си на глас. Да видим тези в полза на резолюцията?

Човекът на „Дженсън Компютър“ вдигна рязко ръка, но никой друг от работния състав не помръдна. Усетих редицата от вдигнати ръце покрай масата с членовете на съвета от лявата ми страна, но не се обърнах към тях. Погледът ми беше впит в баща ми. Той седеше неподвижен.

— Има ли още някой в полза на резолюцията?

Хвърлих един бърз поглед на Соренсън, който гледаше към баща ми.

Усетих как сълзите напират в очите ми. Бях трогнат. Татко се бе вслушал най-после в молбата ми. Той ме бе подкрепил, когато бях потърсил помощта му. Не беше негова вината, че подкрепата му нямаше да ми е достатъчна. След начина, по който се бях отнасял към него през изминалите десет години, нямах правото да се надявам на подкрепата му; сега тя бе затрогваща, особено след предателството на Карън.

— Всички, които са против?

Вдигнах ръка, както и Рейчъл, и баща ми. Хората от „Феър Систъмс“ в дъното на залата също вдигнаха ръце. Кийт дори вдигна и двете си ръце по един чисто детски начин да увеличи броя на гласовете.

Погледнах към Уили за резултата.

Сърцето ми замря.

Той се въртеше неспокойно на стола си с напрегнато лице и стискаше ръце в скута си.

Господи, изумих се аз, та нали той току-що беше гласувал за резолюцията? Внезапно проумях, че всъщност не бях проследил гласуването на хората от съвета.

Дейвид Бейкър също се бе втренчил в Уили. След няколко секунди всички в залата приковаха погледите си в него.

Той пламна. Значи още не е гласувал, осъзнах аз. Но той трябваше да гласува против резолюцията, за да спечеля. Въздържането нямаше да е достатъчно.

Колебанието му ставаше направо непоносимо. Помислих, че всеки момент може да колабира или просто да се втурне към вратата.

От дъното на залата някой извика. Беше Тери, едрият космат йоркширец:

— Хайде, счупено сметало! Дигай си ръката!

Последваха насърчителни викове от останалите му колеги.

Нещо сякаш изщрака в Уили. Лицето му се проясни, той се захили на подканянията и вдигна ръка; одобрителен рев се разнесе сред колегите му.

— Благодаря ви, дами и господа — изрече Соренсън, без да помръдне и мускулче по лицето му. — Ще те помоля да ми дадеш резултатите, когато бъдеш готов, Уили.

Той смъкна ръката си и се зарови сред листовете пред себе си. След една безкрайна минута връчи един лист на Соренсън.

— Гласове в полза на резолюцията, деветстотин деветдесет и три хиляди. Гласове против резолюцията: един милион и пет хиляди. Следователно обявявам резолюцията за отхвърлена.

От дъното на залата се разнесоха ликуващи възгласи. Обърнах се към Рейчъл. Очите й блестяха и тя ми се усмихна широко.

— Браво — каза тя.

Порадвахме се няколко секунди на успеха, преди да ни заобиколят хората на „Феър Систъмс“. Бяха наистина смели хора. Бяха избрали рискования път, в края на който можеха да се простят с работните си места. Безкрайно им бях благодарен. Никога нямаше да го забравя.

Погледнах над раменете им към залата. Представителят на „Дженсън“ събра документите си и си излезе. Човекът на Хартман се приближи до Скот Уагнър, който се заприказва с него, хвърляйки отровни погледи към мен. Найджъл Йънг мина покрай нас, спря за миг и кимна вдървено, като промърмори „браво“ и после излезе смутен. Последва го зачервеният Дейвид Бейкър. Той ме стрелна с поглед, изпълнен с наранена гордост и ненавист. Никога до този момент не го бях виждал толкова разгневен.

Хората от компанията се тупаха по гърбовете. Кийт и Тери поздравяваха Уили. Сякаш беше забил решаващия гол на финала, което в известен смисъл беше истина. На устните му имаше някаква изкривена усмивка. Изглеждаше като стреснат от сън човек, но вниманието очевидно го радваше.

— Защо го направи? — запитах го.

— Уф, не зная. Предполагам, защото не исках да ставам свидетел на поражението ви. Сигурно трябва да съм луд. Защо ли не си налягах парцалите в „Прайс Уотърхаус“?

Усмихнах се.

— Не знам, Уили, но съм много доволен от постъпката ти. Благодаря ти — изрекох аз от душа.

Малката тълпа се разпръсна. Видях баща ми да разговаря със Соренсън. Соренсън забеляза, че съм се освободил, и дойде при мен да ми стисне ръка.

— Мога ли да те видя в кабинета на Греъм за няколко минути? — запита той.

Кимнах и се обърнах към баща си. Имах толкова много неща да му казвам, но още нямах силите да ги произнеса. Накрая успях да изрека:

— Благодаря ти, татко.

Той ми се усмихна.

— Ти беше прав, че дойде в Оксфорд. А това не е нещо, което направих за Ричард. Направих го за теб. Един господ само знае как ще запазиш „Феър Систъмс“, но ти вярвам, че ще го направиш. Късмет.

Не можах да произнеса нито дума. Но знаех, че по лицето ми можеше да прочете всичко недоизречено.

За втори път ми бе оказал доверие да ръководя компанията. И аз щях да дам всичко от себе си. Заради мен, заради Ричард и заради него. Заради съсипаното ни семейство.

Той си пое дълбоко дъх.

— Ела да се видим в Оксфорд някоя неделя, ще обядваме. Доведи си и момичето — добави той, като ми хвърли поглед в очакване на отговора ми.

Забавих се за момент. Майка ми беше мъртва. Ричард — мъртъв. Цялото ми семейство в момента стоеше пред мен. Имах нужда от него. Все някога всичко трябваше да бъде простено.

Кимнах.

— Ще бъде чудесно.

Той се опита да сдържи усмивката си, докато ми отговаряше:

— Довиждане тогава. — И си тръгна.

Потърсих кабинета на Греъм Стивънс. Двамата със Соренсън вече бяха там. Стивънс ни остави, поздрави ме и каза:

— Използвайте офиса колкото искате. Само се обадете на секретарката ми, когато свършите.

Соренсън се разположи на дивана и ме покани да седна на креслото му.

Току-що се бе опитал да ме уволни и не бе успял. Чудех се как ли ще протече срещата ни, как трябваше да постъпя. Запитах се дали пак щеше да се мъчи да ме уговаря да продавам. Може би това щеше да бележи началото на една война между членовете на съвета на директорите.

Соренсън започна със спокоен глас:

— Моите поздравления, Марк. Ти току-що спечели един изключително важен вот. Както ти е добре известно, моето мнение за съдбата на компанията е съвсем различно от твоето. Но аз съм длъжен да се съобразявам с мненията на мнозинството акционери, дори и това мнозинство всъщност да е малцинство.

Кимнах, като се чудех накъде ли бие.

Той продължи:

— Аз бих бил щастлив да продължа да изпълнявам задълженията си като председател на „Феър Систъмс“. Мисля, че и двамата можем да се съгласим, че компанията е изправена пред труден период. Както ти казах преди време, в моето предложение за отстраняването ти не се съдържа нищо лично. Продължавам да смятам, че продажбата на компанията отговаряше на интересите на акционерите. Но ще те разбера, ако ти чувстваш, че за в бъдеще не можеш да работиш заедно с мен. Така че съм щастлив да ти представя оставката си като председател, ако я желаеш. Решението е твое.

Не му отговорих веднага. В първия момент решението му ме изненада. Но като размислих, проумях, че той имаше право да предложи веднага оставката си. Компанията нямаше да оцелее, ако председателят й и управителният й директор бяха на нож. Той искаше да сключи мир, аз трябваше да го реша.

— Не е необходимо да ми отговаряш веднага — продължи той. — Но няма да е зле, ако ме известиш за решението си в близките ден-два.

— Не, всичко е наред, вече съм взел решение. — Бях сигурен, че Соренсън беше искрен с думите си, че ще ме подкрепя. А и компанията щеше да се нуждае от помощ през следващите няколко седмици. Нямах нищо против него: на всичките ни срещи винаги беше открит. — Моля те да продължиш да изпълняваш задълженията си като председател, поне до края на годината, ако стигнем дотам, разбира се. Тогава вече ще имаме по-ясна представа какво става. Но ти ще трябва да приемеш, че аз няма да продавам при никакви обстоятелства.

Соренсън се усмихна.

— Добре. Ще се радвам да продължа със задълженията си. Разбрах заявлението ти, че не си падаш много по продажбите.

— Сега искам да прекарам днешния ден и утре в компанията. Мисля, че е необходимо да се поддържа моралът и да се покаже, че съветът на директорите не се е разтурил. Ще се обадя на Найджъл Йънг и ще направя всичко и той да ви осигури подкрепата си. Сигурен съм, че ще се съгласи. Бих искал да си поговорим аз, ти и Уили за това как точно ще изкараме следващите няколко седмици. В тази страна съществуват тия ужасни закони за неплатежоспособността, които правят директорите отговорни, ако компанията търгува, докато е в състояние на неплатежоспособност. „Феър Систъмс“ трябва вече да е много близо до това състояние. Нямам нищо против да се доближа до стените на затвора, но не ми се ще да прекрача прага му.

— Добре — кимнах.

— Също така ти трябва да осигуриш ръководният екип да не се разпръсне. Можеш ли да се осланяш на тях?

— Рейчъл, да. Уили, да. Дейвид, не.

Соренсън кимна.

— Ще бъде трудно. Случилото се преди малко няма да ти помогне. Но ти много се нуждаеш от човек с опит в бизнеса. Признавам, че си куражлия, но за съжаление нямаш опита на Дейвид. Ще поговоря с него и ще се опитам да го убедя да остане.

Не бях сигурен дали искам да остане. Всеки път, когато си помислех за многото врагове на „Феър Систъмс“, Дейвид Бейкър винаги беше намесен в нещо съмнително. Победата ми на извънредното заседание бе решила най-належащия проблем, но отвън имаше хора, които даваха мило и драго само да видят компанията банкрутирала или продадена, хора, които бяха пожелали смъртта на Ричард и които в този момент може би планираха и моята смърт. А аз дори не подозирах кои са те. Дейвид беше връзката с тези хора. Може би трябваше да го оставя във фабриката, където можех да го държа под око.

— Добре — съгласих се. — Остава. — Погледнах часовника си. Беше обяд. — Сега тръгвам за фабриката. Да те закарам?

— Не, благодаря. След малко ще обядвам с баща ти и освен това съм наел кола. Ще се видим към три.

Той дойде точно навреме. Цялата фабрика усети присъствието му. Въпреки обстоятелството, че го бяхме загазили, резултатът от извънредното генерално събрание бе повдигнал духа на хората. Ентусиазмът на Соренсън и видимата му подкрепа за мен им помогна още повече. Дори и аз започнах да вярвам, че ще издържим.

Соренсън сдържа думата си и прекара дълго време с мен и Уили, потейки се над балансите. Тревожехме се за отложените плащания на Дженсън. Казах на Соренсън, че според мен той просто се опитва да ни отслаби компанията, за да ни принуди после да продаваме.

— Типично за Карл — изрече той мрачно. — Умее да притиска човека до стената. И тук просто сме с вързани ръце. Щом се върна в Калифорния, ще му позвъня. Ще се опитам да го убедя да ти преведе поне част от авансовите вноски, както беше обещал първоначално. Не давам гаранция, че нещо ще стане, но ще опитам.

Работихме до късно. Към девет и половина Соренсън потегли за хотел „Болбърни Хаус“. Уили щеше да се срещне с него рано сутринта на следващия ден, за да обсъдят някои неща.

Потеглих към Къркхейвън уморен, но щастлив от събитията през деня.

Трябваше да се обадя на Карън. Почаках доста, преди тя да вдигне слушалката.

— Да?

— Карън? Марк се обажда.

— О, здравей, Марк.

— Защо гласува срещу мен?

— Защото не си прав — заяви ми студено. — Ти си като обзет от натрапчива идея с тази компания, също като брат си. Нямаш представа за действителността. Всичко е в пълен хаос. Трябва да продаваш.

Това вече ме изкара от равновесие.

— Моя работа си е дали да продавам или не. Това е компанията на брат ми, а аз съм изпълнителният директор. Не допусках, че можеш да си толкова нелоялна. Ти, която беше длъжна да застанеш до мен, ме предаде!

Настъпи тишина.

— Карън? Карън?

— Не съм длъжна да слушам крясъците ти — заяви тя и затвори.

Набрах отново номера й и зачаках, но тя не отговори.

 

 

Бяхме се събрали около масата в кабинета ми — Соренсън, Уили и аз. Следяхме прогнозата на Уили за ежедневните парични постъпления, особено в колоната „13 юни“. Това беше два дни преди изплащането на заплатите, денят в който паричните изражения от положителен придобиваха отрицателен знак. Или по-точно четиридесет и пет хиляди лири стерлинги със знак минус.

— Съжалявам, Марк, но това число наистина ме притеснява. Греъм Стивънс ми обясни задълженията ми като директор при условията на закона за шотландските компании. Една компания няма право да продължава бизнеса си, ако ръководството й е наясно, че тя е в невъзможност да се разплаща с кредиторите си. А на мен ми се струва, че само след две седмици ще се озовем в тази ситуация.

— Ще намерим пари — казах.

— Откъде?

— Има много варианти. Все ще измислим нещо.

Соренсън ме изгледа внимателно. Той беше наясно, че аз нямам никаква представа откъде ще намерим пари, но знаеше също така, че ще направя всичко, което е по силите ми, защото, както самият го беше казал, бях „куражлия“. Той взе решение.

— Добре. Давам ти срок до следващата сряда. Седем дни. Ако тогава нямам конкретни доказателства, че са осигурени определени средства, ще повикам управителя.

Изкашлях се.

— Една от възможностите е да помогнеш с част от собствените си средства.

Соренсън застина. Усетих как Уили панически се размърдва на стола до мен. Но това беше честно предизвикателство. Той беше длъжен да има някакви резерви.

— Ти самият си ми споменавал, че често си давал рамо на компании, на които си имал доверие.

Той си пое шумно дъх.

— Марк, както знаеш, аз вече имам значителен дял в тази компания, и, разбира се, директорската ми заплата също е подложена на риск. Дори нещо повече, репутацията ми виси на косъм, а тя е най-голямото ми богатство. Бих искал да ти напомня, че предпочитам продажбата. При тази ситуация би било нелогично да купувам, вместо да продавам, нали?

Не бях сигурен, че делът му е „значителен“, имайки предвид процента му, но в думите му имаше логика.

— Добре — отвърнах разочаровано.

— А сега имате подкрепата ми за следващите седем дни.

Все още се надявах, че по някакъв начин ще намерим средства. А ако не успеех, оставаше банката ми, макар че бих дал всичко да не се стига дотам.

Едва в този момент Дейвид подаде глава през вратата. Соренсън бе удържал на думата си и бе издействал официално уверение от него, че ще продължи да работи за „Феър Систъмс“ и ме приема като директор. Не бях много сигурен колко струваше тази гаранция.

— Току-що проведох един много интересен разговор по телефона — каза той.

— О, така ли?

— Беше Йоши. Той съобщи, че случайно бил в страната и искал да си уреди среща с нас.

— Чудесно — казах. — Кога?

— Днес. Казва, че ще пристигне следобед. Предлага четири часа.

— Днес, а? Не си губят времето напразно, нали? Искаш ли да присъстваш, Уолтър?

— Че как не. Само че трябва да хвана самолета в четири следобед от Единбург, за да не изпусна връзката за Сан Франциско.

— Много жалко. Щеше да е добре, ако присъстваше. Само Йоши ли е? Или води със себе си шефа си?

— Мисля, че е само Йоши — каза Дейвид. — Сигурно е било моментно решение.

— Добре. Благодаря, Дейвид. Ще видим какво има да ни каже.

— Кой е този Йоши? — запита Соренсън, изчаквайки Дейвид да излезе от стаята.

— О, прощавай. Това е Йошики Ишида от „Онада Индъстрийз“. Те са хората, с които разговаряме от известно време за лицензирането на нашия софтуер за развлекателния пазар.

— Да, спомням си. — Той се замисли за момент. — Има нещо, което чувствам, че би трябвало да знаеш.

— Да?

— Нали си спомняш, че сутринта закусихме с Уили в „Болбърни“? Точно след като приключихме, видях Дейвид да влиза в трапезарията. Не мисля, че ме видя.

— И? — запитах любопитен.

— И се срещна с един бизнесмен. Младолик. Японец. Явно се познаваха много добре.

— Йоши?

— Не знам кой е този Йоши, но този със сигурност може да се окаже същият, нали?

Той беше прав. Така и се оказа.

 

 

В четири без две минути гледах как слънцето се отразява върху морето през електронния ми прозорец. По това време една рибарска лодка си проправяше път сред вълните в залива. Бях открил, че редовното повторение на картината отначало успокояваше нервите, но впоследствие започна да ме дразни. Трябваше да я променя.

Бях сигурен, че Йоши ще пристигне точно в четири и в четири и една минута ще ми позвънят. Любопитен бях да видя какво ще се случи на срещата. Не бях изненадан, когато разбрах, че Дейвид се е срещал с японеца рано сутринта на закуска. Приказките, че случайно бил в страната, бяха пълна глупост; Йоши бе споменал, че седалището му е в Лондон. Явно Дейвид бе планирал срещата преди свикването на извънредното генерално заседание, като бе разчитал, че аз вече ще съм освободен и той ще е изпълнителният директор. Сигурно изгаряше от нетърпение да издаде изходния код, помислих.

Обадих се на Кийт. Анди вдигна телефона.

— Готов ли е Кийт? — запитах.

— Да — отвърна Анди. — Изскочи още преди четвърт час с камерата си. Сега вече трябва да е в колата си и да чака.

— Добре, благодаря ти. — Затворих телефона.

Разбира се, точно в четири и една минута отново иззвъня. Накарах ги да чакат няколко минути и след това отидох в залата за конференции. Йоши беше учтив и дружелюбен. Без шефа си и колегите край себе си той бе решил да възприеме американските си обноски.

— Добре дошли — казах.

— Радвам се, че отново съм тук — отвърна Йоши. — Благодаря ви за срещата; дадох ви съвсем малко време. Направо ме е срам, че ми се налага да хвърча така насам-натам. Това място много ми харесва. А аз не разполагам с минутка свободна за голф.

— Играете ли?

— О, разбира се. През цялото време, докато съм в Япония. А чувам, че тук предлагат чудесни условия за голф.

— Сигурно, макар и да не играя чак толкова много. А ти как си с голфа, Дейвид?

Интересно ми бе какво прави през свободното си време.

— Не съм играл от много време — отвърна той. — Имам прекалено много работа във фабриката.

Разбира се, магистрите по бизнесадминистрация не играеха голф.

Седях до Дейвид, а Йоши беше срещу нас.

— А сега, с какво можем да ви помогнем?

— Искам да поговоря с вас за две неща — започна японецът с безупречния си американски английски. — Първо, искам да ви осведомя как върви пазарът за системи с виртуална реалност. За нас е въпрос на чест да ви държим в течение въпреки предишните ни разговори. Ние сме установили връзка с една малка фирма в Япония, която разработва симулационен мениджър с виртуална реалност, които можем да използваме като основа за нашия софтуер за виртуални забави. Разбира се, не е толкова добър колкото вашия, но ще отговаря на нуждите ни.

Блъфираше. Но аз исках играта да продължава.

— Значи вие повече няма да преговаряте с нас? — запитах с равен глас.

— Точно така, Марк.

— Е, радвам се, че сте намерили задоволително решение на проблема си — изрекох. — В такъв случай обаче просто не мога да разбера какво търсите тук.

Йоши ме изучава внимателно в продължение на няколко секунди. Определено се бе надявал на нещо повече от моя страна. Знаеше, че се намираме в много затруднено положение, и се опитваше да използва това като средство за натиск. Аз обаче нямаше да му позволя. Не беше само въпрос на гордост. А и освен това бях напълно убеден, че блъфира.

— Знаем, че „Феър Систъмс“ е „на игрището“ — каза той — и че „Дженсън Компютър“ изкупува акциите ви.

Той ме погледна, но аз не му отговорих.

— Вероятно скоро ще изгубите независимостта си — продължи. — Причината, поради която аз съм тук, е, че искам да ви направя оферта за компанията ви. Вие и хората ви ще продължите да изпълнявате служебните си задължения, стига да желаете, разбира се. Ние чувстваме, че „Феър Систъмс“ и „Онада Индъстрийз“, ще направят голям тандем.

Значи тайните бяха дотук. Всичко вече беше поставено върху масата. Хищниците вече показаха зъбите си.

— Не.

Той продължи натиска си.

— Наближава моментът, в който ще се намесят и арбитражните органи, Марк. Дните на „Феър Систъмс“ като независима компания са преброени.

— Не.

Йоши си пое дълбоко дъх.

— Между нашите компании е възможно да има множество съвместни дейности. С вашия софтуер за виртуална реалност и нашата технология за хардуер „Онада“ съвсем скоро може да надминем „Сега“ в бизнеса за развлечения с електронни игри. Те не разполагат дори и приблизително с това, което имаме ние. Помислите върху това.

— Не. — Разговорът вече започваше да ми харесва.

Той реши да смени тактиката.

— Мога да ви уверя, ще бъдете в далеч по-добро положение като част от група на японски компании, отколкото да се хващате като удавници за някоя американска фирма. Американските компании изхвърлят хората си на улицата и орязват разходите си за тях. Ние инвестираме дългосрочно и далновидно. Това е причината, поради която японските компании доминират на пазара за електронна индустрия.

— Не.

Йоши въздъхна. Очите му блеснаха за миг към Дейвид, който до този момент не си беше отворил устата и бе стоял с каменно лице.

— Добре — каза. — Разбрах ви. Но нашата оферта няма да е вечна. Щом се ангажираме с другата компания, вече няма да имаме нужда от вас. Ще е прекалено късно, ако решите да промените мнението си. Или ще банкрутирате, или „Дженсън Компютър“ ще ви измъкне технологията и ще ви затвори фабриката. Нямате много време.

Той се изправи и ние си стиснахме ръцете.

— Съжалявам, че дойдохте напразно — казах.

— Помислете си върху предложението ми — каза Йоши и Дейвид Бейкър го изпроводи.

Притворих очи. „Дженсън Компютър“ и сега „Онада Индъстрийз“. Чудех се колко други компании могат да се похвалят с това, че най-големите им клиенти са й най-големите им врагове.