Майкъл Ридпат
Борсов посредник (2)

1.

Двайсет милиарда долара лесно могат да изчезнат от световните пазари на облигации.

Достатъчно е по екраните във всички борсови зали да се появи следното съобщение:

12 април, 14 часа и 46 минути по Гринуич

Началникът на Федералния резерв на САЩ Алан Грийнспан предупреждава, че лихвените проценти са „ненормално ниски“ и ще се вдигнат много скоро.

Това изненада всички в залата. Затворих очи и преброих до десет. После погледнах към екрана: съобщението си стоеше там.

Хората бяха обзети от паника. Крещяха в телефонните слушалки и един на друг. Етиен, който отговаряше за борсовата дейност на „Харисън Брадърс“ и мой шеф, нареди на търговеца на фючърси да продава каквото може. Върху таблата запробягваха разноцветни светлинки и телефонните централи заприличаха на дискотеки, тъй като клиентите трескаво телефонираха да продаваме. Агентите по продажбите закриваха с ръка микрофоните на слушалките, докато крещяха на борсовите си посредници да определят цените на облигациите на клиентите. Посредниците не се интересуваха много от проблемите им, тъй като трябваше да се отърват от собствените си дълги позиции.

Етиен спря за миг и се обърна към мене:

— Какво е положението ти, Марк?

— Не особено блестящо.

За миг на лицето му се появи победоносно изражение.

Бях бесен. Сутринта двамата спорихме относно вероятността от промяна на лихвените проценти. Той настояваше да покачваме леко позициите си, защото бил убеден, че пазарът на облигации ще продължи да се подобрява. Възразих му. Бях решил през следващите няколко дни да се заема с подсигуряването на позициите си при евентуално покачване на лихвите, но си останах само с намеренията.

През последните две години лихвените проценти непрекъснато падаха, а цените на облигациите се покачваха. Не беше трудно да се направят пари: притежаването на повече облигации означаваше по-голяма печалба. Миналата година „Харисън Брадърс“, както и повечето големи американски инвестиционни банки на пазара направиха страхотни удари, придържайки се към тази стратегия. Сега обаче, след като Федералният резерв на САЩ беше обявил, че ще повишава лихвените проценти, щеше да последва истинска кланица. Цените на облигациите щяха да паднат рязко, след което се очакваше нов спад, тъй като хората продаваха, за да не загубят печалбите си, за да подсигурят позициите си или просто обзети от паника.

Предвиждах го и въпреки това не си бях мръднал пръста. Какъв глупак!

— Какво ще правим сега? — попита Ед Бейлис. Стискаше чашата си с кафе така, сякаш от това зависеше животът му. За пръв път ставаше свидетел на подобна паника. Съвсем наскоро бе завършил обучението си и преди три месеца го бяха прикрепили към мен да ми помага в търговията на пакета от акции на застрахователна акционерна компания. Работата беше отговорна: занимавахме се със залаганията на „Харисън Брадърс“ на пазара за облигации. Ед беше неопитен, но бързо се учеше. При нормални обстоятелства беше незаменим. Чудех се обаче как ли ще се справи в тази напрегната обстановка. Скоро щях да разбера.

— Провери колко сме паднали — отговорих.

Погледнах към екраните си. Паниката водеше до пълен хаос. Американските съкровищни облигации с тридесетгодишен срок, известни като „дългата облигация“, вече бяха паднали с два пункта. Извърнах се към Грег, нашия борсов посредник по съкровищни бонове. Знаех, че той има дълга позиция на стойност сто и двайсет милиона и вече беше загубил два. Непрекъснато говореше по телефона, опитвайки се да продаде каквото може от облигациите си на другите търговци от Уолстрийт. Немските, френските и британските пазари също се бяха сринали. Това съобщение наистина бе заварило всички неподготвени.

— Паднали сме с два милиона и четиристотин хиляди долара под снощното преостойностяване — заяви Ед.

Два милиона и четиристотин хиляди! Печалбите ни за два месеца се стопиха само за десет минути.

— А сега какво? — запита той уплашено.

— Няма да изпадаме в паника — заявих. — В този хаос някои облигации ще паднат съвсем ниско. И тогава ще купуваме.

Беше лесно за казване, но тъй като цените играеха като луди, изборът не беше толкова лесен.

Към мене се приближи Боб Форестър. Беше четиридесетгодишен, едър, широкоплещест американец, който ръководеше лондонския офис на „Харисън Брадърс“. Съобщението на „Ройтер“ веднага го беше довело в залата. Беше загрижен. Знаеше с точност до четвъртия знак след десетичната запетая колко големи бяха позициите на „Харисън Брадърс“ при приключване на работния ден. Въпреки това гледаше на паниката с неодобрение.

— Добре ли си, Марк? — запита ме с дрезгавия си глас.

— Малко ни удари. Но на пазара все ще ни излезе късметът. Ще си върнем загубеното.

— Будно момче — изрече, потупвайки ме по рамото, и се запъти към мястото, където шефът вадеше душата на Грег да се отърве от позицията си.

В някои дни на Етиен наистина му идваше вдъхновението, но в други… Днешният беше от вторите и при това атмосферата беше заразна. Боб обаче беше тук и присъствието му ни действаше успокояващо.

Не откъсвах очи от екраните, запълнени до краен предел с цени и доходи, като търсех някакви, макар и теоретични възможности. Хрумнаха ми няколко идеи, но докато успея да осъществя докрай всяка една от тях, цените се раздвижиха. Номерът явно нямаше да мине.

Хвърлих поглед към Ед.

— Защо не пробваме с „Бондскейп“?

— Какво, в реално време ли?

— Да, в реално. Стига вече теоретични напъни. Не можеш да се упражняваш цяла вечност. А и това е единственият начин да разберем накъде духа вятърът.

— Но ние още не сме прехвърлили софтуера.

— Защо просто не включим компютъра? Нямаме никакво време.

„Бондскейп“ представляваше нова компютърна система за анализи на пазарите на облигации. Тя използваше „виртуална реалност“ — компютърна технология, позволяваща на потребителя да има усещането, че действително се намира в създаден от компютъра виртуален свят. Беше разработена от моя брат Ричард.

Двамата с Ед слязохме на долния етаж до информационното обслужване, тазгодишното име на компютърната секция. Помолих един от компютърните анализатори да ми помогне да пренесем системата „Бондскейп“. Тя беше тежка и от нея стърчаха много кабели и куплунги, но след десет минути всички си бяха намерили местата и системата беше готова за включване. Останалите колеги от залата бяха прекалено вглъбени в онова, с което се занимаваха, за да ни обърнат някакво внимание.

Седнах пред компютъра с „Бондскейп“. Взех „вълшебния жезъл“, една показалка с няколко бутона върху дръжката. Сложих шлема. Приличаше на слънчеви очила, но вместо лещи имаше два миниатюрни екрана на течни кристали, също като телевизорчета. Щом закопчах шлема, се потопих в един напълно нов свят.

Пред мен се разстилаше равнина със зелени хълмове. По тях бяха накацали здания с различни размери и цветове и национални флагове. Целият ландшафт леко трепереше. Орел се рееше лениво над високи сгради по средата на хълма.

Гледах представянето на световните пазари за облигации. Склонът на хълма беше насечен от тераси. Всяка тераса представляваше пазар на облигации; колкото по-високо се издигаше терасата, толкова по-голяма беше стойността. Равнините на преден план представляваха японския пазар с доходоносност само четири процента, след тях се подреждаха Америка, Германия, Франция и Великобритания и най-накрая Италия, която се извисяваше в далечината с кулите си от девет процента. Хълмът имаше наклон от ляво надясно и колкото повече се отиваше наляво, толкова по-къси ставаха сроковете на погасяване и по-ниски стойностите на облигациите, а в дясната посока беше обратното — по-дълги срокове на погасяване и по-висока стойност на облигациите. Само по ландшафта човек можеше да види каква връзка имат помежду си лихвените проценти от различните пазари.

В подножието на хълма се издигаше часовникова кула. Махнах с показалката. Във виртуалния си свят виждах да се движи един вълшебен жезъл. Насочих го към часовниковата кула и върнах времето назад, няколко минути преди съобщението. След това натиснах бутона за бързо превъртане напред и започнах да следя развоя на събитията.

В първите секунди, които отговаряха на първите минути от реалното време, всичко беше застинало. После хълмът се разтресе и започна да се издува. Първо една тераса, после друга потеглиха нагоре, като едновременно с това целият ландшафт започна да се издига, отразявайки внезапното покачване на процентите и падането на цените на облигациите по целия свят.

Нещо привлече погледа ми. Отново превъртях целия процес до този момент. Стори ми се, че секцията, представляваща френския пазар, беше мръднала по-нагоре от останалите.

Така че посочих трикольора, като едва-едва махнах над хълма, увеличих изображението върху земята и пак превъртях симулацията. Отново се бях върнал в 14:40 часа по Гринуич. Германските и американските пазари бяха върху терасите точно под мен, а холандските и британските се намираха по-нагоре върху хълма над мен. Докато часовникът отброяваше секундите на минутата в 14 и 46, изпитах усещането, че нещо внезапно ме подхвърля във въздуха. Терасите под и над мен се движеха енергично като моята. Особено оживена изглеждаше частта от френската тераса, представляваща облигации с петгодишен срок на погасяване, която се издигаше бързо.

— Френските петгодишни облигации не струват нищо, отпишете ги! — изръмжах аз към Ед.

— Добре — отвърна той. Последва пауза. В реалния свят Ед натисна бутона за вътрешна връзка и се свърза с борсовия посредник на „Харисън Брадърс“ в Париж, който търгуваше с френски облигации. — Филип, обажда се Ед от Лондон. Какво става с петгодишните?

— Не знам. Това е лудост! Има някакъв голям продавач, който продава посредством Женевско-лозанската банка. Не знам защо продават. Бих купил известно количество, но позицията ми и без това е прекалено дълга — отговори той.

— Благодаря ти — каза Ед. — Чу ли? — обърна се към мен.

— Да. — Това беше голяма швейцарска банка, която не беше особено разумна на пазарите. По всяка вероятност бяха изпаднали в паника. — Сега ни остава да преценим кои облигации да купуваме.

Всяко здание върху склона на хълма представляваше специфична емисия облигации. Височината на сградата съответстваше на процентния доход, като колкото по-висока биваше сградата, толкова по-големи биваха процентните доходи. Трябваше да се закупи облигация, чийто доход внезапно е нараснал сред паниката на пазарите.

Отново превъртях назад и застанах точно по средата на група сгради от сегмента на петгодишните облигации върху терасата. Натиснах бутона за бързо превъртане напред и започнах да следя. В 14:46 отново видях и почти усетих труса под краката си. Този път се съсредоточих върху заобикалящите ме сгради. Те се тресяха, някои растяха, а други се смаляваха. От дясната ми страна се намираше сграда, която по-рано беше една от най-ниските, но сега се бе устремила към висините, наподобявайки миниатюрен небостъргач. Върху фасадата си носеше фирмения знак на „Рено“. Посочих към вратата и натиснах бутона. Думите „Рено 6% 1999“ се уголемиха.

— Процентният доход на новото „Рено“ се е увеличил рязко. Виж дали можеш да закупиш нещо от тях — казах.

— Колко? — запита Ед.

— Сто милиона франка ще свършат работа, стига да успееш.

— Добре. — Чух го да разговаря по вътрешната връзка с борсовите посредници в Париж. Следях като омагьосан как сградата внезапно се разтърси и пропадна с няколко етажа. Нашата покупка вече бе оказала влияние върху цената на облигациите на „Рено“ и „Бондскейп“ веднага бе уловила промяната.

— Готово — каза Ед. — Какво ще продаваме?

Следващата ми задача беше да се поразтършувам по склона на хълма за облигации с прекалено високи цени. Трябваше да бързам. Не исках пазарът да се срути още преди да сме продали нещо по-съществено.

— Ще опитам с орела — отвърнах.

Орелът представляваше един интелигентен софтуерен агент, който можеше да се програмира за търсене на данни по съответни критерии. Дадох команда да ми намери облигации, чиято цена е нараснала значително за последните два часа.

Орелът литна и след секунди закръжи над холандското знаме. Последвах го. Той се виеше над една петгодишна холандска правителствена облигация.

— Всичко е наред, Ед, намерих една. Продай холандски съкровищни бонове седем и половина процента със срок на погасяване 1999!

— Веднага — отвърна той.

След тридесет секунди сделката беше сключена.

Окуражен, продължих да търся. През цялото време разговарях с Ед, за да съм сигурен, че реалният свят съвпада с виртуалния.

— Земя до кандидат-космонавта, Земя до кандидат-космонавта, приземявайте се, моля! — Рязко смъкнах виртуалния шлем и видях Грег.

— Какво правиш, Марк? Да не би да проверяваш пазара на фючърсите на Алфа Кентавър? Аз съм продавач, между другото.

Ухилих му се. Грег беше от Ню Джърси, но от две години беше в Лондон. Бяхме приятели.

— Искаш ли да погледнеш как работи „Бондскейп“? — запитах го.

— Хей, това направо е филм на ужасите. Кръв и черва до коляно. Нямаш ли нещичко по-изискано?

— Млъквай и слагай очилата. Давещият се лови и за сламката, нали знаеш?

— Прав си — въздъхна той.

Вдигна втория чифт очила и ги сложи.

Заведох го до частта от планината, където се виждаха дългосрочните американски правителствени облигации. При нормални обстоятелства това щеше да е гладък склон с почти неразличими едно от друго едноетажни бунгала. Днес напомняше повече на тосканско планинско градче, хаотична купчина от сгради с всякакви форми и размери върху неравен планински склон.

— Какъв хаос! — възкликна Грег. Успя да обясни множество аномалии с коментари като: „Не е чудно, че девет и половина процентните изглеждат толкова скъпи. Те ги изцедиха още преди години!“.

Грег имаше отлична представа за взаимовръзките между всички облигации, с които търгуваше отблизо. Едва когато обаче стъпи върху една от сградите, представляваща облигация, и ускори времето, тогава успя да види промяната в онези познати взаимовръзки.

— Осемпроцентните от ноември двайсет и първа! — възкликна накрая. Имаше предвид американските осемпроцентни съкровищни бонове със срок на погасяване ноември 2021 година. — Тия фасулски истории просто не могат да бъдат толкова евтини.

Подаде ми шлема и изхвърча да закупи известно количество от тези облигации. Тъй като го познавах добре, не се и съмнявах, че броят им нямаше да е малък.

Тъкмо се канех да поставя отново шлема, когато видях Боб Форестър пред себе си.

— Сега ли му е моментът според теб за играчки?

— Позициите ни са пълен хаос — отвърнах, — и става още по-лошо.

Етиен, който стоеше до него, настръхна, а Боб се навъси, но заяви:

— Разбира се, че са пълен хаос! Пазарът отива по дяволите.

Посочих компютъра.

— С тази система мога да видя как са дългите и късите позиции на фирмата. А те на практика нямат никакъв смисъл.

— Какво искаш да кажеш?

— Например нашият борсов посредник купува германски правителствени облигации, докато друг смята, че е чист късмет, дето продава германски еврооблигации. Това е някаква лудост. Разбира се, че правителствените облигации са евтини, но еврооблигациите са още по-евтини. — Бях нахвърлил една цветна диаграма, където бях запълнил сградите със синьо, ако „Харисън Брадърс“ имаха дълги позиции, и червени, ако имахме къси. Това демонстрираше някаква налудничава търговия с ценни книжа само за час и половина, откакто бе излязло съобщението на Грийнспан.

Боб погледна към Етиен:

— Е?

Шефът ми беше объркан и ядосан. Знаеше, че съм прав, но нямаше да го признае.

— Това нещо е опасно, Боб. При пазар като този най-добрият вариант за нас е да продаваме всичко, което е възможно и колкото е възможно по-бързо. Не можем да си позволим лукса да експериментираме с някакви умни машинки. Ако утре пазарът отново се срути, тези позиции, които са постигнали Грег и Марк, могат да се окажат голям проблем. Много голям. — Форестър го наблюдаваше замислено. — Няма по-добро нещо от нюха на опитния борсов посредник, Боб. Знаеш го отлично.

Бях готов да споря. Със сделките, които бяхме конструирали, трябваше да сме наред накъдето и да мръднеше пазарът. В следващия миг обаче видях лицето на Боб и си затворих устата.

— Надявам се само, че няма да пропилееш повече пари, момчето ми — заяви той и отмина.

Отново се потопих в света на „Бондскейп“. През следващия час избрах още две възможности за сделки. Към края вече ландшафтът престана да се люшка, което означаваше, че пазарът се е успокоил. Аз смъкнах шлема и се протегнах.

— Колко сме вътре? — запитах Ед.

— Все още два милиона и сто хиляди — отвърна той мрачно.

По дяволите! Толкова време се трудиш да изкараш печалба от два милиона, а само един следобед е достатъчен да се простиш с нея.

Грег се доближи и се облегна на бюрото ми.

— Колко влезе?

— Над два милиона. А ти?

— Малко повече от теб. Но ще си ги върна. Имам дълга позиция от сто двайсет и два милиона от ноемврийската двайсет и първа година.

— Господи! Надявам се, че си наясно какво правиш.

— Наясно съм. Благодарение на машинката ти. Боб беше ли впечатлен?

— Не съвсем. Мисля, че той предпочита нюха пред рационалната мисъл. Само се моля на Господ тия сделки, дето ги направихме, да свършат работа.

— Не се тревожи, разбира се, че ще свършат. — И с тия думи Грег се върна на бюрото си.

— Наред ли си, Ед? — запитах.

Той кимна.

— Днес беше много гаден ден — казах. — Но ти се държа.

Той се усмихна и се върна към хартиената купчина от следобедната ни търговия.

Изправих се и се огледах из големия борсов салон. Имаше почти двеста бюра, подредени в осем дълги редици. Облигации, чужди валути и обикновени акции се търгуваха от една и съща зала. В края на един вулканичен ден салонът изглеждаше така, сякаш ураган бе преминал през него: бюра, затрупани с монитори, компютри, телефони и системи за вътрешна връзка, и навсякъде купища хартия; столовете бяха разместени между редиците от бюра, а борсовите посредници се щураха наоколо.

Запътих се към изхода в далечния край на залата.

Спрях до водоохладителя точно до изхода и си налях чаша. Погледнах към Карън, която седеше на бюрото си и говореше по телефона. Въпреки напрежението изглеждаше свежа както и в седем и трийсет сутринта.

— О, стига, Мартин, не ме разсмивай! Не може да си го направил! — Тя се изкикоти. Отпих от чашата си и се заслушах. — А сега ще ми кажеш колко от тези Уол Март искаш?

Отмести една руса къдрица от очите си и дискретно ми намигна. Обърна се към един борсов посредник, който се готвеше да си тръгва.

— Джак! Само за секунда! Каква е офертата за Уол Март?