Майкъл Ридпат
Борсов посредник (14)

13.

Събота сутринта бях във фабриката. Имах цяла папка с документи и куп електронна поща, които трябваше да обработя. Хората очакваха от мен решения.

В два часа отидох да взема Рейчъл. Имахме среща с брат й Алекс. Тя седеше до бюрото на Анди Кетъринг с Кийт Нюол. Кийт се люлееше на стола си и говореше бързо:

— Това е хаос, Рейчъл. Остави ни двамата с Анди да работим, ще се оправим.

Тя въздъхна и се обърна към Анди:

— Имаш ли време да се справиш с това без помощ?

След като внимателно бе слушал тирадата на Кийт, той отвърна:

— Предполагам. Не виждам някой да умира чак толкова за сън. А и ти ще бъдеш наблизо, ако падна в несвяст, нали?

— Да, ще бъда — въздъхна пак Рейчъл. — Добре, Кийт. Но имаш на разположение само четири дни. И после искам резултати.

— Имаш ги — ухили се той.

Рейчъл се извърна към мен:

— Още имаме проблеми със софтуера за Феър Рендър.

— Сериозно ли е?

— Винаги е сериозно, но не се тревожи, ще се справим с проблемите, нали, момчета?

— Разбира се — потвърди Кийт.

— Готов ли си? — запита ме тя.

— Когато кажеш.

— Добре, да тръгваме. Само да си взема комплекта.

Изчезна в кабинета си и се появи с голям сак. Качихме се в беемвето и се отправихме към една малка болница в предградията на Единбург.

— Какво се е случило с брат ти? — запитах.

— Преди шест месеца пострада по време на мач по ръгби — отвърна тя с равен глас. — Парализиран е от кръста надолу.

— О, не! Това… завинаги ли е?

— Не знаем. След два месеца ще изпробват върху него някакъв нов метод в хирургията. Може да се възстанови или да остане както си е.

— Колко е голям?

— На двайсет и две. Току-що бе започнал работа в една счетоводна фирма. Навремето играеше ръгби за единбургския университет и току-що се бе включил в отбора на уотсънианците. Пострада още във втория мач.

— Бедното момче.

Той седеше в инвалидна количка в стаята си до френските прозорци, които се отваряха към градината. Четеше книга. Стаята беше малка, с легло, телевизор, два стола и портативен компютър. Леглото беше обградено със сложна медицинска апаратура.

Лицето му светна, щом видя на Рейчъл. Тя се приведе и го целуна.

— Алекс, това е Марк, братът на Ричард.

Въпреки количката младежът изглеждаше млад, добре сложен и здрав. Вярвах, че е бил добър играч на ръгби.

— Какъв пост заемате? — запитах, като внимавах да не задам въпроса в минало време.

— Флангов играч. Вие играете ли?

— Навремето играх осмица в университета, но оттогава не съм пипвал топка за ръгби.

— Съжалявам за брат ви.

— А аз съжалявам за гърба ви.

Алекс се усмихна и се обърна към Рейчъл:

— Какво ми носиш?

— Това е една нова игра, която „Виртуал Америка“ са разработили. Нарича се „Менхънт“^[1]. Надявам се двамата с Марк да си поиграете.

Алекс ме измери с поглед.

— Бих се радвал. Вие имате ли нещо против?

— Не.

Рейчъл извади два малки шлемни комплекта и две триизмерни мишки, като ги включи в компютъра. Свърза също така и компактдисковото устройство към него, като пъхна един компактдиск. Удари няколко клавиша и на екрана се появи карта на един остров.

— И така, обяснявам начина на играта. Марк, ти си акостирал край този остров. Трябва да се добереш до една скрита пещера, да намериш древен ръкопис, след което да се върнеш на кораба си. Алекс, ти трябва да го откриеш и да го спреш. Алекс няма да знае къде точно си слязъл на брега, нито пък къде се намира пещерата. Двамата ще бъдете въоръжени с къси саби. Марк, ти ще можеш да се движиш по-бързо от Алекс, но те предупреждавам, че той е много добър на тези игри.

Брат й се усмихна. Това беше само една компютърна игра, но виждах, че много му се искаше да победи. Усетих как самият аз започвам да се амбицирам.

Рейчъл ни обясни как да се движим във виртуалния свят, после ни каза да си сложим шлемовете.

Видях една карта на острова. Местоположението ми беше обозначено на един плаж. Виждах също така и пещера върху склона на планината, където беше скрит свитъкът. Между тези два пункта имаше джунгла, река и равнина.

Превключих в режим „виртуален свят“. Сега вече наистина стоях на брега. Погледнах надолу и видях голите си стъпала под разръфаните сини панталони. Носех панталони до коленете, бяла риза и както беше обещала Рейчъл, имах къса сабя. Чувах как вълните се разбиват в краката ми. Пред мен беше гъстата джунгла, а в морето зад мене малка лодка се полюшваше върху вълните.

Поех по една пътека сред дърветата. Скоро силно притъмня. Долавях звуците на джунглата. Внимателно се придвижвах по тясната пътека.

Къде ли беше Алекс?

Дочух съскащ звук и погледнах надолу. Една кобра се надигаше от земята, езикът й се стрелкаше напред-назад. Отскочих назад, изтеглих меча си и замахнах. Острието разсече змията и тя рухна мъртва на пътеката.

— Чудесна реакция — проговори Рейчъл в ухото ми.

Усмихнах се, поех си дълбоко дъх и продължих. Макар и да се намирах във виртуалния свят само от няколко минути, островът вече започваше да прилича на истински. Почти бях забравил, че се намирам в болнична стая в Единбург. И с това дойде и страхът на преследвания. Докато крачех, се оглеждах внимателно.

Пътеката правеше завой покрай голямо дърво, обвито с лиани. Заобиколих го и видях Алекс да бяга към мен. Той също беше облечен като пират: с червена риза, превръзка на едното си око и меч в ръката. Изпаднах в паника, обърнах се и хукнах. Бягането ми се струваше съвсем реално. С приближаването си към брега внезапно проумях, че скоро щеше да ми се наложи да се бия с гръб към морето, така че изоставих пътеката.

Пробивах си път през храсталаците. Чувах как Алекс се приближава. Продължих да се провирам през храстите. Той почти ме настигаше, когато изскочих на открито. Реката беше пред мен, отвъд нея се ширеше равнината, а в далечината се извисяваха планините.

Скочих в реката и за голямо мое облекчение преплувах. Усещането отново беше дяволски реално. Чувах плясъка на водата покрай ушите си и шума, който вдигаше преследвачът ми. Добрах се до отсрещния бряг и затичах с очи вперени в посоката, където трябваше да се намира пещерата.

Извърнах се и се огледах. Но от Алекс нямаше и следа. Знаеше, че съм по-бърз от него, така че не ме беше последвал. Явно се спотайваше някъде.

Пещерата беше тъмна. Препънах се, като се озъртах за свитъка. Вътре си беше малко страшничко. Тъмни създания пълзяха по пода на пещерата и няколко прилепа прелетяха покрай лицето ми. Най-накрая успях да го открия в един стар шкаф.

Трябваше да реша как да се върна при лодката. Някъде навън ме дебнеше Алекс. Хукнах с надеждата, че той не ще успее да ме настигне сред джунглата, за да ми отреже пътя. Отправих се към реката, като се насочих вляво от мястото, където я бях прекосил по-рано. Преплувах я и се втурнах сред дърветата по тясна пътека. Не виждах Алекс, но продължих да тичам. Накрая уморен, забавих темпото. Стигнах до брега, където беше завързана лодката. Брегът беше пуст. Затичах полека към лодката, като гледах надясно покрай редицата от дървета.

С крайчеца на окото си забелязах нещо. Погледнах напред. Той бе застанал точно пред мен. Проклятие!

Замахна към мен и аз имах време само да отскоча. На свой ред също замахнах, но само след секунди всичко свърши. Бях изненадан, а Алекс беше много бърз. Скоро пясъкът се надигна срещу мен и после мракът покри всичко.

Смъкнах виртуалните очила.

— По дяволите! — възкликнах. Сърцето ми биеше лудо, бях мокър от пот. И преди бях играл тази странна компютърна игра, но никога не бях изпитвал нещо подобно.

Алекс също свали шлема и се ухили:

— Почти се справихте.

— Казах ти, че е добър — обърна се Рейчъл към мен. — Хареса ли ти, Алекс?

— Не беше никак зле. Тази специално ми допада. Бягането е особено реалистично. Да, беше много добре. Мога ли да си я запазя?

— Разбира се — отвърна тя.

Останахме при него целия следобед и си тръгнахме едва към седем. Отидохме направо на събирането у Дейвид Бейкър.

— Господи! — възкликнах, когато вече бяхме в колата. — А е толкова млад! Сигурно е ужасно за него. И за теб.

Рейчъл кимна.

— Правя каквото мога с виртуалната действителност. Надявам се да му помага.

Аз също се надявах.

 

 

Квартирата на Дейвид Бейкър се намираше в една елегантна част на единбургския Ню Таун. Беше единият от двата апартамента на втория етаж на едно импозантно викторианско здание.

— А, вие значи идвате заедно — подхвърли Дейвид, когато ни отвори. — Влизайте, влизайте. Какво ще пиете?

Уили вече беше тук, а също и две жени, които не познавах.

— Нека ви представя — каза Дейвид. — Това е Ани Грейнджър… — Кимнах на слабата жена с очила и лукава усмивка, седнала до Уили. — А това е съпругата ми Пат.

Тя беше висока жена с дълга червена коса и зелени очи. Носеше дълга пола и риза от синя коприна върху бяла фланелка с къси ръкави. Никакъв грим. Изобщо не отговаряше на представата, която си бях изградил за съпругата на Дейвид Бейкър.

— Здравейте — подаде ми ръка тя. — Дейвид ми е разказвал много за вас. Съжалявам много за брат ви.

— Благодаря ви — отвърнах.

Тя целуна Рейчъл по бузата и двете се заприказваха като стари приятелки.

Разговарях с Дейвид, Уили и приятелката му Ани. Тя притежаваше малко изкривено чувство за хумор и обичаше да се присмива на Уили.

По време на вечерята седях до Пат.

— Как ви допадна налудничавият свят на виртуалната реалност? — запита ме тя.

— Стимулиращо — отвърнах с усмивка.

— Така си и мислех. Дейвид ми е разказвал малко за нея, макар че никога не съм използвала някоя от машините ви. — Потрепери. — Брр, струва ми се доста страшничко! Направо ми настръхва кожата.

Замислих се за тирадата на Дуги срещу виртуалните перверзни типове.

— Има нещо такова. Но, от друга страна, може да бъде от голяма полза. — Описах й следобеда си с Рейчъл и Алекс.

Тя слушаше с интерес.

— Иска ми се Дейв да ми разказва повече за тия неща. Защото обикновено само слушам за продажби, перспективни клиенти, срещи и сделки.

— Говори ли много за работата си у дома?

— Да. За него тя е от първостепенна важност. Само тя му е на ума през цялото време.

Това, изглежда, беше състояние, характерно за целия персонал на „Феър Систъмс“. Дори и аз май нямаше да се спася.

— С какво се занимавате?

— Помагам при управлението на едно общежитие за бездомни хора на върха на хълма в Лайт Уок.

— Наистина ли? — Това ме изненада много.

— Да. Е, не всички от тях са бездомни. Но всички са безпомощни. Повечето от тях просто не могат да се оправят в живота. — Забеляза изражението ми и се разсмя. — Не е толкова рядко, знаете.

— Да, знам, че не е — отвърнах объркан. — Но не е ли това…

— … малко странно, че съпругата на Дейв се занимава с такива неща? — прекъсна ме тя.

— Сигурно не — признах си аз.

— Е, сигурно има доста неща, които не знаете за него.

— О, наистина ли? — възкликнах.

— Да. Запознахме се в Уганда преди девет години.

— Но какво сте правили там? А той какво е правил там?

— Дейв вършеше някаква работа за Световната банка, а аз работех като доброволка за Оксфам.

— Не знаех, че Дейвид е работил за Световната банка.

— О, да. Той беше голям идеалист. Току-що дипломирал се със специалност икономика на развиващите се страни в съсекския университет. Беше убеден, че ако развитите държави се погрижат, лесно биха премахнали бедността на Третия свят. И той искаше да им покаже как.

— Голяма амбиция.

— Да. Но достойна.

— А вие? Защо отидохте там?

— Не можех просто така да седя със скръстени ръце, докато през това време хората умираха от глад — изрече със срамежлива усмивка. — Просто не мога.

Дейвид дочу думите ни.

— Да не ви разказва за Африка? — запита той, също леко смутен.

— Да — отвърнах. — Впечатлен съм.

— А не би трябвало. По онова време бях идеалист. Въобразявах си, че мога да реша проблемите на света. Вече знам, че е безсмислено.

— Все трябва да има някакъв смисъл — възразих.

Дейвид поклати глава.

— Помощта отива за оръжие, подкупи и разточителен живот за служителите от световните организации. До бедните едва ли стига и процент, а ако стигне, те просто я похарчват за алкохол и храна и забравят да се научат да отглеждат зърно. Потискащо е.

Погледнах съпругата му. Лицето й беше безизразно; явно тирадата й беше позната. Той забеляза погледа ми.

— Не ме разбирайте погрешно, винаги ще има нужда от служители, които да оказват помощ. Пат е спасила повече човешки живота, отколкото аз съм продал компютри. Все някой трябва да се грижи за жертвите на обществото. Но вие не можете да промените нещата. Така че най-важното нещо тук е да излезете в широкия свят и да си вземете онова, което е по силите ви. — У него заговори харвардският възпитаник. — Та нали това е същото, което вие правите в Ситито? Игра с големи пари. Спечелване на големи премии. И накрая похарчването им.

Той имаше право, разбира се. Не ми влизаше в работата да го критикувам.

Настъпи неловко мълчание. Пат стана да донесе следващите ястия, Ани запита Уили къде се намира поршето му. Направо заби пръст в раната. Той се бе отказал от своя „Прайс Уотърхаус Кавалиер“, за да постъпи на работа във „Феър Систъмс“, и бе принуден да се задоволи с шестгодишното си рено 5.

Пат се върна с вълшебното задушено. Бяха ми потребни няколко минути, за да забележа липсата на месо в него. Явно само вегетарианството на Дейвид не бе споделило съдбата на предишните му идеали.

Дейвид и Ани се увлякоха в оживен разговор. Възползвах се от възможността да науча още нещо за него.

— Как намирате живота като съпруга на изтъкнат мениджър? — обърнах се аз към Пат.

— Опитвам се да избягвам мениджърските забавления — усмихна се тя. — Това е първото от този род от доста време насам. — Въздъхна. — Отначало ми беше много трудно да свикна със задълженията на директорша, особено когато Дейвид работеше в Ай Би Ем. Но всеки от нас има свой живот. Винаги е бил страшно амбициозен. Много иска да успее и съм сигурна, че ще го постигне.

— Дейвид харесваше ли брат ми?

Пат не ми отговори веднага и за момент си помислих, че съм отишъл твърде далеч.

— Харесах го още в момента, когато се запознахме. В действителност вие двамата доста си приличате. — Замълча, после ми отговори, подбирайки внимателно думите си. — Мисля, че Дейвид го уважаваше. Той смяташе, че Ричард щеше да постигне целта си, изискаше да бъде с него до края. Дейв пое голям риск, като дойде на работа във „Феър Систъмс“. С опита си от Ай Би Ем и научната си степен лесно можеше да си осигури място в много по-престижна компания. Но аз мисля, че за него „Феър Систъмс“ беше като билет за спечелването на милион или два. И той щеше да се ненавижда, ако изтървеше тази възможност.

— Надявам се да е прав — казах.

Пат отпи глътка вино.

— Да ви кажа честно, не ме интересува.

Тя понижи глас:

— Когато Дейв иска нещо, винаги го постига. Той е най-упоритата личност, която някога съм познавала. Предполагам, че това беше една от причините да се влюбя в него.

— Това предупреждение ли е? — запитах.

Тя не отговори на въпроса ми и се обърна към останалите:

— Някой да иска допълнително?

 

 

Пътувахме обратно към Гленротс. Ани бе успяла да склони Уили да отидат в някакъв клуб в Единбург.

— Чу ли какво ми каза Пат? — запитах Рейчъл. Тя бе седяла срещу мен и бях сигурен, че през цялото време е надавала ухо.

— Аха.

— Чудя се защо ли ми разказа толкова много за Дейвид.

— Не знам. Винаги ме е удивлявала нейната откритост.

— Но става дума за съпруга й!

Рейчъл въздъхна:

— Двамата са поели в различни посоки. Тя никога не е показала, че това я тревожи, но аз се обзалагам, че е така. Смятам, че тя не се доверява напълно на съпруга си и искаше ти да го разбереш.

— Знаеш ли за какво са се карали Дейвид и Ричард, преди да загине?

— Не. — През годината имаше няколко сериозни сблъсъка между двамата. И в деня преди смъртта му вдигнаха голям скандал. Чуваше се из цялата фабрика. Дейвид излетя като ураган от кабинета му. Той твърди, че спорът бил за начина на работа във фирмата. Казва, че искал да намали цените, но Ричард отказал.

— И ти не му повярва?

— Не. Искам да кажа, че е твърде възможно спорът им да е бил относно стратегията на ценообразуването. Но Ричард едва ли би реагирал по този начин по този повод. Това просто би бил един от периодичните проблеми, които той спокойно би анализирал и решил. Не, сигурна съм, че е имало и нещо друго.

— Но нямаш представа какво?

Тя поклати глава.

Стигнахме до Гленротс. Квартирата на Рейчъл заемаше горния етаж на една сива къща на тераси.

Тя излезе от колата.

— Благодаря ти, че ме докара.

— Рейчъл! — извиках след нея. Тя се обърна. — Благодаря ти, че ме заведе при Алекс.

Тя се усмихна и влезе в къщата.

 

 

Прекарах неделя сам в спокойното шотландско рибарско селце. Когато седях във всекидневната на брат ми и четях за компютрите и виртуалната реалност, усещах присъствието му зад гърба си. Чувството не беше неприятно, всъщност му се радвах по един горчиво-сладък начин. Усещах го далеч по-близо до мен от всеки друг момент, след като бе загинал. Макар и да живеех в къщата му, все още се чувствах като гост. Спях в малката стаичка на гърба на къщата, като си бях пренесъл няколко от вещите на Ричард.

Следобед прекосих моста и отидох в малкия църковен двор, където щях да го погреба. Прекарах час в него, като се вслушвах в шума на реката и долавях под краката си стаената мощ на Северно море. Жълтите нарциси вече вехнеха, но дърветата напъпваха.

Сега отново бях сам, но вече не усещах присъствието на брат си. И страхът отново ме бе сграбчил.

— Здравей, Ричард — прошепнах аз. — Добре ли си, където и да се намираш? — Чувствах се глупаво да разговарям с него, но някак си това ме успокояваше и ми помагаше. — Липсваш ми. Иска ми се да можеше да се върнеш. — Опитвах се да говоря с нормален глас, да сдържам сълзите си. — Какво мога да направя за теб, Ричард?

Но още докато задавах въпроса, вече знаех отговора. Бях длъжен да открия убиеца му и той да си получи заслуженото. Трябваше да се грижа за „Феър Систъмс“ заради Ричард.

 

 

Изпълненият с мирис на бира топъл и уютен въздух на кръчмата „Инч“ ме блъсна в лицето, докато отварях вратата. До ушите ми долетяха гласовете на мъжете, скупчени около бара. Вече познавах повечето от тях. Зарадвах се, когато зърнах четвъртитата фигура на сержант Кокрейн; детективът пиеше бирата си.

Джим Робъртсън ме поздрави и ме попита какво ще пия. Бяха минали почти две седмици след пожара и вече не носех превръзка. Взех си бира и срещнах погледа на Кокрейн. Той кимна и ние се отдалечихме на маса, отдалечена от бара.

— Как върви разследването? — запитах.

— Зле — отвърна Кокрейн. — Още нямаме никаква следа, поне доколкото на мен ми е известно.

— Как го понася детектив Доналдсън?

— О, той е много търпелив мъж. Просто продължава.

— Значи не сте успели да откриете нещо около Дуги Фишър?

— Не, нищо не излезе. — Той отпи от бирата си. — Да имаш нещо за мен, синко?

— Не съвсем — отвърнах. — Вече започвам да си изяснявам начина, по който функционират нещата във „Феър Систъмс“. Самият аз разговарях с Дуги Фишър.

— И?

— Ами с Ричард определено са били врагове и Дуги призна, че би направил всичко, само и само да спре развитието на виртуалната реалност.

— Точно така. Той има доста обемисто досие.

— Знам, че е прекарал известно време в затвора.

— Изкара две години за нанасяне на средна телесна повреда. Освен това в полицията имат една много дебела папка с името му. Държат го под око от доста години. Засичали са го с много неприятни личности. И макар да има само една присъда, момчетата ни го смятат за опасен.

— Напълно споделям мнението им! — възкликнах. — А освен него има и един човек на име Дейвид Бейкър. Не мисля, че е обичал Ричард повече от Дуги, макар и да не желае да си го признае.

— Аха, двамата са имали един много сериозен скандал, нали така? Не можехме да разберем за какво точно. Бейкър твърди, че е било за стратегическите направления на компанията, но не било сериозно.

— Е, аз не съм толкова сигурен.

— Знаете ли каква е била истинската причина за спора им?

Поклатих глава и отпих от бирата си.

— Да ви кажа, Дейвид е страшно амбициозен.

— Е и?

— Да, прав сте — въздъхнах аз. — И какво от това? Не мога да проумея защо му е притрябвало да убива Ричард.

— Но имате някакво подозрение?

— Дори не е и подозрение — изрекох отчаяно. — Никога до този момент не съм се изправял лице в лице с убиец и дори не знам как изглежда човек, отнел живота на друг. Просто не мога да си представя човек от обкръжението на Ричард способен на такава постъпка. Вероятно дори и не трябваше да го споменавам.

— Не, не. И най-дребната информация е от полза за следствието.

— Значи можете да споделите нещо?

— Може би.

— Къде са били Дуги и Дейвид, когато е бил убит Ричард? И когато беше подпалена къщичката за лодки?

Кокрейн се взираше в бирата си известно време.

— Ще ви кажа, но не бива да разберат, че сте го научили от мен. Доналдсън направо ще ме изсели. Трябва да се хванем за нещо и кой знае, може вие да се окажете човекът, който да ни помогне.

— Ще го направя, стига да мога.

— Добре. И така, Дуги има алиби за съботата, когато е загинал брат ви. Бил е в квартирата си и разговарял с приятелчетата си по някаква компютърна мрежа. Интернет, така мисля, че се казваше. Проверихме по мрежата и те потвърдиха.

— А Дейвид?

Кокрейн се приведе напред.

— Случаят с Дейвид Бейкър е интересен. Той твърди, че е прекарал у дома си целия ден, защото подготвял някаква презентация. После отишъл да тича. Жена му е била на работа до пет, така че не може да потвърди или да отрече думите му.

— Интересно — подметнах. — А за времето на пожара?

— Е, това е било в три сутринта. Всеки обикновено е в кревата си по това време, нали? И всеки би могъл да си обуе чехличките и да отскочи да му драсне клечката.

Замислих се над думите му.

— Но Дейвид е женен. Запознах се със съпругата му. Тя би разбрала, ако той е напускал къщата по това време.

— Грешиш, момчето ми.

— Защо?

— Защото спят в отделни спални.