Питър Лерангис
Крадецът на мечове (5)

Глава 5

Братът на Ейми не можеше да свикне с ново място, докато не извършеше някоя дивотия. В Токио това се случи сутринта, след като се нанесоха в хотел „Благодаря ви много“.

— Дан, не можеш да го вземеш… това е кражба — предупреди го тя, докато гледаше как момчето се мъчи да натика в задния си джоб един хотелски пепелник.

— Няма да забележат! — възрази брат й. — Трябва ми за колекцията.

Дан събираше какво ли не. Имаше колекции с всичко, което можеше да влезе в къщата и не беше прихванато с вериги за пода.

— Сестра ти е права — намеси се строго чичо Алистър, който се беше запътил към изхода, но спря и се подпря на бастуна.

Миришеше на лосион за след бръснене и на талк. На идване от летището беше купил на Ейми и Дан нови дрехи — да се преоблекат, и беше настоял да се измият и да се наспят.

Ейми обаче сън не я ловеше. Беше много притеснена. А и Дан постоянно изричаше насън „Мъъър“. Наистина му беше мъчно за Саладин.

Това обаче не беше притъпило страстта му да прави колекции. Ейми протегна длан. Ще не ще, брат й сложи върху нея пепелника.

— Добре, но ще ми вземеш един кибрит с емблемата на хотел „Благодаря ви много“ — настоя той.

Ейми върна пепелника върху масата във фоайето и Дан тръгна послушно след нея. Още не можеха да произнесат истинското име на хотела. Затова го бяха кръстили с единствените думи, които работещите тук постоянно им повтаряха. Ейми взе един кибрит от рецепцията и се усмихна на администраторката.

— Благодаря ви много! — каза жената.

Докато вървяха към изхода, Дан погледна към Алистър, който беше избързал пред тях.

— Хайде да му избягаме — пошушна момчето. — Трябва да намерим нашите. Нели и Саладин.

— Ти да не си полудял? — отвърна също през шепот сестра му. — Чичо Алистър ни плати хотела. Знае японски и ще ни помогне да се придвижваме из града.

— Ти го харесваш! — ужаси се Дан. — Той ти е влязъл под кожата!

Ейми се извърна рязко към него.

— Нито го харесвам, нито му вярвам. Но без него сме загубени, Дан. Затова трябва да се преструваме, поне докато ни намери Нели.

— Или ние намерим нея! — промърмори брат й и двамата тръгнаха към корееца, който вече беше на вратата.

Тримата излязоха навън, денят беше прохладен и слънчев. Вляво от тях хора в костюми на манга герои посрещаха купувачите пред огромен лъскав търговски център. Откъм парка зад оживената улица, по която се стрелкаха автомобили и велосипеди, се носеше миризмата на екзотично нацъфтяло дърво. Според Ейми Токио приличаше на Ню Йорк, само дето хората не си крещяха.

Дан се беше загледал нагоре, към стоманената конструкция, извисила се над парка.

— Жестоко, някой е пренесъл Айфеловата кула и я е боядисал в червено и бяло!

Алистър се усмихна.

— Токийската кула е по-висока от Айфеловата в Париж, но освен това е и по-лека благодарение на новите стоманени конструкции, между другото разработени и внедрени от инженер от моя прочут клан Екатерина. Виждате ли високия жилищен блок, който отстрани е извит на дъга? Той е с формата на японско цвете, каквото има в изобилие в парка „Шиба“. Дело е на архитект от клана Джанъс…

— Значи в този парк има стоманени цветя, така ли? — попита Дан.

— Аз познавам един с тенекиен мозък — подметна Ейми, после се извърна отново към корееца. — Откъде знаеш толкова много за своето семейство?

— Някой ден ще ви покажа колекцията си — обеща Алистър. — Но нека не се отклоняваме. С такси ще стигнем за десет минути до Градската библиотека.

— Библиотека. Охо. Изгарям от нетърпение да я видя — възкликна Дан, като си играеше разсеяно с кибрита. — Ей, знаете ли какво. Вие идете там. А аз ще купя суши с червен луциан и ще отида с такси на летището. Ще се видим по-късно.

— Защо реши, че Саладин е на летището? — попита Алистър и продължи да върви към улицата.

— Смятам, че е възможно да са се случили две неща — отговори момчето. — Или Иън и Натали Кабра са промили мозъка на Нели и я развеждат из града в опит да ни намерят, или Нели е успяла да се справи с тях с по-съвършената си техника на нинджа, за която не подозира, че съм й внушил с телепатия. Всъщност залагам на първата възможност. При всички положения Саладин… — Дан се намръщи. — Още… още си го представям как се върти и върти сам-самичък на онази лента за багажа…

— Знам, че обичаш домашния си любимец — каза Алистър. — Но първо помисли за собствената си безопасност. Иън и Натали Кабра очакват да пристигнете в Япония. Освен това сигурно очакват и да отидеш на летището, за да търсиш любимия си котарак и бавачка…

— Гувернантката — поправи го момчето.

— Не можеш да се излагаш на такава опасност и да се хващаш в капана, който са ти заложили — продължи кореецът.

Ейми също се чувстваше много зле, задето не знае къде са Нели и Саладин. Още откакто бяха пристигнали, се опитваше да се свърже по мобилния телефон с Нели. Сърце не й даваше да спира Дан, който беше решил да ги потърси. Но съветът на Алистър беше разумен.

— Доколкото познавам Иън и Натали, те със сигурност ще ни намерят — каза тя, докато вървеше след Алистър към стоянката на такситата.

— Ама… — възрази Дан.

— Трябва да продължим нататък — прекъсна го Ейми. — Нели е оправна, все ще се измъкне.

Дан въздъхна.

— И Саладин няма да падне по гръб. Все пак е котарак…

Докато вървяха бавно през площада, Дан постоянно палеше клечки кибрит и ги духаше.

— Престани! — скара му се Ейми.

— Защо? — попита брат й и запали още една клечка кибрит. — Забавно е. Така не мисля, че сме зарязали на произвола на съдбата единствените двама души, които наистина обичаме, и че сме в страната на нинджите, на Мотра^[1] и на страхотните бойни изкуства, а ще прекараме поредния ден в някаква си библиотека.

След като се приближи до едно чакащо такси, Алистър каза на шофьора нещо на бърз японски, който явно говореше свободно, и направи знак на Ейми и на Дан да се качват.

Понесоха се сред движещите се автомобили, като подминаваха редици съвременни стоманени сгради и тук-там по някоя богато украсена древна пагода, заобиколена от парк.

— Защо не отседнем в такава? — попита Дан.

— Това са древни храмове — обясни Алистър. — Щом приближим библиотеката, ще видиш повече. Военният диктатор — шогунът — се е разпоредил всички храмове да бъдат преместени тук. По онова време Ропонджи е бил в далечните покрайнини на престолния град, който тогава се е казвал Едо. Тук са били и ловните полета на шогуната.

— Невероятно — възкликна Ейми.

Тя обичаше да научава как е възникнал един или друг град.

Дан кимна и погледна разсеяно през прозореца.

— Стори ми се, че току-що видях една знаменитост.

Мобилният телефон на Алистър иззвъня.

— Ало!… Да… о, браво на теб, Сергей. И тя какво? Представяш ли си… ха! Чудесно. Много ти благодаря. Да. До свидания! — Той прибра телефона и се извърна към Дан и Ейми. — Сергей е на сигурно, в Сибир, заедно с двете си деца. Ирина се е хванала на въдицата. Решила е, че това сме ние. Щом разбрала, че са я надхитрили, започнала да ругае така, че дори Сергей се смутил.

— Ура! — викна Дан и шляпна по дланите сестра си и чичо си.

— Трябва да благодаря на теб, Ейми — каза, грейнал, кореецът. — Може ли да съм толкова глупав и да не се досетя, че Ирина ще ни засече по устройствата, които закрепихме на телефоните!

— Аз пък се сетих веднага — отбеляза скромно Дан. — Просто съм по-срамежлив.

— Аз пък съм английската кралица — завъртя очи сестра му.

— Наистина изглеждаш сбръчкана и скучна — рече Дан.

Той се дръпна и Ейми не успя да го шляпне.

Не след дълго таксито спря пред огромна съвременна сграда с вид на кутия в края на потънал в зеленина парк.

— „Арисугаваномия“! — оповести водачът на таксито.

Дан изпадна в паника.

— Какво съм направил пак?

— Така се казва паркът, а това е централната сграда на Токийската градска библиотека — обясни Алистър, после плати и слезе. — Не разполагаме с много време, всеки момент Ирина ще ни открие. Махнахме от телефоните джипиесите и е много важно да не се отделяме един от друг. Докато сме в библиотеката, включете телефоните на вибрация.

— Направо ще се пръсна от вълнение — промърмори Дан.

Веднага щом влязоха в библиотеката, до Алистър изникна спретната библиотекарка, която кимна и заговори с него на японски. Усмихна се на Дан и Ейми и им направи знак да я последват.

— Познаваш ли я? — прошепна Дан, докато се качваха по величественото мраморно стълбище. — От времето, когато си ходил на лов с шогуна?

— Не, тя просто е любезна — отговори Алистър — почти не му личеше, че накуцва. — От уважение към възрастта ми. Въпреки че госпожа Накамура може би помни телевизионните ми изяви отпреди десет години. По онова време всички бяха полудели по моето „Ужасно вкусното бурито териаки“, приготвяно на микровълнова печка.

Те влязоха в малка обособена читалня с шкафове, пълни с книги. На едната стена имаше две прозорчета с изглед към улицата. В средата бяха наслагани компютри.

— В случай че имате въпроси, не се колебайте, питайте ме — подкани госпожа Накамура с лек акцент, после кимна отново на Алистър и затвори след себе си вратата.

— Казах й, че правим проучване за нова електронна интерактивна страница, посветена на различните пълнежи за бурито — обясни Алистър, като се подпря с две ръце на бастуна си и се наведе към Ейми и Дан. — Но въпросът ми към вас е: защо всъщност сме тук?

Ейми стрелна с очи брат си. Алистър и друг път им беше задавал същия въпрос и те все бяха измисляли начин да не отговорят. Кореецът беше наясно, че са намислили нещо.

Проблемът беше в мечовете. Алистър не знаеше за тях. Не беше видял тайния надпис, изсечен върху острието на единия. Нямаше представа, че вторият ключ към загадката е тунгстенът.

По объркан е и от нас, помисли си Ейми. Разтворимото желязо и тунгстенът не бяха плочки от пъзела, които човек ще свърже веднага. Желязото влизаше в състава на мастилото, а тунгстенът беше веществото, което свети в крушките с нажежаема жичка. Как да се досетиш да ги свържеш? Ейми и Дан имаха да научават още много неща, но едно беше ясно. Мечовете щяха да ги отведат при следващия ключ към загадката. Дан си каза, че Алистър сигурно е в състояние да им помогне да разберат. Но опасността беше голяма. Кореецът можеше да вземе информацията и да избяга — и друг път го беше правил. Не се доверявай на никого, ето какво гласеше девизът на Ейми и Дан. Забравеха ли го, веднага след това съжаляваха.

А те трябваше да ограничат възможно най-много съжаленията.

— Имаше… един код — излъга набързо Дан. — В музиката. В музиката на Моцарт. Кодът гласеше: „Отидете в Япония“. Беше в клавиша за „до“. Знаем само толкова.

Алистър сви рамене и седна пред един лаптоп.

— Не разполагаме с много, но досега това не ни е спирало. Хайде всеки да поработи сам и после ще сравним бележките си, искате ли?

Ейми и Дан се постараха да седнат срещу него, така че той да не вижда мониторите им. Ейми написа в търсачката:

Япония тунгстен меч

среща се на 87 722 места

— Предстои ни тежък ден — пророни тя.

Дан написа:

нинджа воин изображения

среща се на 1 694 117 места

Той се усмихна. Може би нямаше да е чак толкова зле.

В Древна Япония с рисунки и татуировки по тялото са се разкрасявали робите и военнопленниците. Някои от тях се възпроизвеждат и от нашите художници, специалисти по татуировки — всички те са завършили история.

Дан започна да разглежда нататък. Изображенията бяха по-ясни от превода на английски. Имаше един човек с гръб, който от горе до долу беше в татуировки. В десетки татуировки: дракони, исторически сцени, пейзажи, сложни плетеници…

Дан спря. Нещо в една от рисунките му се стори познато.

Той го намери върху изображението и кликна с мишката отгоре. Екранът бавно се изпълни с великолепна картинка.

— Какво правиш, Дан? — скара му се Ейми, като погледна през рамото му.

— Не е ли страхотно? — попита брат й.

Тя показа монитора на своя лаптоп, върху който имаше карта на Япония.

— Дошли сме да търсим ключа към загадката!

— О, извинявай, Велика изследователко, но я погледни по-внимателно… тези букви тук. Същите, както върху меча!

Опа!

Дан тутакси закри устата си с длани. Без да иска, беше произнесъл думата, започваща с буквата „М“.

Ейми се ококори. Голям смотаняк си, Дан, казваха очите й.

Двамата погледнаха Алистър — той описваше съсредоточено нещо, което беше видял върху своя екран. Кореецът вдигна бавно очи. Изглеждаше блед — едва ли не като болен.

— Чичо Алистър!… — възкликна Дан. — Добре ли си?

Няколко секунди Алистър не отговори. Свали очилата си и ги избърса с носна кърпа, която извади от джоба си.

— Добре съм. Но когато човек е стар… е трудно да се взира дълго в екрана. Извинявайте. Вие… хм, намерихте ли нещо?

— Да — отвърна Дан.

— Не — каза пък Ейми.

— И да, и не — уточни Дан. — А ти?

Алистър кимна разсеяно.

— Елате да видите.

Двамата отидоха и погледнаха екрана. Алистър затвори страницата с електронната поща и отдолу изникна друга страница с рисунка на свиреп на вид японски воин, който държеше отсечена глава.

— Ужас… — прошепна Ейми.

— Няма страшно, това са само пиксели — успокои я Дан. — Но… наистина си е ужасно.

— Хм, Плешивия плъх — продължи Алистър с глас, който пак прозвуча някак налудничаво и сякаш идваше от далеч. — Известен и като Тойотоми Хидейоши.

— Хиде_кой_оши? — рече Дан.

— Той… той е най-великият воин в японската история — продължи кореецът, — но на повечето изображения е показан като доста страховит. Живял е през шестнайсети век. В началото е бил най-обикновен селянин, но се е издигнал и е получил невероятна власт — победил е различните племена и фракции и за пръв път е обединил страната и я е превърнал във велика сила. — Алистър замълча и сниши глас. — Освен това е сред предците ви от рода Кахил.

— И на мен ми се стори, че Ейми прилича на него — отбеляза момчето.

— Всъщност е от клана Томас. Потомък е на Томас Кахил. През шестнайсети век Томас се отправил към Далечния изток — според някои с търговска цел, според други, за да се скрие от срам, че не е издирил сестра си, която е избягала. При всички положения се установил тук и семейството му положило началото на клана Томас, прословут със своята жестокост и войнственост.

Дан се взря по-отблизо.

— Семейство Холт… те са от клана Томас. Приличат на дънери с динозавърски мозъци. Този тук има вид на невестулка.

— Логично е Хидейоши да е от клана Томас — намеси се и Ейми. — Силата. Грубият начин, по който държи главата.

— Странно нещо е еволюцията. Не работи в полза на клана Томас. — Алистър вече не беше толкова мрачен и си позволи да се подсмихне. — Аз, разбира се, показвам пристрастията си на човек от рода Екатерина. При всички положения съм убеден, че издирването ни трябва да започне от Хидейоши. Той е имал много тайни. Според някои именно те са го погубили.

— Тайните са нашата стихия, човече — рече Дан.

Алистър насочи поглед към него, после и към сестра му. Малко по малко лицето му връщаше цвета си.

— Смятах да запазя тази информация за себе си. След онова, което се случи в Залцбург, не бях сигурен, че трябва да ви се доверявам. Днес всъщност смятах да проведа проучването на връзката с Хидейоши тайно от вас.

— Е, значи ставаме двама — промърмори Дан.

— Трима — поправи го Ейми. Тя стрелна плахо с поглед брат си и добави: — Не смятахме, че можем да ти се доверим, чичо Алистър.

Кореецът кимна.

— Посветил съм се на това отново да спечеля доверието ви. А то е крехко нещо — трудно се гради, лесно се губи. Няма как да се спазариш за него. Само ако го даваш безвъзмездно, можеш да очакваш в замяна същото. — Той премести очи от Ейми към Дан. — Някой трябва да направи първата крачка, ако искаме да разсеем недоверието. И аз я правя с удоволствие. Напълно го заслужавате. — Той се извърна със сериозно лице към екрана на компютъра си. — Хидейоши май е страдал от мания за преследване и е обичал да крие разни неща — продължи Алистър, като премести мишката на компютъра върху биографичния текст. — Да вземем например Голямото издирване на мечове от 1588 година, когато той принуждава всички селяни и земеделци да предадат мечовете си. Хидейоши твърди, че иска да ги претопи за голяма статуя на Буда. Но това е лъжа.

— А каква е истината?… — попита Ейми.

Алистър сви рамене.

— Една от големите загадки. Освен това взима мерки, за да попречи на земеделците и на селяните да се издигнат до прослойката на воините. Явно се е страхувал.

— Но нали и той е бил беден, а после се е издигнал — учуди се момичето.

— Мисли като воин, сестро-сан — намеси се Дан. — Страхувал се е именно защото и той в началото е бил беден и после се е издигнал. Смятал е, че някой може също да се издигне и да го изрита по задника на нинджа.

Алистър кимна.

— Вероятно е подозирал, че в провинцията живеят и други издънки на клана Томас или още по-лошо, на клана Екатерина. Дори тогава двата клана са воювали. Дали се е опитвал да скрие мечовете от хората на Екатерина, да не би те да се вдигнат срещу него? Не знаем. Де да знаехме къде е скрил мечовете! Тогава „къде“ може би щеше да ни отведе и при „защо“. — Кореецът отново сви рамене и се извърна с лице към тях. — Е, казах ви всичко, каквото знам.

Дан погледна сестра си. Сега топката беше в тяхното поле.

Той ни разкри тайните си, казваха очите на Ейми. Задължени сме му.

Преглеждаше си имейлите, възрази пак само с поглед Дан. Виж, ТОВА не ни показа.

То е друго, изтъкна сестра му. Алистър ни е нужен.

Ако изключим факта, че има пари и знае японски, каква полза от него?

Ако изключим факта, че в долния край лявото ти ухо е с красива форма, каква полза от теб?

Дан я изгледа лошо.

Ти си по-голямата, ти кажи.

Ейми се обърна към Алистър.

— Ние смятаме… ние намерихме някои от мечовете — каза тя. — Във Венеция.

— Мечовете на Хидейоши… в Италия? — изуми се Алистър.

Дан въздъхна и изпелтечи:

— Бяха в къщата на онзи италианец — Фиделио Рако.

— Рако… — повтори чичото. — Човек от клана Джанъс. Въпреки това ключът сочи към бастион на клана Томас. Странно! Тук, в Япония, се носят слухове, че има тайни скривалища на Хидейоши, но че те се пазят от неговите потомци, мнозина от които се числят към якуза^[2].

Дан се усмихна. Сега вече се раздърдори:

— Леле… върхът! — възкликна той. — Победих ги на четвърто ниво… май на „Нинджа Гайтен“. Тези са си направо луди. Режат ти ръцете и ти ги поднасят за обяд.

— Изгарям от нетърпение да ги срещна — вметна Ейми.

— Опитахме се да донесем мечовете тук — продължи брат й. — В моя багаж са. По един от тях имаше някакви знаци. Решихме, че са важни… и може би съдържат информация за следващия ключ към загадката.

Алистър ги зяпна от учудване.

— Има ли начин да си ги върнем?

— Е, може би няма да ни се налага. — Момчето кимна към екрана. — По тази татуировка се виждат същите знаци.

Дан никога не беше виждал Алистър да се движи толкова бързо. Той се надвеси над рамото му и присви очи срещу екрана.

— Сигурен ли си, че същото го пишеше и върху меча?

— Аха — потвърди момчето. — Е, не точно същото. Имаше още йероглифи. Тук ги няма.

Ейми поклати глава.

— Откъде си толкова сигурен? Не знаеш и дума японски.

— Да, да — рече брат й. — И не разчитам нотите. Но я да видим, кой запомни цяла песен на Моцарт и намери последния ключ към загадката? Чакай, чакай, нека се опитам да си спомня. О! Знам — аз!

— Сигурен ли си, Дан, че липсват йероглифи? — повтори въпроса и Алистър. — Защото написаното тук е доста безобидно — заклинание за късмет, почести, победи и така нататък.

— Повече от сигурен. В началото на всеки ред имаше някакви странни на вид букви. Сякаш от друг език. Може би санскрийски.

— Санскрит, глупчо такъв — поправи го сестра му и седна пред своя лаптоп. — Предполагам, че не помниш съвсем всичко. — Тя се извърна към корееца, който пишеше трескаво на клавиатурата. — Какво знаеш за онези от якуза, чичо Алистър?

Стори й се, че той потрепери.

— Те са много зли и опасни — отвърна Алистър. — Повярвай ми, по-добре да не се изпречваме на пътя им.

— Да не познаваш лично някои от тях? — притесни се Дан.

— Те ме познават и ме презират — потвърди кореецът. — Аз съм от клана Екатерина. От много векове клановете Томас и Екатерина са заклети врагове. Отдавна се подозира, че в якуза притежават карта, по която можеш да стигнеш в тайна подземна крипта. Ако трябва да тълкувам това съобщение тук, май сме намерили нейно копие.

Той натисна клавиша за принтиране. От библиотечния принтер бавно излезе карта, древно изображение, върху което бяха нарисувани преплетени като лабиринт проходи.

— Жестоко! — възкликна Дан.

— Още от самото начало ли знаеше за нея? — попита Ейми.

Алистър поклати глава. Отново пребледня и се свъси.

— Отдавна издирвам едни… откраднати документи на клана Екатерина, които не са свързани с това. Един от колегите ми е успял да открие тайно скривалище. Докато бяхме в Залцбург, получих имейл от него с няколко прикачени файла, включително тази карта.

Той им показа принтираната карта, над която пишеше: С НЕИЗВЕСТНО ЗНАЧЕНИЕ.

— Я чакай… Документи на клана Екатерина? Колеги? Какво още криеш от нас? Как можеш да…

Ейми млъкна насред изречението. Курсорът върху монитора на Дан се движеше от средата на екрана към левия ъгъл.

— Дан! — извика тя. — Престани, чу ли!

— Какво да престана? — попита брат й.

— Знаем, че ти е скучно в библиотеките, но не можеш ли поне веднъж да подходиш сериозно? — отвърна момичето. — Играеш си, нали? Скрил си нещо в джоба си и то праща сигнал на компютъра. Защо иначе курсорът ще се движи?

Сега той беше върху иконката за връщане и върху екрана бързо се появяваха всички електронни страници, които Дан беше отварял: татуировки, информация за Хидейоши и издирването на мечовете, страниците на три момичета от шести клас във фейсбука…

— Ей! — извика Дан.

— Някой следи какво си набирал на клавиатурата — досети се Алистър и бързо вдигна лаптопа. — Свързал се е от разстояние с компютъра и шпионира какво си гледал днес.

Той бързо изключи отзад захранването и екранът угасна. Чу се плътен сигнал и по елсиди панела замигаха японски йероглифи, които подозрително приличаха на разновидност на предупреждението ИЗВЪНРЕДЕН СЛУЧАЙ.

— Как са успели? — попита Ейми.

Дан взе лаптопа и погледна айпи картата.

— Включило се е безжично устройство, използващо 802.11g — каза той. — Значи е съвсем наблизо. И аз не знам, но сигурно на трийсетина метра — или на петдесет, ако е с бустър или нещо такова.

Алистър се отправи към прозореца.

— А това означава, че е или в сградата, или в някоя от онези коли там.

По-добре да беше казал „някоя от онези стотици коли“, ако имаше предвид автомобилите, спрели при тротоара и на съседния паркинг и движещи се плътно един след друг по пътя.

Чук-чук-чук-чук!

И тримата подскочиха от чукането по вратата.

— Всичко наред ли е тук? — извика тънко притеснено гласче.

Май беше госпожа Накамура, но защо ли говореше така…

Алистър отиде при вратата.

— Тя сигурно знае как да го засече.

— Недей! — извика Ейми.

— Госпожо Накамура — подхвана кореецът, като дръпна ръкохватката, — в библиотеката ви очевидно е проникнал…

Вратата се отвори рязко и Алистър се озова пред широка гръд в сива фланелка най-големия размер.

— И без номера, Шъруд — предупреди Айзенхауър Холт с усмивка, толкова широка, че достигаше почти до косата му, подстригана по войнишки на канадска ливада. — А сега всички: строй се и ходом марш!