Питър Лерангис
Крадецът на мечове (4)

Глава 4

Върху билета на Натали пишеше „икономическа класа“ и тя знаеше, че няма да е удобно, както в бизнес класата, но не беше очаквала седалките да са толкова тесни и твърди и до нея да пътува свиня.

Натали се дразнеше не толкова от поведението на бавачката. Което си беше ужасно. Или от татуировките и пиърсинга. Които някой ден щяха да навлекат на момичето големи неприятности в работата — ако то изобщо си намереше истинска работа. И дори от грубостта, с която бавачката се отнесе към нея и брат й, щом ги видя. Е, при тези обстоятелства едва ли можеха да очакват тя да ги посрещне със сърдечно „здрасти“ и с прегръдки, но пороят от хамалски епитети беше… малко неуместен. Меко казано.

Все пак всичко това можеше да се очаква от човек в положението на Нели. Натали и Иън все щяха да издържат някак на грубиянщината. Налагаше се да направят и някои жертви, за да получат необходимата информация.

Не, най-ужасна беше немарливостта. Обвивките от бонбони и парчетата чипс по седалките от двете страни на Нели, раницата, метната на пода между краката й, вместо да бъде прибрана под предната седалка. Изнервящият й навик да се тъпче с цели шепи закуски и да дъвче, докато говори. Кошмар! Както гласеше едно отдавнашно правило в семейство Кабра, „немарливите навици водят до немарливо мислене“. Или може би го пишеше в „Известни цитати на Бартлет“, Натали вече не помнеше.

Тя се намръщи, когато омразната бавачка подхвана с пълна уста:

— Изфиняфайте, хичнимиинтрсуваквоказвате, нямадафисерашминетокутака — рече Нели и от ъглите на устата й се разхвърчаха парченца фъстъци и вафла.

Братът на Натали — Иън — махна малко от пълнежа на вафлата от безупречно сресаната си гарвановочерна коса.

— Бъди така любезна, преглътни и повтори.

Нели щеше да се задави.

— Извинявайте, хич не ме интересува какво казвате, няма да ви се размине току-така.

— Виж ти! — възкликна Иън и огледа през рамо пълния самолет. — Я да проверим дали ще забележа някой да ти влиза в тежкото положение. Май не. Как мислиш, Натали, дали ще ни се размине?

— Хайде да не усложняваме нещата, отговори на един прост въпрос… — притисна я Натали.

Задаваха го вече за десети път на Нели и всеки път тя отговаряше все по-нагло. Но все някога щеше да се укроти, ако знаеше какво е добро за нея. А и да не се укротеше, Иън и Натали си имаха и други начини.

— И така. Питам те за последен път — защо отиваш в Япония?

Нели дръпна силно от джоба на седалката отпред едно списание, при което се разхвърчаха слушалки и използвани хартиени кърпички и Иън отскочи отвратен, с едва прикрито „уф“.

— Защото обичам судоку — отвърна Нели. — По време на полета до Япония предлагат най-добрите главоблъсканици судоку. Ама ти нищо ли не знаеш?

— Кафе, чай, още закуски, всичко, с което мога да допринеса това да е най-хубавият полет в живота ви! — изчурулика стюардесата, която вървеше бавно по пътеката между седалките.

— Една диетична кола и заповед за задържане, ако обичате — каза Нели. — Защото тези двамата не би трябвало да седят тук и освен това ми пречат.

Иън нададе весел смях.

— Ха-ха! О, братовчедке Нел, ще си умра от смях с твоите шегички, нали, хм, Ейми?

— Да, Даниъл — отговори Натали. — Точно като у дома. В… Хоумдейл.

— О, много убедително, няма що — рече Нели. — В самолета има ли полицаи? Защото, ако няма, ще ги задържа като гражданка. Правите ли го в Италия, или където там се намираме?

Стюардесата се усмихна притеснено и сложи върху масичката пред Нели една диетична кола. Когато се изправи озадачена, Натали я погледна и завъртя леко пръсти до слепоочието си, все едно казваше, че Нели не е с всичкия си.

Отвън, зад прозореца, блесна светкавица. Най-неочаквано самолетът се разклати.

— Хе-хе, както личи, тук има въздушни ями… — каза пилотът по високоговорителите.

Стюардесата затика количката нататък по пътеката, като викаше:

— Вдигнете, ако обичате, облегалките на седалките.

Иън простена.

— Не… не се чувствам много добре.

Наведе се позеленял напред и сега вече беше ред на Нели да се притесни.

Натали се усмихна. Двамата с брат й се бяха наговорили. Някои знаци за някои непредвидени обстоятелства. Иън и Натали нямаха равни в разработването на планове. Онова, което Иън направи, значеше само едно и сестра му знаеше какво да предприеме.

Въпреки това тя изпита съжаление към момичето. Зад привидната му недодяланост се криеха известна доза смелост и дух. При други обстоятелства и в друго време Нели можеше да се превърне в добра служителка на семейство Кабра.

— Ей, да не вземеш да ми повърнеш, а? — попита Нели. — Не ми се гледа бълвоч.

Наведе се и затърси сред разпилените по пода неща плик, каквито слагат по самолетите, в случай че ти прилошее.

Готово.

Докато Нели се беше навела, Натали бръкна в джоба си и извади шишенце с тъмна течност. Доближи го с обиграно движение до кока-колата на Нели. Бяха достатъчни и две капки.

Самолетът отново се разклати, при което Натали трепна и изля в колата цялото съдържание на шишенцето.

Ау!

* * *

Телефонът иззвъня и изтръгна Дан от дълбокия сън.

Първото, което забеляза, беше ръката на Ейми, бяла като кост и вкопчена в страничната облегалка на седалката.

— Направо не проумявам как можеш да спиш в такова време… — рече през зъби сестра му.

Малкият самолет се наклони наляво и Ейми изписка.

— Страхотно! — възкликна Дан. — Хайде пак, Сергей!

Мъжът се засмя.

— Хареса ли ви?

— Не! — изпелтечи Ейми.

Алистър напрягаше слух, за да чуе какво му казват по телефона.

— Кой? — попита той и направи жест всички да млъкнат. — Ирина ли?

Ейми простена.

— Да, измъкнаха се — обяви на висок глас Алистър. — Сега са с мен, здрави и невредими… какво? Япония ли каза? — Кореецът прихна. — Ох, майчице. Нима смяташ… нима наистина си повярвала, че Дан и Ейми нарочно не са извъртели нещата така, че малките Кабра да им вземат билетите… че не са пратили съвсем преднамерено бавачката да се качи като примамка в самолета… о, я стига. О, недей така, Ирина… Какво? Сигналът прекъсва. Може би не си ме разбрала добре. То се знае, че Ейми и Дан Кахил са се отправили към Япония. Точно така. Дочуване, скъпа.

— Хм… какво беше пък това? — попита Дан.

Алистър се усмихна.

— Познавам Ирина много добре. Сега тя е убедена, че вие сте изиграли Иън и Натали Кабра, а не обратното. И можете да ми вярвате, след онова, което й казах, тя смята, че последното място по света, където ще отидете, е Япония…

— Я чакай. Смяташ, че си я убедил ли? — рече момчето. — Е, само да не се обидиш, но на мен ми прозвуча доста нескопосно.

— Може в някои неща в живота да съм се провалил, но от хора разбирам — отвърна Алистър. — Знам на какво ще се хване Ирина Спаска.

Ейми се извърна към Алистър, беше пребледняла като платно. В много отношения той беше умен, но иначе си беше малко старомоден. И беше пропуснал нещо, което направо щеше да му извади очите.

— Не бъди… толкова сигурен — каза тя.

* * *

Чу се как пилотът предупреждава на руски, че се готви да каца, и бързо му посочиха свободна писта.

Самолетът зави надясно и започна да се снишава шеметно към малко летище в покрайнините на Москва. Пистата насред сухия пейзаж и спечената пръст наоколо изглеждаше призрачно сива.

Единствената пътничка на борда стисна страничната облегалка на седалката, когато колесникът опря с трясък пистата. Кацането винаги беше по-рязко, отколкото тя очакваше.

Докато самолетът намаляваше скоростта и се придвижваше по тармака, тя видя как зареждат с гориво лъскавата сребърна „Чесна“. Великолепна машинка.

— Спрете тук — каза Ирина.

Забеляза стареца, който куцукаше с бастуна. Както винаги, беше спретнат и облечен добре. С бомбето и тъмните очила изглеждаше изискано. Ирина го харесваше, задето се придържа към традициите и не робува на модата. Днес дрехите му изглеждаха леко отеснели, но кой не беше напълнял в това напрегнато време?

След миг се появиха и малките дяволчета в дебели якета и шапки. Както винаги, им трепереха като на писани яйца — първо Грейс Кахил, а сега чичото. Ирина не проумяваше защо той е продал душата си точно на тях двамата. Някой ден щеше да съжалява горчиво.

Те, Алистър, ще те предадат, освен ако ти не ги предадеш пръв, помисли си Ирина.

Тя се усмихна. След дълъг път винаги се ободряваше при мисълта за малодушието на хората. Навремето, докато работеше в КГБ, беше видяла най-различните лица на предателството: изнудване, опашати лъжи, задушаваща бюрокрация, жълта журналистика.

Отбори, как ли пък не!, каза си тя. В търсенето на трийсет и деветте ключа към загадката отборите не вършеха работа. Тайна, обещаваща такова могъщество, неминуемо предизвиква завист и никой съюз няма да оцелее.

Ирина щеше да намери ключовете към загадката сама. Без лениви богати хлапета, без залезли магнати на буритото и осиротели ревльовци. За отборите и аматьорите тази игра беше напълно неясна. Но не и за Ирина. Тя знаеше, че онзи, който е загубил най-много, заслужава наградата. Вълкът единак, който се стреми към справедливост. И мъст.

Тримата се качиха на самолета в другия край на пистата. Ирина се наведе напред и се взря в мобилния си телефон, върху който още бяха изписани джипиес координатите и името на последния човек, на когото се е обаждала: ОХ, АЛИСТЪР.

— Наистина, ох, Алистър — промърмори рускинята. — Облекчаваш ми много гонитбата…

— Что? — попита пилотът.

— След тях, Александър.

Той дръпна ръчката и двигателят на самолета забоботи. „Чесната“ отпред се готвеше да излети.

Сега Ирина щеше да провери дали Алистър й е казал истината къде всъщност отиват.

Тя се ухили. Никой не беше успял да надхитри Ирина Спаска.