Питър Лерангис
Крадецът на мечове (3)

Глава 3

Бащата на Алистър все повтаряше, че всеки от семейство Ох носи в себе си елемента на изненадата.

Не че самият Алистър помнеше да го казва, понеже баща му беше починал още докато той беше малък. Но всички в семейство Ох наистина се отличаваха с това, че смесваха истината с щипка остроумие.

Уви, малките Кахил го озадачаваха с враждебното си мълчание. Той беше очаквал да се зарадват точно на тази изненада.

Скръъъц… скръъъц.

Децата се люшкаха, докато Сергей въртеше наляво-надясно волана и запращаше колата в пространства, където никой човек не би дръзнал да отиде. Явно им беше неприятно да се докоснат до Алистър и дори да го погледнат, сякаш той беше някаква гадост, например варени аспержи. А Алистър ги беше изтръгнал от пастта на хаоса и ги беше върнал на избрания от тях път. Той се опита да им се усмихне така, че да ги успокои. Беше му мъчно за тях. Изглеждаха съвсем малки, уплашени и самотни.

Алистър им влизаше в положението. Повече, отколкото те предполагаха.

— Знаете? — изкрещя Сергей, за да надвика клаксона, който натискаше бясно. — И аз има деца… дъщеря на четринайсет, син на идинайсет. Ами да. Наистина. Живеят в Москва!

Алистър не сваляше очи от Дан, на когото, изглежда, му беше зле. За последните две минути се опита сигурно за двайсети път да отвори вратата. Добре че Алистър предвидливо я беше заключил.

— Не си прави труда, моля те — рече той. — След време само ще те боли китката. А и се притеснявам за безопасността ти.

— Значи ти стоиш зад всичко това? — възкликна момчето. — Сдушил си се с Иън и Натали Кабра и с Ирина. И оная бомба, с която ни уплаши. Сега си се съюзил с тях.

Лицето на Алистър потрепна. Той знаеше, че трудно ще спечели доверието им. Знаеше, че ще има негодувание, и беше напълно разбираемо. За съжаление в деня на погребението се беше наложило да ги зареже в горящата къща, което обаче се оказа лична и стратегическа грешка. Сега той съжаляваше много, че я е допуснал.

— Повярвай, драги ми племеннико, нямам и най-малката представа…

— Да ти повярвам ли? — възкликна Дан и извърна лице към него. — Я да видим сега. Изостави ни, когато обхванатата от пламъци къща на Грейс се срутваше около нас. Сложи на Саладин проследяващ чип…

— Проследяващ чип? Този тук ли? — Алистър бръкна в джоба си и извади електронно устройство с размерите на значка. — Смятам, че не аз, а вие сте го сложили на мен. Когато бях задрямал в музея в Залцбург.

— И-и-изпроси си го, чичо Алистър — рече смутена Ейми, — след като го с-с-скри под нашийника на Саладин.

— Отново грешиш, скъпо момиче — усмихна се сърдечно кореецът с надеждата да успокои Ейми. — Следял ви е някой друг. Не аз. Не забравяй, че и доста други от рода се надпреварват кой пръв ще открие ключовете към загадката. Аз съм на ваша страна. Както знаеш, вярвам в сътрудничеството.

— О, каква радост — не му остана длъжен Дан. — Да си умреш от смях.

Търпение. Само търпение. Алистър кръстоса ръцете си в бели ръкавици.

— Помислете кой точно ви спаси днес — каза той. — И кой за толкова кратко време успя не само да ви намери, но и да измисли как да ви измъкне. Помислете и че не само ви спасих, но и смятам да ви отведа където сте тръгнали. С частен самолет. И в замяна искам само едно — да ми кажете къде отивате. При тези обстоятелства всъщност няма как да не ми кажете.

— Имаш си с-с-самолет ли? — попита Ейми.

— Е, не е мой. — Алистър се усмихна скромно. — Затова пък имам познати, с които работя, и в извънредни случаи мога да ги помоля за услуга. Ако си изобретил бурито за микровълнова печка, имаш и някои финансови предимства.

— Товарим тях на самолета — намеси се и Сергей. — Телишко, пилета, сирине…

Добрият стар Сергей. И двамата с корееца знаеха колко верен е девизът на фирмата на Ох: пътят към сърцето на младите минава през храните, приготвяни на микровълнова печка.

Ейми въздъхна.

— Добре де, след като се качим на този самолет — ако изобщо се качим — как да бъдем сигурни, че…

— Ейми! — спря я брат й. — А, без тия, Голдфингър^[1]. И да го направим, ще го правим сами.

Сестра му го изгледа ядосано.

— И как ще стигнем до Япония, с плуване ли? Чичо Алистър, остави ни при мола. Трябва да си купя плавници. От най-големите. Намазани с нещо, което да разгонва освирепелите акули.

Дан въздъхна тежко.

— Каза думата, която започва с буквата „Я“, Ейми. Изпусна се пред него!

— Какъв друг избор имаме, Дан? — възрази тя. — Те държат Нели и Саладин, у тях са и нашите ме…

Ейми млъкна насред думата, а Алистър я погледна насърчително. Клетата тя, бележеше голям напредък в борбата със своята срамежливост.

— И вашите… — подкани той.

— Мечета — отвърна Ейми.

Алистър кимна. Япония. Чудесно. Там значи е следващият ключ към загадката. Плодотворен обрат в събитията. Той се наведе към шофьора.

— Можем ли да отидем в Япония, Сергей?

— Е, много пат. Трябва спрем по среда и заредим. В Москва. Ще обадя. Като спрем, ще запознаете с мои деца, Коля и Тиначка.

— Много те моля, Сергей — прекъсна го кореецът. — Не сме тръгнали по социални срещи.

Сергей издаде гърлен смях.

— Коля и Тиначка не социалисти.

* * *

Дан изгледа ядосано сестра си. Тя за малко да каже „мечове“. Те държат Нели и Саладин, у тях са и нашите мечове. Добре че се усети навреме и млъкна. Беше едно да издаде пред този хлъзгав тип накъде са тръгнали. И съвсем друго — да му разкрие какъв е следващият ключ към загадката. Някои неща трябваше да се пазят в тайна. Знаеше го дори сестракус глупакус.

Той схвана какво иска да му каже с поглед Ейми. Сега в очите й се четеше не обичайното отвращение, не дори вариациите на тема „Глупчо такъв“ и „Не, не е време за ядене“, а „Ако се издъниш и този път, направо ще те убия“.

Всъщност той изпитваше съвсем същото към нея.

Чичо Алистър бръкна в джоба си и извади две малки електронни устройства, които връчи на Дан и Ейми уж много бодро и весело, като превъртял лакей, вживял се в ролята на Дядо Коледа.

— Това са устройства за установяване на местонахождението навсякъде по света — последна дума на техниката. Закрепете ги на телефоните си, както съм направил аз. Още не знам как да го настроя, но мисля, че и фабричната настройка ще свърши работа. Така, след като пристигнем в Япония, няма да се изгубим.

Сергей спря пред една врата и показа на човека от охраната пропуска си. Лимузината пое по тесен път към мъничкото летище. Плъзна се покрай няколко малки самолета с витла и спря пред дълъг отворен хангар.

Сергей слезе бързо и отвори вратата. Грейнал, показа с широк жест хангара.

— Кажете „здрасти“ на скъпата ми Людмила.

— Още едно дете ли? — попита Дан. — Колко общо имате?

Той погледна наляво и надясно. Наоколо нямаше никого, виждаха се само малък реактивен самолет и няколко набити полуобръснати членове на екипажа — никой от тях не приличаше на Людмила.

— Хм… не я виждам — рече плахо Ейми.

Но Дан беше насочил вниманието си към проблесналото сребро. Пред тях изникна нелепо лъскав самолет. Беше с тъмни стъкла по прозорците, отстрани приличаше на нож, а отворената пилотска кабина сякаш ги зовеше: „Качвайте се за най-невероятното пътуване в живота си“.

— Това тук Людмила — каза Сергей, щом самолетът спря пред тях.