Питър Лерангис
Крадецът на мечове (2)

Глава 2

— Спрете ги! — извикаха колкото им глас държи Дан и Ейми и хукнаха към ръкава.

Служителят от летището побърза да им препречи пътя.

— Бордните карти, per favore — каза той и върху лицето му се изписа изумление и раздразнение.

Ейми загледа безпомощно как Иън и Натали хлътват в здрача на дългия ръкав.

Двамата с брат й чуха как вратата на самолета се затваря с глухо „тряс“.

— Това… това са Кабра! — извика Дан. — Злите Кабра. Famoso, гадняро, Кабритос! Взели са за заложница гувернантката ни.

Около тях се събра тълпа любопитни зяпачи, а служителят от летището попита отново:

— Нямате ли бордни карти?

Гледаше право към Ейми. Дан се извърна притеснен и се взря в нея така, сякаш й крещеше: Ти си по-голямата… направи нещо!

Мислите се стрелкаха в ума на Ейми като шоу с накъсани лазерни светлини. Как изобщо беше възможно Иън и Натали Кабра да са тук? Двамата с Дан ги бяха оставили да лежат в безсъзнание в онази тлееща зала във Венеция. Кой ги беше спасил? Как те бяха дошли толкова бързо на себе си? Как бяха откраднали билетите?

Сега вече всички гледаха Ейми. Цялото летище. Тя не обичаше да я гледат. Този път й стана още по-неприятно, защото Иън и Натали Кабра ги бяха унизили. Вечно бяха една крачка пред тях, вечно бяха с един ключ по-близо до тайната на Кахил. Колкото и да се стараеха Ейми и Дан, Иън и Натали Кабра бяха по-изобретателни, по-бързи, по-напористи… и по-безпощадни. Сега се представяха за Ейми и брат й. Щяха да нападнат от засада беззащитната гувернантка. Как Ейми да обясни всичко? Тя отвори уста, за да се опита, но всичко това й дойде в повече. Всички бяха впили очи в нея. Тя изпита чувството, че някой е завързал гласните й струни. От устата й не излезе нищо.

— Е, благодаря ти, Ейми — каза Дан. — Виж какво, човече… господин служителю… тези типове там. Кабра. Всъщност са момче и момиче. Те ни ограбиха. Разбираш ли? Comprendo? На билетите пише Кахил, а те не са Кахил… по-точно са, но са от друг клан в рода, от Джанъс, от Лусиан де, а ние не знаем кои сме, исках да кажа, не знаем от кой клан сме, но сме роднини… Всички участваме в нещо като битка за наследството на баба ни, може да се нарече и така, но е дълго за обясняване и те трябва да бъдат спрени! Pronto!

— Съжалявам — рече служителят, — но ако нямате бордни карти…

Ейми сграбчи Дан за ръката. Така нямаше да постигнат нищо. Трябваше да намерят госпожа Риналди или шефа, който я беше повикал. Той сигурно беше началник на всички тук. Може би не всичко беше загубено. Може би щяха да успеят да спрат самолета, преди да е излетял.

Двамата с Дан отново хукнаха към ъгъла и завиха. Претичаха покрай мястото, където се бяха сблъскали с Иън и Натали Кабра, и веднага излязоха в централния коридор. Видяха в дъното няколко наредени един до друг магазина. Вдясно имаше нещо като склад и стъклена врата, на която пишеше „Служебен вход“.

Вляво пред дамската тоалетна се беше струпала тълпа — от тоалетната излязоха санитари от „Бърза помощ“, които носеха на носилка една жена. От всички посоки към тях тичаха полицаи.

Хаос. Страшна суматоха. Докато тичаше, Ейми се взираше в суетящите се хора с надеждата да открие познато лице.

Ето!

Погледът й беше привлечен вляво, от проблеснала руса коса, преметната през рамото.

— Виж, виж, Дан!

— А, ти вече си можела да говориш — отвърна той. — Какво?

През навалицата бързо криволичеше висока жена в униформата на „Джапан Еърлайнс“, която й беше възголяма.

При вида й Ейми си възвърна най-силния глас, с който говореше на открито:

— Ирина! — ахна тя.

Нямаше как да сбъркат Ирина Спаска с нейната скована военна стойка и изправени рамене. Тя също беше от рода Кахил и търсеше трийсет и деветте ключа. Подобно на Иън и Натали, беше безпощадна. Но за разлика от тях беше обучена шпионка на КГБ.

Ирина не се обърна. Не показа с нищо, че е чула Ейми, само ускори крачка.

После изчезна в множеството, сякаш изобщо не е била там.

— Спрете я!

Дан се затича след нея и почти се блъсна в инвалидната количка на един кисел на вид мъж.

— Polizia — извика човекът и замахна с бастуна към главата на момчето.

Дан се сниши. Ейми го издърпа, като се опитваше да не изпуска от очи Ирина. Двамата се устремиха напред, избутвайки с лакти пътниците наоколо.

Излязоха в края на терминала, където нямаше толкова хора, но Ирина не се виждаше никъде.

— Избягала е — каза Дан.

— Не мога… не мога да повярвам — отвърна запъхтяна Ейми. — Сдушила се е с Иън и Натали. Тримата са се обединили срещу нас.

— Сигурни ли сме, че беше тя? — попита брат й. — Откъде е взела такава униформа?

Още преди да е задал докрай въпроса, се чу глас, който изкрещя нещо на италиански през рупор, и тълпата бързо се отдръпна. През летището с надута сирена вървеше малка линейка.

Хората в множеството започнаха да шушукат — предимно на езици, които Ейми не знаеше. Но тя зърна двама души с тъмни очила, много фотоапарати, ужасни хавайски ризи и изкуствени усмивки.

— Виж, Дан… американци — каза Ейми. — Хайде да подслушаме…

Двамата се приближиха и чуха откъслечен разговор. Хората обсъждаха жената на носилката.

Дан беше объркан.

— Какво са й направили в дамската тоалетна, обрали ли са я?

— Не обрали, а нападнали — поправи го сестра му. — Това, Дан, явно е стюардесата! Ирина я е зашеметила и й е взела униформата.

— Ау! — отвърна едва ли не възхитен брат й.

Ейми погледна през прозореца и видя как самолетът бавно се отдалечава от изход 4 и се отправя към пистата.

Потегляше. Беше се отделил от ръкава и всеки момент щеше да излети.

Ейми изпадна в паника.

— Не гледай, но излитат.

— Къде е вратата? Можем да ги догоним!

— Точно така. Ти, Дан, ги гони. А през това време аз ще се опитам да се кача на следващия самолет — ще купя билет за един човек, докато вадят останките ти от двигателя, който те е всмукал. — Ейми пак се затича, този път към гишето за резервации. — Но можеш да дойдеш и с мен!

Прозорците на самолета от полет 807 приличаха на мътни сребристочерни дупки в далечината. Ейми знаеше, че зад един от тях е Нели, изпаднала в доста незавидно положение.

Беше сама с Иън и Натали Кабра.

* * *

Дан тръгна след Ейми, покрай множеството пътници, чакащи за проверка преди полетите, към касата. Опашката за билети беше станала най-малко три пъти по-дълга и двамата се наредиха отзад.

Спогледаха се, без да казват нищо. Ейми знаеше, че с Дан си мислят едно и също. Той въздъхна и извърна тъжно поглед към лентата за багажа.

— Саладин също е в самолета — каза момчето. — И мечовете ни.

Ейми едва се сдържа да не се свлече и да не се разплаче. Насред терминала. Всичко се беше объркало. Цели седем години, откакто майка им и баща им бяха загинали в пожара в къщата, на тях с Дан не им вървеше никак. Как да се справят сами? Иън и Натали Кабра имаха пари. Родителите им ги подкрепяха. Пък и братът и сестрата се бяха съюзили с Ирина. Джона Уизард имаше ненагледното си татенце, което обмисляше всеки миг от живота му. Ейми и Дан бяха сами срещу… цели семейства. Отбори. Поколения. Нямаха никакъв шанс.

Защо Грейс не им беше казала по-рано, още докато майка им и баща им бяха живи! Защо те не бяха до тях и сега! Само при мисълта за родителите им на Ейми й докривяваше още повече. Тя ги сънуваше нощ след нощ. Понякога виждаше лицата им: усмихнати, самоуверени, добри. Чувстваше одобрението или неодобрението им, тяхната гордост, ако тя се справеше добре с нещо. Бяха в мислите й и после — хоп! — вече ги нямаше. И тя отново усещаше болката от загубата.

— Ейми! — повика я озадачен Дан.

Ето, майка й и баща й се появиха — за кой ли път. В очите на малкия глупчо. Не точно лицата им. Но те сякаш я гледаха — все едно за миг са взели чертите на брат й. Кой друг ще го направи, ако е с разума си!

Тогава Ейми разбра какво е правилното решение.

— В пет и десет има друг самолет — обяви тя, след като прочете на таблото горе. — Става дума за безопасността на Нели. Трябва да тръгнем след нея.

— Ей, жестоко — никакво отстъпление, никакво предаване! — зарадва се Дан. — И така. Имаш ли някаква идея как ще платим?

Иуууу! Иуууу! Иуууу! Иуууу!

Терминалът се разтресе от воя на аларма и всички разговори замряха. Множеството започна да се разпръсва: ту едни, ту други от насъбралите се се отправяха към изхода, когато по високоговорителите някой съобщи с тревожен глас първо на италиански, после на френски, на немски и накрая на английски:

— Дами и господа, умоляваме ви незабавно да напуснете сградата през най-близкия изход, терминалът трябва да бъде опразнен от съображения за сигурност…

Въздухът беше разсечен от писък и всички се втурнаха да излизат, като падаха един върху друг. Ейми се завтече към вратата, като теглеше след себе си брат си и слушаше как около тях крещят — понякога на английски:

— Заплаха за бомба…

— Терористи…

— Анонимно телефонно обаждане…

Стигнаха при изхода и се измъкнаха навън. Вече се здрачаваше, но по криволичещите пътища към летището светеха фаровете на приближаващи автомобили. По тротоара се бяха струпали пътници, които крещяха нещо по мобилните телефони и се блъскаха, за да стигнат по-бързо при автобусите и такситата. Дан и Ейми се запровираха през навалицата към автобуса, на който се качваха последните хора от една групичка.

Вратата се затвори пред носовете им и автобусът се понесе шумно към задръстеното с коли шосе. Дан се втурна след него и заблъска по прозореца.

— Спри! Pasta!

— Pasta ли? — повтори смаяна сестра му.

— Речникът ми не е много богат! — извика Дан. — Linguini! Mangia! Buon giorno! Gucci.

Само на сантиметри от тях със скърцане спря черна лимузина, която за малко да бутне Ейми.

— Гучи. Знаех си аз, че това е вълшебната дума — отбеляза Дан.

Тъмното стъкло откъм страната на шофьора се смъкна и някакъв мъж със слънчеви очила и рунтави мустаци им показа спокойно с ръка да се качват.

Ейми отвори вратата и седна вътре, като издърпа до себе си и брат си.

— Ей! — извика трескаво друг пътник, който извади от джоба си пачка банкноти и ги размаха през прозореца пред шофьора. — Soldi, soldi!

Дан затвори вратата, а още трима души паднаха върху колата и започнаха да удрят с крясъци по нея. Шофьорът се извърна напред и вдигна прозореца — за малко да отреже ръката на мъжа с парите.

— Благодаря ти, човече — рече му Дан. — Или gracias, или както там се казва.

— На друго летище отиваме? — попита мъжът със силен акцент, който май не беше италиански.

— И друго летище ли има? — учуди се Дан.

— За малки самолети — уточни мъжът.

— Ама… — изпелтечи Ейми. — Ние нямаме пар…

Дан я сръга в ребрата.

— Трябва да му кажа истината — прошепна сестра му.

Дан я сръга още веднъж. Тя го изгледа лошо.

— Бихте ли спрели, ако обичате…

Чак тогава тя забеляза втория човек на задната седалка. Азиатец с ведра усмивка — беше облечен в копринен костюм и носеше бели ръкавици и бомбе.

— Радвам се да ви видя, родственици, които все ми се изплъзвате — измърка Алистър Ох.