Питър Лерангис
Крадецът на мечове (18)

Епилог

Старецът затвори вратата на кабинета си и се отпусна върху коженото кресло. Завъртя го към прозореца и вдигна крака върху перваза. Днес го боляха повече от обикновено. Беше на години, когато не обичаше дългите разходки.

Отдолу долитаха приглушените звуци на уличното движение, недоволните викове на мотоциклетистите, трескавите възгласи на продавачите по откритите сергии. Постоянно напомняне за истинския отчаян смисъл на живота: скорост, желания, притежание. Старецът беше уморен от всичко това. Но оставаше съвсем малко. Най-после пътят беше разчистен.

Той включи стереоуредбата. „Смърт и преображение“ на Ричард Щраус. След случилото се днес такава музика бе странно уместна.

Напрегнат ден. Онова, което старецът се виждаше принуден да прави, невинаги беше приятно.

Е, както и да е. Първо смърт. А сега преображение.

Той натисна копчето на интеркома.

— Юн-хе, свържи ме, ако обичаш, с господин Макинтайър. Имам да му съобщавам новини.

Изчака няколко секунди, но не получи отговор. Виж ти. Само преди малко, когато старецът беше влязъл, Юн-хе беше в предния кабинет. Никога не ставаше от бюрото си.

— Юн-хе!… — опита той отново.

Връзката изпука. Но старецът не получи отговора, който очакваше.

— Здрасти, чичо — каза гърлен кадифен глас, от който в гръбнака като с нож го проряза страх. — Дано пътуването до парка е било приятно.

Кокалестите пръсти на Бае Ох затрепериха.

— Кой… кой се обажда?

— Как кой, твоят наследник — отвърна гласът. — Какво, май ти развалих деня? А какъв прекрасен ден беше, а — да ме видиш как умирам и да си дадеш сметка, че си си спестил главоболията да ме убиваш ти.

— Но… — изпелтечи Бае Ох. — Как си се спасил?…

— Мнозина си задават същия въпрос. Но ти гарантирам, че щом приключа с теб, вече няма да се питат такива неща.

Бае Ох може и да беше прехвърлил осемдесетте, но и досега имаше невероятни рефлекси. Скочи от креслото и отвори вратата на предния кабинет.

В помещението нямаше никого.

Откъм коридора в далечината се чуха стъпки, които заглъхнаха. Човекът си беше отишъл.

Краката на Бае Ох се подкосиха. Той се подпря на ръба на бюрото и усети как сърцето му бие като обезумяло, а музиката отзад става все по-силна.