Гордън Корман
Фалшивата нота (6)

Глава 6

Когато вратата на асансьора се плъзна и се отвори, Ейми и Дан Кахил тичаха толкова бързо, че почти я подминаха. Ейми първа удари спирачки, сграбчи брат си и го вкара вътре. Натисна копчето с буквата „L“. Двамата едва си поемаха дъх, докато асансьорът слизаше надолу. Следяха с тревожни очи цифрите от шестнайсет надолу, които започнаха да се сменят.

Най-неочаквано ръката на Дан се стрелна като змийче и натисна копчето с цифрата „2“.

— Сигурно ни чакат във фоайето — обясни той напрегнато.

— Но можем да излезем само оттам! — изписка Ейми. — Няма как да се измъкнем от втория етаж.

— Ще се измъкнем, ще видиш.

Вратата се отвори и Дан издърпа сестра си на втория етаж, сред балните и заседателните зали.

Тя беше на път да изпадне в истерия.

— Как?

— Като скочим.

— Ти да не си… — зяпна Ейми.

Двамата се промъкнаха зад чупката в коридора и видяха отпред през стъклото от пода до тавана алеята пред входа на хотела.

Дан отвори остъклената врата и двамата със сестра му излязоха на тесен каменен балкон.

— И дума да не става, Дан! Ще си счупим краката!

— Погледни надолу! — заповяда й той.

На два метра под тях беше платненият навес над парадния вход.

Дан прехвърли крак през каменните перила.

— Лесно е — заяви той, като се опита да прозвучи по-уверен, отколкото се чувстваше. — Разстоянието е по-малко, отколкото ако скочиш от високия трамплин на басейн.

— Но няма вода!

Той скочи. Ейми загледа ужасена — очакваше брат й да разкъса навеса и да се разбие върху цимента. Но платът издържа.

Дан й се усмихна и припълзя в края на навеса, където намери метална подпора, после скочи на тротоара. Махна на сестра си с дневника на Нанерл.

Ейми никога не беше изпитвала толкова различни страхове: страха, че ще ги заловят, страха за Нели, страха за безразсъдния й брат, толкова глупав, че не знаеше какво прави, и съвсем истинския страх да скочи от балкона на втория етаж върху парче плат, което сигурно щеше да се разпори.

— Побързай! — чу се отдолу нетърпелив вик.

Не мога… Не мога, и това си е.

Плисна я срам, почти толкова силен, както ужаса й. И това ми било представителка на рода Кахил! На карта беше заложено бъдещето на целия свят, а тя не се престрашаваше да скочи от два метра — въпреки че беше видяла как го прави единайсетгодишният й брат. По-добре да беше оставила дневника на Джона. Или на семейство Холт и на Иън и Натали Кабра. Баба й се беше излъгала за нея. На Ейми просто не й стискаше да го направи.

Съжалявам, Грейс…

Тъкмо тази мисъл я вдъхнови внезапно да действа. Още преди да е решила да скочи Ейми вече се носеше във въздуха. Падна върху платнения навес като акробатка на трапец, която е стъпила накриво и се е озовала в предпазната мрежа. След броени секунди Дан я издърпа долу на улицата.

Вече се носеха с таксито по съседните пресечки, когато най-после набраха смелост да проговорят.

— Нели… — подхвана Дан.

— Знам…

Стаичката в хотел „Франц-Йозеф“ им се стори неугледна и още по-малка след просторните помещения в Кралския Хабсбургски хотел. Саладин ги посрещна така, че не им подобри настроението. Котаракът продължаваше да се дърпа и да не яде котешката храна, всъщност беше разпилял вечерята си по целия килим. Във въздуха се носеше миризма на риба. Освен това Саладин се чешеше още по-ожесточено и вече беше започнал да смъква козината около каишката си.

Ейми и Дан Кахил бяха капнали от умора, но и през ум не им минаваше да спят. За тях сега важна беше само Нели. Бяха погълнати от 39-те ключа към загадката дотолкова, че не се бяха замисляли какво жертва гувернантката им, за да бъде с тях и да участва в търсенето. Беше изложила на опасност живота си, беше отишла на хиляди километри от дома си и дори беше поела много от разходите им, като беше платила с личната си кредитна карта. Ейми и Дан смятаха, разбира се, да й върнат парите. Носеха накитите, останали от Грейс, които вероятно струваха доста. Но можеха и да се изгубят или да бъдат откраднати, а нямаше гаранция, че Ейми и Дан ще победят в надпреварата. Нямаше гаранция дори че ще излязат живи от нея.

А ето че сега Нели я нямаше — сигурно я бяха хванали и задържали под стража. А Ейми и Дан не можеха да предприемат нищо. Нищо, освен да чакат.

* * *

В два след полунощ още седяха и гледаха телевизия — даваха дублиран на немски епизод от „Острова на Гилиган“. Точно тогава внезапно се почука на вратата, от което те, нали бяха с изопнати нерви, направо подскочиха и за малко да се съборят един друг, докато тичаха да отворят.

— Нели! — извика Ейми. — Слава…

В коридора стоеше рускинята Ирина Спаска, тяхна братовчедка от рода Кахил. Друга съперница в търсенето на 39-те ключа към загадката, която изобщо не си поплюваше. Говореше се, че Ирина е бивша агентка на КГБ, че е безпощадна, оправна и способна на убийство.

Тя премина направо на въпроса.

— Виенските власти са задържали бавачката ви.

— Откъде знаете? — настръхна Дан.

Лицето на Ирина се сгърчи в някакво далечно подобие на усмивка.

— Охранявала съм плутоний с военно предназначение, докато го прекарваха тайно по тунел под Берлинската стена. Все мога да различа едно лице през прозореца на полицейска кола. Но ако нямате нужда от помощта ми…

— Можете да помогнете на Нели ли? — хвана се за думите й Ейми. — Как?

Ирина се подразни.

— Какво ви влиза в работата как, нали тя ще се върне при вас?

— Изобщо не ни влиза в работата — побърза да се съгласи Ейми. — Само я извадете оттам! Благодаря!

— Искам благодарността да не е само на думи. Какво ще кажете за предмета, който сте отнесли от хотелската стая на противния ни братовчед Джона Уизард?

— И дума да не става — излая Дан.

— Един съвет от мен — каза Ирина на Ейми. — Не допускай това припряно момченце да говори вместо теб. Може би не бива да му разрешаваш изобщо да се обажда. Ние от КГБ сме установили, че тиксото върши добра работа и е евтино.

Ейми наведе глава. Бяха изложили на опасност живота си, за да вземат дневника. Да не говорим пък, че щом Ирина го искаше, това доказваше подозренията на Ейми колко важен е той. Но не можеха да допуснат Нели да отиде в затвора заради тях. Ако братовчедка им, рускинята, можеше да я освободи, двамата с Дан нямаха друг избор, освен да се съгласят на сделката.

— Ще ви го донеса — съгласи се натъжена Ейми.

— Нека аз — въздъхна Дан.

Ейми загледа изненадана как брат й отива при нейната раница върху нощното шкафче. Но вместо да извади дневника на Нанерл, той бръкна в джоба на якето си и взе оттам куклата с вид на Джона Уизард, която беше взел от апартамент 1600.

Опитва се да й даде друго! Ейми едва сдържа ужаса си, когато Дан подаде на Ирина играчката.

Бившата агентка от КГБ не посегна да я вземе.

— Детска играчка ли? Шегуваш се.

— Поискахте предмета, който сме взели от стаята на Джона — сви рамене Дан. — Ето го.

Хич и не се опитвай! й идеше на Ейми да изкрещи. Ами ако Ирина знае какво търси? Тя погледна умолително брат си.

Но той не схвана намека.

— Това само прилича на кукла — обясни той на Ирина. — Вижте.

Той вдигна играчката така, че мъничката ръка да обхване кутрето й, и натисна копчето отзад на гърба на Джона, за да задейства кунгфу хватката.

Бившата шпионка не издаде и звук, но върху челото й изпъкна жила, която аха да се пръсне. Очите й се спряха жадно върху кода за уебсайта, който светна отзад върху лентата за глава на Джона.

— Видяхте ли? — попита Дан. — Това е…

— При делови сделки е излишно да се впускаме в ненужни разговори. — Тя грабна от Дан фигурката и я загледа с уважение. — Ние в КГБ имахме подобно устройство — призна рускинята, докато се взираше в кутрето си, което бързо се подуваше. — Грубо, но действа. Очаквайте в скоро време бавачката си.

И тя си тръгна точно толкова бързо, както и се беше появила.

Ейми се нахвърли разтреперана на брат си.

— Не мога да повярвам, че го направи! Ами ако Ирина знаеше за дневника?

— Да, но тя не знаеше — напомни Дан.

— Но можеше и да знае. Или кода! Ами ако го беше видяла в рекламата за скрийнсейвъри?

Дан дори не трепна.

— Съмнявам се Ирина да гледа „Картун Нетуърк“.

— Измами една руска шпионка! Ами ако заради теб бяха убили Нели, а и нас?

— Защо ми крещиш за нещо, което не е станало? — възмути се брат й. — В случай че не си забелязала, направих нещо добро! Дневникът пак си е у нас, а Ирина ще измъкне Нели. Как мислиш, дали ще организира истинско бягство от затвора? Жалко, че не можем да погледаме.

Ейми беше мрачна.

— Честно казано, не ми се мисли на какво е способна една агентка от КГБ. Нищо чудно всеки момент да приложи и на нас онова, което може да направи на полицията във Виена.

Дан не се сдържа и се подсмихна.

— Но днес вечерта ние я надхитрихме. Трябва да го отпразнуваме!

— Кой ще празнува? — чу се от прага уморен глас.

— Нели! — Ейми скочи и прегърна гувернантката. После се отдръпна свъсена назад. — Как Ирина те е измъкнала толкова бързо? Тръгна си оттук само преди пет минути.

— Никой не ме е измъквал — обясни Нели. — Просто ме пуснаха. Мислят ме за побъркана фенка на Джона Уизард. Хотелът явно гъмжи от такива. Двама малоумници направо скочиха от предния балкон. Представяте ли си?

— Много ярко — отвърна горчиво Ейми.

— Онази отрепка от КГБ! — започна да негодува Дан. — Направо не мога да повярвам, че ме е излъгала… точно когато аз лъжех нея.

— При всички положения нощта беше тежка — прозина се Нели. — Ония загубеняци в хотела не искаха да се разделят с униформата на камериерката, затова се наложи ченгетата да ме водят да си търся дрехите по количката — бяха я свалили в сутерена с още петдесет такива. После реших да не ги водя при вас и ги накарах да ме оставят в хотел „Виенер“. Чак оттам съм вървяла пеш. Но вие не се притеснявайте… валя ме само последния половин километър. — Тя избърса с ръкав косата си. — Аз ли мириша на риба, или тук вони така?

— Взехме дневника — похвали се развълнувана Ейми. — Хайде да поспим, утре сутринта ще го разгледаме. Знаем, че семейство Холт, Ирина и Джона са само на един дъх разстояние зад нас. Трябва да побързаме, ако искаме и занапред да сме първи.

* * *

Когато се върнаха, превъзбудени от успеха на партито по случай излизането на дивидито, Джона Уизард и баща му завариха в апартамента си цял отряд камериерки, които метяха парчетата стъкло по мраморния под.

И двамата изтичаха и застанаха точно под полилея, където бяха скрили дневника на Нанерл. Него вече го нямаше там. Висяха само няколко скъсани наниза кристал.

— Обещахте на Джона допълнителни мерки за сигурност! — разкрещя се вбесен господин Уизард на управителя на хотела, който беше станал от сън, за да се извини на ВИП госта.

— Според мен става дума за нещо съвсем безобидно, mein Herr — започна да го успокоява управителят. — За влюбено момиче. Талантливият ви син явно действа така на младите госпожици, а?

Джона Уизард и баща му не повярваха и на дума от обясненията на управителя. В апартамента с взлом беше проникнал не някакъв си фен — за какво му е да задига дневника на Нанерл Моцарт? Това можеше да бъде дело само на някой от съперниците им в търсенето на 39-те ключа към загадката. На някой от рода Кахил.

— Ей, мой човек — обърна се телевизионната звезда направо към управителя. — Я ми опиши това влюбено гълъбче, дето ми е влязло в къщичката.

Директорът му подаде моментална снимка, направена в полицейското управление на Виена.

Прочутото лице се смръщи. Когато си имаш вземане-даване с най-известните в Холивуд, е трудно да разпознаеш обикновен простосмъртен от улицата. Но жената на снимката му се стори някак позната. Къде ли Джона я беше виждал?

Точно тогава той забеляза обицата на носа. Това беше бавачката на малките Кахил — казваше се Нанси или Нети, нещо от тоя род.

Значи и Ейми, и Дан бяха дошли във Виена. И още по-лошо, бяха го изпреварили и бяха една крачка пред него. Джона Уизард не обичаше да е втори в каквото и да било. Нито в телевизионните и поп класациите, още повече пък в надпреварата.

Когато си на върха, си самоуверен. А когато си самоуверен, се държиш по съответния начин. И това държане те крепи на върха.

В най-потайните кътчета на ума му се загнездиха опасения. Да, той беше номер едно навсякъде, оглавяваше почти всички класации в развлекателната индустрия. И заслужаваше успеха си. Беше си го извоювал. С пот и къртовски труд, човече. С талант. И с обаянието на семейство Уизард.

Е, не пречи и майка ти да се казва Кора Уизард и да има дебели връзки във всички изкуства…

Мегазвездата сви вежди. Именно по тази причина той трябваше постоянно да е нащрек. Едно малко отстъпление, и вече започваше да се съмнява в себе си.

Загубиш ли — дори веднъж — ти става навик. И още преди да си се усетил, се превръщаш в нещастник.

Джона не можеше да допусне малките Кахил да надделеят над него.

За щастие той знаеше за дневника нещо, което Ейми и Дан трябваше тепърва да откриват.