Луан Райс
Звездите водят към дома (9)

Девета глава

Беше ясно и горещо. От асфалта на пътя се издигаше топлина на талази. Даян и момичетата бяха спрели за по един сладолед и ядяха скрити под сянката на място за пикник. Предишната нощ Даян не можа да спи добре. Джулия спа неспокойно и се въртя в леглото. Два пъти си отлепя памперса. Втория път се задъха, Даян я прегърна и държа на ръце, докато пулсът й се успокои и гърдите й започнаха да се надигат и спускат със спокойния ритъм на вълните, които се разбиваха някъде далеч в плитчините на Ландсдаун. Щом заспа, се сви в ембрионална поза.

— М-м-м! Обожавам сладоледа от ананас — каза Ейми.

— Аз пък от черни малини — заяви Даян.

— Защо я кръсти Джулия? — попита Ейми, а оранжевият сладолед течеше по ръката й.

— Защото звучи достолепно.

— Достолепно? — попита момичето и се намръщи, както правеше, когато не бе сигурно какво означава дадена дума.

От начина, по който се изразяваше Ейми, на Даян й стана ясно, че като малка не са й чели приказки, и това много я натъжи.

— Да — отговори. — Исках всички да знаят, че тя е значим човек.

— Но тя е значима — каза Ейми, сякаш това бе най-очевидното нещо на света.

— Знам — отвърна Даян и си припомни как Тим ги изостави.

— Какво е най-голямото й желание?

— Не знам — каза Даян.

Бяха седнали в една горичка, а от вятъра, който духаше над главите им, листата плющяха като пластинка в спиците на велосипед.

— Кое е най-отдалеченото място, на което е ходила Джулия? — попита Ейми.

— Само тук. В околностите на Хоторн.

— Де да можехме да я заведем някъде! — каза момичето. — На екскурзия.

Огромна каравана влезе с грохот в мястото за пикник. Шофираше един старец. Паркира на сянка и със съпругата си слязоха да се поразтъпчат. Водеха коли на каишка и жената го разходи по полянката.

— С такава каравана — добави Даян. И двете се засмяха, вперили поглед в караваната.

— Джулия. — Ейми хвана ръцете й. — Красавице!

Джулия стисна ръцете й и се загледа в небето.

— А ти? — попита Даян и се обърна към Ейми. — Какво е твоето най-голямо желание? Кое е най-прекрасното място, на което си била?

— О! — възкликна малката й приятелка. — Не знам. — Изрече го с безразличие, сякаш нямаше никакво значение. — Не съм била в някой друг град, освен Хоторн.

Даян се поколеба за миг. Все пак беше дъщеря на библиотекарка.

— В никой друг град, освен Хоторн — тихо каза, — не в някой. Твърде си умна, за да правиш правоговорни грешки.

— Благодаря — отвърна Ейми. Даян съжали, че й направи забележка.

— Разкажи ми нещо за себе си — каза Даян. — Прекарваме толкова време заедно, а ти не казваш нищо за себе си.

— У дома си имам куче. Спи на леглото ми и пази стаята — отвърна Ейми, но гледаше в земята. — Много ме обича.

— Не се и съмнявам в това — отвърна Даян. — Как се казва?

Момичето не отговори. Загриза ноктите си, а после погледна китката на ръката си.

— Той не… Спи в клетка.

— Ейми — започна Даян, смутена от лъжата.

— Баща ми ми остави часовника си.

— Знам.

— Наистина ли би пътувала с толкова огромна каравана? — попита Ейми и се опита да се засмее.

— Просто се пошегувах.

— Като в онази приказка за семейството, което живеело в голяма обувка. Имам чувството, че с Джулия ще влезете в подобна обувка и ще си отидете.

— Обувките, които си отиват, могат и да се върнат — отвърна Даян.

Ейми сви рамене. Подпря с крак колелата на инвалидната количка на Джулия. Джулия стискаше ръцете й, но после ги пусна. Започна да танцува с ръце.

— Така е, Ейми — потвърди Даян.

Момичето поклати глава в знак на съгласие, но нищо не каза.

Сърцето на Даян щеше да се пръсне. Искаше й се да направи толкова много неща — да помогне на Ейми, да бъде добра майка, да бъде добра дъщеря, да осигури на Джулия живот на нормално момиче — да я заведе на различни места, да почувства различна атмосфера, да знае, че е важна. За Коледа да я заведе в Ню Йорк да гледат „Лешникотрошачката“, нещо, което всяка майка и дъщеря би трябвало да направят поне веднъж в живота си. Майка й се пенсионираше, а тя се чувстваше по-стара от нея.

— Знам какво е да те изоставят — изрече.

Ейми се обърна и я погледна.

— Толкова много боли. Дори не мога да се преструвам, че не е така.

Ейми плачеше, но не искаше тя да види. Просто продължи да си играе с Джулия. Даян имаше чувството, че е единственият родител наоколо, единственият възрастен човек. Искаше й се майка й да е тук. Нещо повече, искаше й се Алан да е с тях. Това я изненада.

Но защо пък да бе изненадващо? Той се грижеше за всички — за Ейми, за Джулия, дори и за нея. Усети, че е готова да се разплаче. В подобни моменти изпитваше огромна нужда от него. Единствено той знаеше какво е преживяла. Искаше да бъде прегърната от нежен и внимателен мъж, от Алан, но това беше невъзможно. Вместо за него се бе омъжила за Тим. Знаеше, че е допуснала фатална грешка, разбра го след толкова време — не знаеше как да си избере мъж, който наистина ще я обича.

Седеше неподвижно, гледаше как дъщеря й и нейната приятелка си съчиняват стихове без думи в жегата, сред горичката от брези и борове, сред стари маси за пикник и разтопен сладолед, и си представи колко хубаво щеше да е да споделя подобни мигове с някой приятел. С Алан.

 

 

През нощта Джулия изплака. Когато Даян отиде да види какво става, тя дишаше така тежко, сякаш беше тичала на състезание. Даян направи това, което правеше обикновено в такива случаи — провери да не се е задавила с нещо, да не е мокър памперсът й или да не би нещо да я боде. Джулия й се стори по-голяма. Възможно ли бе да е пораснала с два-три сантиметра през нощта? Сърцето й щеше да изхвръкне от гърдите й. Грабна телефона, потърси Алан и каза, че става дума за спешен случай.

— Здравей, Даян — обади се той пет минути по-късно. Въпреки че беше три часът сутринта, гласът му звучеше съвсем бодро. — Какво има?

Както често се случваше, щом Даян му се обади, Джулия се пооправи. Дишането й се нормализира, сърцебиенето й се успокои. Може би е сънувала кошмар. Беше изпотена, изморена и плачеше тихо.

— Джулия дишаше много тежко. Сега е по-добре…

— Идвам.

— Не, Алан — каза Даян, докато мереше пулса на Джулия. — Съжалявам, че ти се обадих. Честна дума, тя е…

— Виж какво. Ще ви чакам в спешното или ще дойда аз. Ти избираш.

Тя беше прегърнала Джулия и усети, че спира да плаче. Никак не й се искаше да я извежда навън посред нощ. И двете бяха облечени в бели памучни нощници без ръкави, които им държаха хлад. Щурчетата свиреха, а залязващата луна заливаше залива с кафеникава светлина.

— Мисля, че е по-добре да дойдеш ти — отвърна.

Сети се за онази огромна нужда от него, която я обзе, когато бяха на мястото за пикник, и забеляза, че ръцете й треперят. Опита се да не се поддава на чувствата си. Джулия не беше добре и се нуждаеше от лекаря си.

— Благодаря ти, Алан.

Отиде и се облече.

* * *

Алан паркира старото си волво пред къщата на семейство Робинс, грабна медицинската си чанта и тръгна към вратата. Стотици пъти беше идвал, когато Джулия не се чувстваше добре. Тази нощ обаче сърцето му биеше лудо. Беше тук да помогне на племенницата си и беше влюбен в майка й. Това продължаваше с години. Лампата в кухнята светеше и той видя, че Даян седи на масата, навела глава.

Докато вървеше по пътеката, си помисли за фалшивите спешни случаи. Будеха го по три-четири пъти на седмица и докато се обади на родителите, които го бяха повикали, случаят вече не беше спешен. Кашлицата беше преминала, падането от леглото не беше сериозно, врявата и ревовете бяха преувеличени. По гласа на Даян беше разбрал, че кризата на Джулия е отминала.

И въпреки това дойде. Нищо не можеше да го спре. Тя можеше да се сърди до края на живота им, но той нямаше да спре да ходи у тях. Нощните птици се обаждаха, животни, които се чифтосваха или се убиваха, крещяха пронизително из блатото.

Пое си дълбоко дъх и почука на кухненската врата.

— Чувствам се страшно глупаво — каза Даян.

— Дишането й нормализира ли се?

— Нещо повече — отвърна Даян. — Тя спи дълбоко.

Стояха един срещу друг на вратата. Около лампата на верандата летяха нощни пеперуди и се удряха в крушката. Даян беше с дънки и е широка бяла риза. Алан се запита дали спи с тази риза. Забеляза красивото й тяло, изящните извивки и му се прииска да я притисне до сърцето си, което биеше до пръсване.

— Нека все пак я видя — каза той.

Тя кимна и го пусна да влезе. Придружи го нагоре по стълбите и по малкото коридорче. Той можеше да намери стаята със затворени очи. През последните единайсет години беше минавал по този път много пъти, а стъпките му се бяха превърнали в нещо като безмълвна медитация, молитва към Господ да закриля дъщерята на Даян.

Влязоха в стаята на Джулия. Даян винаги държеше нощната лампа запалена. Тя хвърляше приглушена оранжева светлина върху спящото момиче, също като лунната светлина навън. Косата му беше разпиляна върху възглавницата. Той виждаше Джулия спокойна само когато спеше. Даян стоеше толкова близо до него, че усещаше топлината на тялото й.

— Видя ли? — прошепна тя. — Добре е.

Алан извади стетоскопа си и внимателно обърна Джулия по гръб. При нормалното й дишане по време на сън се чуваше леко свистене, подобно на въздух, който бавно излиза от вътрешна тръбичка. Даян смъкна презрамките на нощницата й и Алан преслуша сърцето и белите й дробове.

— Виждаш ли? — повтори майката.

Той затвори очи, за да се съсредоточи и да чуе по-добре.

— Добре е — повтори Даян.

На всеки седем удара на сърцето на Джулия се чуваше лек шум. Той чуваше това от доста време.

За пръв път се появи, когато тя беше на три годинки. В началото се появяваше на всеки десет удара на сърцето й. Миналото лято стана на всеки осем удара. А сега на всеки седем. Забеляза промяната миналата Коледа.

— Казах ли ти? — прошепна Даян, макар че в погледа й се четеше притеснение.

Той смъкна стетоскопа по-надолу, за да чуе перисталтиката на червата й. Опипа корема, за да види дали не е подут. Внимателно разкопча памперса и погледна в него.

— Ами, добре е — внезапно каза и прибра стетоскопа си.

— Съжалявам, че се паникьосах така — каза Даян.

— Добре направи, че ме повика.

— Така ли? — уплашено попита тя.

Алан сложи ръка на рамото й, та да я успокои.

— Исках да кажа само, че е по-добре да сме предпазливи. Наблюдаваме я…

Даян чакаше да довърши изречението си и се хващаше за всяка негова дума. Но той не можа да довърши. Не знаеше какво да каже. Майката разбираше състоянието на Джулия по-добре от всеки друг. Стояха в кухнята и се гледаха.

— Какво става? — попита тя.

— С Джулия ли?

— Кажи ми — каза с обезумял от тревога поглед.

Той искаше да хване ръцете й, да я прегърне, да й каже, че я е обичал през всичките тези години. Толкова много я обичаше. Тя не го ли виждаше? Животът е толкова кратък, а хората го пропиляват. Лекарите знаят това по-добре от всички останали.

— Какво? — попита Даян.

— Когато й сменяш памперса — започна той, — поглеждаш ли в него?

— Какво искаш да кажеш? Разбира се, че поглеждам!

— Тя вече е в пубертета.

* * *

Даян седеше до кухненската маса. Изглеждаше шокирана. Поклати глава.

— Ъ-ъ… това там кафе ли е? — попита той и посочи кафеварката на печката.

— Да, току-що го направих — каза тя. — Седни, моля те.

Алан седна до старата чамова маса. Не за пръв път сядаше на масата в кухнята. Имаше си свое място още когато Даян и Тим бяха женени. Сега Даян седеше до него, красива и поруменяла. Кожата й имаше лек загар и блестеше в топлата нощ. Устните й бяха влажни и сочни. Той си играеше с лъжичката, за да се въздържи да не хване ръцете й.

— В пубертета, наистина ли? — попита тя.

— Какво?

— Джулия…

— Знам, че още е малка — каза той. — Някои момичета съзряват по-рано от другите.

— Но как разбра? — попита тя едновременно нетърпелива и смутена. Алан беше преминал през това с много майки. Обикновено те познаваха телата на дъщерите си — не бяха забравили собствените си преживявания и следяха за признаците на съзряването. Дали Даян е мислела, че при Джулия няма да се появят такива?

— Има три косъмчета на интимните части — поясни той колкото се може по-професионално. — Ареолата на дясната й гърда е уголемена.

— Господи! — възкликна Даян. — Мъничката ми Джулия!

Алан отпи от кафето си. Видя, че Даян закрива устата си с ръка. Светлите й очи бяха вперени в тавана и тя може би си представяше Джулия като тийнейджърка. Луничавото й лице сияеше. Едва се въздържа да не хване ръката й. Той също се вълнуваше — и той наблюдаваше как Джулия расте.

Даян го погледна през масата. Усмивката й стана по-широка. Той също й се усмихна. Тя протегна пръста си и Алан го докосна със своя пръст.

— Не мислех, че ще… се развие като жена — призна тя.

— Непрекъснато ни изненадва.

— Така е, нали? — каза Даян.

— Когато се задъхва както тази вечер, мисля, че се дължи на хормоналните промени. Това води и до емоционални промени.

— О, спомням си ги — каза Даян.

Алан бръкна в лекарската си чанта и извади хартиен плик. Забеляза, че в погледа на Даян се появява някакво неудобство.

— Благодаря за супата — каза той.

— Няма за какво.

— Реших, че си била ти. Видях те в просъница. Но после си казах, че сигурно съм бълнувал. Имах температура.

— Тропическа треска — каза Даян.

— Точно така. Реших, че сигурно е бил някой друг, но не се сещах кой.

Даян извади старата пластмасова кутия от плика. Вдигна я и се усмихна.

— Някой, който да си иска тази прекрасна кутия? Чудя се за какво му е. И все пак ти благодаря, че ни я върна.

— Супата беше много вкусна.

— Ще кажа на майка ми.

Значи, не я бе направила Даян. Идеята е била на Лусинда, което не биваше изобщо да го изненадва. Допи си кафето и стана.

— По-добре ли си? — попита Даян след толкова дълго мълчание, че му трябваше време да схване, че го пита за настинката.

— Да — отговори той. — Много по-добре. Отдавна ми мина.

— Хубаво — каза тя. — Радвам се.

— Трябва да съм във форма, за да съм на разположение, когато Джулия има нужда от мен.

— Да — отговори Даян. — Разчитам на това.

Алан се засмя.

— О, Алан! — Даян изведнъж се надигна на пръсти, за да го прегърне силно.

Той усети дъха й върху кожата си, ръцете й се бяха сключили около врата му. Обви едната си ръка около кръста й и почувства, че го побиват тръпки. Тялото й беше толкова свежо и горещо, а той беше на седмото небе. Стояха прегърнати в кухнята й и се смееха като глупаци.

— Ти си щастливка — каза й.

— Така е — засмя се тя. — Наистина съм щастливка.

Толкова беше хубаво да чуе смеха й, да я вижда как се радва на необикновената си прекрасна дъщеря. Даян и Алан заедно отглеждаха това момиче, само ако можеше Даян да осъзнае това. Толкова силно я желаеше. Искаше да се грижи и за двете.

Алан имаше чувството, че би могъл да остане в кухнята на Даян, докато слънцето изгрее над блатата. Обаче облече сакото си от туид и й каза „довиждане“. Когато излезе навън в хладната нощ, се почувства ужасно самотен. Луната беше залязла, а слънцето още не беше изгряло. Лампите в къщата още светеха. Той си тръгна.