Луан Райс
Звездите водят към дома (8)

Осма глава

Един ден в началото на юни, докато чакаше да изсъхне вторият пласт боя. Даян откри още нещо, по което трите си приличаха. С Джулия обичаха да пътуват с кола. Приятно им беше чувството, че се движат напред, че са заедно в малкото пространство, което ги успокояваше. А сега стана ясно, че и Ейми обича да пътува с кола.

Пикапът на Даян марка „Форд“ беше тъмнозелен и лъскав. На задното стъкло имаше стикери от „Мистик Сийпорт“, „Мистик Маринлайф Аквариум“ и от „Кънектикът Ривър Мюзикъм“. Инвалидната количка на Джулия седеше в ремаркето, сгъната и покрита със синя мушама, за да не се намокри, ако завали. Даян беше сложила Джулия в специалното столче за кола между седалките и шофираше подпряла лакътя си на отворения прозорец.

— Толкова е високо! — възкликна Ейми.

— Друг път возила ли си се на пикап? — попита Даян.

— Когато съм била бебе — татко е имал пикап. Мама ми каза. С него превозвал рибарските си принадлежности. Ще ми се и сега да го имахме. Щях да накарам мама да го паркира някъде, докато стана на шестнайсет, а после щях да шофирам, да шофирам…

— И моят баща имаше — каза Даян. — Можеш да превозваш какво ли не с тях дървен материал, рибарски принадлежности, инвалидни колички… Нали, Джулия?

Джулия бе вперила поглед право напред. В пикапа не беше нужно да върти глава ту в една, ту в друга посока. Светът минаваше покрай прозореца с шейсет километра в час. Хващаше и пускаше ръцете си.

— Мога ли да те попитам нещо? — обади се Ейми.

— Разбира се — отвърна Даян.

— Неприятно ли ти е, когато хората наричат момичетата „мацета“?

— Под „хората“ имаш предвид момчетата?

— Да, в училище. Наричат ни „мацета“. Едно момче ме нарече с обидни думи, защото не му дадох да препише теста.

— Това е добре, че не си му дала да препише. — Даян погледна зад Джулия и видя, че Ейми е свела поглед и е свъсила вежди. — Какви обидни думи ти каза?

— Ами две. Мръсница и една дума с „к“.

— Горкичкият. — Даян поклати глава, сякаш искрено съжаляваше шестокласника, чието име не знаеше. Призна си, че би извършила убийство, ако някой наречеше така Джулия.

— Защо го казваш? — попита объркана Ейми.

— Защото е страшно ограничен. Представяш ли си да покажеш невежеството си по този начин, насред училището, пред всички. Наистина е отвратително. Жал ми е за него.

— Да… — съгласи се детето.

— Значи момчетата ви наричат „мацета“?

— М-м-м. Има ли нещо лошо в това?

— Ти как мислиш?

— Ами, на мен „мацета“ ми харесват. С приятелката ми Амбър си говорехме за това. Думата ни харесва, а и котетата също ни харесват. Сладки мъничета. Никога не застават на едно място и са толкова щастливи и пухкави.

Джулия въздъхна и измънка нещо.

— Харесва ми да се чувствам пухкава. — Даян пусна радиото. — Но не ми е все едно как ме наричат момчетата. Вие с Джулия можете да ми казвате „маце“, но не и мъжете.

— Защото когато те го кажат, думата придобива друг смисъл, нали? — Ейми свъси вежди, когато прозря тази стара и обидна истина.

— Точно така — отговори Даян.

— Но когато сме си само ние — ти, аз и Джулия — можем да се наричаме „мацета“, нали?

— Разбира се.

— Аха.

— Но за мъжете ние сме жени.

— Жени? — несигурно попита Ейми. — Та аз съм едва в шести клас.

— Няма значение — отвърна Даян. — Важен е принципът.

Джулия наклони главата си и примигна срещу слънцето.

— Жените — каза Даян — са силни.

— Мама казва „дами“.

— И така може — съгласи се Даян. — Всеки черпи сили от различни неща и по свой собствен начин. За мен това означава хората да ме наричат „жена“.

— Дори ние? Аз и Джулия? Трябва да се наричаме „жени“?

— Не — отвърна Даян. — Стига да знаем кои сме, когато сме си само ние, можем да се отпуснем. Можем да бъдем и „мацета“, ако искаме.

— След една седмица свършваме училище. Следващата година ще бъда в седми клас.

— Наистина! — искрено възкликна Даян.

— Жена в седми клас — каза Ейми.

— Умна и прекрасна — добави Даян.

— Е, приятелки — „мацета“. — Ейми се засмя.

— Това сме ние, нали, Джулия?

— „Гаджета“ — каза Ейми.

— Момичета.

— Момичета — засмя се Ейми, казвайки думата буква по буква.

— Га-а-а — обади се Джулия.

— И това се отнася за нас! — каза Ейми.

— Три „га-а-а-та“ на разходка край морето.

Даян се усмихна широко.

 

 

Ейми беше свободна!

Най-после училището окончателно приключи. Поне до септември. През първата седмица от ваканцията времето беше горещо и задушно. Над Хоторн се беше спуснала гореща вълна и мислеха единствено как да се разхладят.

Даян подари на Ейми сламена шапка. Имаше широка периферия, синя панделка и беше почти същата като нейната.

Ейми толкова много хареса новата си шапка, че не я сваляше от главата си. Трите „момичета“ отидоха да се разходят с лодката из заливчето. От първите по-едри лефери за сезона водата стана сребристосиня. Сивите чапли се криеха в сенчестите места. Ейми потопи ръката си във водата и напръска голите крака на Джулия. Даян беше направила нещо като малко легло на Джулия във V-образната част на лодката между седалките и беше сложила син чадър да й прави сянка.

— Кое е любимото ти животно? — попита Ейми.

— Конкретно животно или биологичен вид? — попита Даян.

Момичето въздъхна, Даян се изразяваше толкова сложно, че понякога тя се чувстваше глупава. У тях не си говореха така. Отговорите бяха много по-прости: „Кучето“ или „Млъкни, в момента гледам телевизия.“ По-странното беше, че Ейми не се притесняваше от това, че се чувства глупаво в присъствието на Даян. Знаеше, че ако попита, жената щеше да й обясни какво иска да каже и тя рано или късно щеше да го разбере. Имаше чувството, че става все по-умна.

— Какво имаш предвид? — попита детето.

— Ами, Стела е любимото ми животно, но котките не са любимият ми биологичен вид. Видрите са любимият ми биологичен вид.

— А-а, така ли! — На Ейми не й беше много ясно точно какво значи думата „биологичен вид“, но беше готова да се съгласи. Докато се носеха по водата, тя се огледа, за да види видрите.

— А твоето? — попита Даян.

— Га-а-а — обади се Джулия.

— Мисля, че кученцето у дома и Стела са любимите ми животни. Най-добрия био-ло-гич-ен вид — внимателно каза тя, за да не сбърка думата — според мен са китовете и делфините.

— Също като твоя приятел д-р Макинтош — каза Даян.

— Да — съгласи се Ейми. Откакто Даян се появи в живота й, тя не ходеше често в кабинета му. Освен това той беше в центъра на града близо до училището й. При споменаването на името му я изпълваше топлота.

— Между другото, как е той? — попита Даян.

— Дли-и-и — обади се Джулия.

— О, добре е. Вчера говорих с него по телефона.

— Аха — отвърна Даян.

„Вие с него би трябвало да се ожените“ — едва не изтърси Ейми, но се спря. От известно време тази мисъл й се въртеше в главата. Изглеждаха щастливи заедно. Познаваха се от много години. И двамата обичаха Джулия. Животът у дома я беше научил да предусеща чувствата на хората и й се стори, че на приятелката й няма да й хареса, ако каже на глас това, което си мисли за нея и доктора.

Даян беше третият важен човек в живота на Ейми. На първо място беше майка й, после доктор Макинтош и след това бяха Даян и Джулия. Баща й беше на първо място, но той беше на небето, а тази класация беше за хора, които все още бяха на този свят.

— Имаш ли братя и сестри? — попита Ейми.

— Не — отвърна Даян.

— О, и ти си само дете — възкликна момичето.

— Винаги съм искала сестри — възкликна приятелката й.

Колко пъти Ейми бе мечтала за сестри? Момичета, с които да споделя тайните на семейния им живот, безпокойството за майка им, омразата към Бъди. По-големите сестри щяха да знаят как да постъпят. Те щяха да се погрижат за Ейми, да я измъкнат от този хаос.

— Кой е най-добрият ти приятел? — попита тя.

— Не знам. Майка ми, предполагам.

Ейми нищо не каза. Толкова й се искаше да може да твърди същото, но знаеше, че е невъзможно. Майка й и Лусинда бяха коренно различни.

— А вие? — попита Даян. — Близки ли сте с майка ти?

Момичето се прокашля и се престори, че не е чуло въпроса.

— Докъде стигна с плановете? — попита. — За изненадата за пенсионирането на Лусинда?

— Не знам — отвърна Даян. — Затруднена съм.

— Ще измислиш нещо.

— Странно, Снощи сънувах, че Джулия завършва училище. Исках да я заведа някъде, а когато се събудих, си помислих защо всички не си направим една екскурзия.

— До Дисни Уърлд! — изтърси Ейми.

Даян се засмя. Джулия започна да си пее, сякаш разбираше какво става. Ейми беше толкова развълнувана. Дали Даян имаше предвид и нея? Тя каза: „Защо всички да не си направим екскурзия.“ Това включваше ли и нея?

— Или някъде другаде — каза Даян. — Големият каньон, Скалистите планини… Река Мисисипи, остров Принц Едуард. Любимите книги на майка ми са „Том Сойер“ и „Ан от имението Грийн Гейбълс“. Можем да посетим местата, където се развиват действията в тези книги. Това ми хрумна, когато се събудих.

— Как ще отидете дотам? — попита момичето, като се молеше жената да я поправи и отново да каже „ние“. Но тя не го направи.

— Не знам — отвърна Даян. — Сънят ми не показа.

Джулия замаха с ръце, сякаш разпръсква въздуха пред лицето си.

— Довечера може да сънуваш пак — отбеляза Ейми.

Даян ги разходи с лодката из залива. Джулия задряма в краката им. Когато спеше, тя се свиваше на топка, точно като кученцето у тях. Ейми забеляза, че и Даян я гледа. Наведе се да отмести мократа коса от челото й и задържа за малко ръката си. Лицето на Даян излъчваше спокойствие. Но винаги бе така. Топъл бриз полюляваше тръстиките, а слънцето напичаше. Ейми бе доволна, че си бяха сложили шапките и че чадърът на Джулия беше разпънат. Искаше и се никога да не спират да гребат.