Луан Райс
Звездите водят към дома (7)

Седма глава

Алан сънуваше, че усеща аромата на пилешка супа. Главата му тежи.

Намира се в Италия или Гърция, мястото е хълмисто и зелено, а блещукащата светлина очертава всичко от тъмните кипариси до богините. Тече вода, а той лежи безпомощен на одеяло от мъх. Богинята се надвеси над него. Имаше малки ръце, светли очи и разпилени сламеноруси коси. Понечи да се пресегне да я докосне, но беше парализиран от любов. Тази богиня бе Даян. Беше се върнала при него след толкова време.

Събуди се и отиде до кухнята да си вземе чаша вода. Видя, че на бар плота има хартиен плик. Миришеше като в съня му. Беше много гладен и извади съдържанието на плика. Супата беше още топла, вътре имаше и голямо парче пресен хляб.

Седна на бар плота и изяде супата направо от буркана. Наистина ли Даян бе идвала? Беше замаян от температурата и не си спомняше нищо. За какво можеше да е идвала? Да му донесе пилешката супа?! Не беше от жените, които правят пилешка супа. А и обикновено тя контактуваше с него само заради Джулия.

Правенето на пилешката супа прилягаше повече на Рейчъл и на няколко други жени, за които се сещаше. Имаше няколко майки на негови редовни пациенти, които му плетяха пуловери, правеха му торти, донасяха му тенджери с храна. Приятелят му Малахи Кондон ги наричаше БСМ — Бригадата на самотните майки. Това бяха много симпатични жени, благодарни за грижите, които полагаше за децата им. Бяха много любезни и щедри към него, но обикновено подаръците им бяха грижливо опаковани в плетени кошници, обсипани с цветя, шишарки, миди и шоколад. Във всяка кошница имаше и прочувствени бележки.

Супата обаче беше сложена в хартиен плик — доста оригинално хрумване. Бръкна вътре, за да потърси нещо, което да му подскаже от кого е. Нямаше нито бележка, нито цветя. По нищо не личеше да е от Рейчъл или от някоя друга майка на негов пациент.

Алан знаеше, че постъпва глупаво, като приема тези подаръци. Някои от жените, които му ги правеха, бяха разведени, две-три бяха вдовици. Представяше си колко е трудно сам да отглеждаш деца. Бяха съвестни хора — четяха всички книги, в които пишеше как да бъдеш добър родител, и се стараеха страшно много. Самотата причиняваше болка. Да си единственият родител, който се отзовава на нощния плач, който лекува възпаленото гърло и държи легена, докато детето повръща. Нежененият педиатър можеше да се окаже добра партия. Затова те му плетяха пуловери, правеха му пайове.

Алан канеше на среща някои от тях. Прекарваха добре. Тези жени бяха мили, забавни, умни, красиви. Много му се искаше да почувства нещо повече към тях. Перспективата да се за дом и да има семейство му се струваше доста примамлива. Започна да се пита какво му става — защо не можеше да се влюби в някоя от тези жени, които бяха готови да го обикнат. Хрумна му само един отговор. Те не бяха Даян.

Когато отиваше на домашни посещения в Гъл Пойнт, тя му отваряше вратата. Чувствата бяха изписани на лицето й, а точно тогава то не изглеждаше добре. С разрошена коса, обезумял поглед, облечена с дрехи, по които Джулия бе повръщала и пишкала, тя нямаше нищо общо с момичето, което бе завел в „Роузкрофт Ин“. Разговаряше с Алан, но през цялото време не откъсваше поглед от Джулия. Не показваше никакви чувства към него нито антипатия, нито привързаност. За нея той беше чужд човек. Не го възприемаше като свой девер, нито като човека, с когото веднъж бе излизала на среща мъжът, който някога й бе приятел, но който бе започнала да ненавижда. Той беше просто лекарят, когото е повикала, за да облекчи страданията на дъщеря й.

Беше споменала времето. Искаше й се да е сигурна в това, че те — тя, майка й и Джулия — ще прекарат колкото се може повече време заедно. Той погледна календара, закачен на стената до телефона, който фирмата „Лейтън Фармаси“ бе изпратила на всички в Хоторн. На него имаше снимка на фара, където ходиха с Рейчъл и където той настина. Виждаше се и точното място, където се бяха — Алан потърси най-подходящата дума — „съвкупили“. Не можеше да се нарече „правене на любов“. Скъса снимката и я хвърли в коша за боклук. След това се загледа в датите. Белите квадратчета запълваха юни, юли, август, септември, октомври, ноември и декември. Седем страници, седем месеца. Главата му тежеше, беше замаян. Не вярваше, че Джулия ще живее повече от седем месеца, седем страници от календара.

От друга страна, тя непрекъснато го изненадваше. Не бе очаквал да доживее до първия си рожден ден. Никога не би предположил, че ще отпразнува петия си рожден ден. Деца с толкова сериозни здравословни проблеми рядко живееха дълго, така че всяка година беше дар божи. Джулия беше решила да оцелее и тази година.

Алан разтърка очите си. Имаше само една племенница. Загледа се в календара и осъзна колко скоро щеше да дойде лятото. Джулия обожаваше морето. Когато водата беше топла, с майка си лежаха на охранявания плаж до фара. Преди две лета Алан видя как Даян държи в обятията си Джулия, докато морето ги обливаше отвсякъде. Чистата зеленикава вода, бялата пяна на вълните и двете руси глави.

Изглеждаха така свободни: Даян — необременена от тревоги, Джулия — отпусната в ръцете на майка си. Алан чу Даян да пее, видя я да се усмихва. Слънцето приличаше, а приливът се отдръпваше. Когато приключиха с плуването, Даян построи замък от мокрия пясък. Джулия лежеше спокойно до нея, стоплена и доволна.

Пясъчният замък беше огромен, със сложна декорация. Даян му направи кулички и изкопа ров около него. Украси го с мидички, прозрачни камъчета и плавей. Направи го специално за Джулия. Даян взе ръката на дъщеря си и й помогна да погали пясъка. Така че и момичето взе участие в построяването на замъка, без да го осъзнава. Лицето на майката излъчваше щастие. Тя играеше с дъщеря си.

„Седем месеца“ — помисли си Алан. Седем страници. Не знаеше още колко пъти му оставаше да я види, да види Даян — щом Джулия си отидеше, Даян щеше да изчезне от живота му. Вече нямаше да има защо да се среща с нея. И двамата щяха да скърбят за Джулия.

Белите квадратчета на календара. Искаше му се да последва Даян. Тя беше попитала дали ще могат да бъдат „заедно“ още известно време. Алан искаше да бъде част от техния живот. Искаше да се ожени за Даян. Искаше да й помага да се грижи за Джулия през малкото време, което й оставаше, да преживеят всичко заедно. Момиченцето заслужаваше да има баща. Той искаше да бъде този баща.

Алан държеше буркана със супата, която някой бе оставил в кухнята, гледаше дните в календара и се чудеше кой ли ще е последният ден на Джулия. Помисли си за брат си Тим, който се намираше на кораб за лов за омари някъде далеч. В откритото море, сам със себе си и със звездите, източник на толкова много нерешени проблеми. Искаше му се да върне Тим на брега и да го накара да се разбере с Даян, с него самия. Да даде възможност на всички да продължат напред.

Преди да е станало твърде късно.

* * *

Лусинда Робинс се надяваше да поговори с дъщеря си. Даян обаче се прибра късно. Хората от литературния кръжок на Лусинда бяха погълнати от иронията, символизма и любовта в творчеството на Шекспир и останаха четирийсет и пет минути повече от обичайното. След това Даян приспа Джулия, а Лусинда излезе да се поразходи. Най-после останаха сами в кухнята.

— Е? — попита Лусинда.

Даян стоеше до печката и бъркаше кубчетата натурален шоколад, който беше сложила в тенджера с врящо мляко. Беше с бяла лятна нощница и в гръб изглеждаше толкова слаба, сякаш се смаляваше до размерите на Джулия.

— Почти е готово — отвърна Даян.

— Не говоря за горещия шоколад — каза майка й.

— Как мина сбирката на кръжока?

— Чудесно. Всички се чудим как сме завършили колежа, без да сме чели „Напразните усилия на любовта“. Уж всички сме специалисти по английска литература, а нито един…

— Не искам никога повече да правя това — прекъсна я Даян.

— Какво, скъпа?

— Да нося супа на Алан Макинтош.

— Защо? Да не би да е…

Тя поклати отрицателно глава. Опита шоколада и добави още мляко.

— Спеше, когато позвъних на вратата, не ми отвори и аз влязох. Трябваше просто да оставя супата на верандата, но исках да я намери. Чувствам се като пълна глупачка.

— Но защо? Това беше много благородна постъпка.

— „Твоята“ благородна постъпка, мамо.

— Той е съвсем сам, скъпа. За теб той е само прекрасен лекар, но чуй какво ще ти кажа. Идва в библиотеката през почивните си дни, защото е ужасно самотен. Той не е Тим.

Даян я изгледа. Не се усмихваше, което беше недвусмислен знак за Лусинда да млъкне.

— Да не говорим повече за това — каза младата жена.

— Скъпа…

— Моля те, мамо. Не съм луда. Кълна се, че не съм, но нещата ми харесват такива, каквито са. Алан лекува Джулия. Имам нужда от него само за това. Не желая да му нося пилешка супа, да го навестявам и да си правя илюзиите, че може би някой ден…

Лусинда я наблюдаваше как сипва горещия шоколад в сини чаши. Ръцете на Даян леко трепереха и лъжицата се чукна в ръба на чашата. Стела скочи на плота да оближе покапалото мляко и Даян се наведе, за да може котката да се отрие в бузата й,

— Някой ден какво? — попита Лусинда.

— Че някой ден можем да бъдем приятели, както някога.

Лусинда не отговори. Спомни си времето, когато връзката на Даян с братята Макинтош беше още в самото начало.

Един ден, точно преди да навърши двайсет и седем години, тя сякаш разцъфна. Разхубави се и засия — тяхното грозно пате се бе превърнало в красив лебед. Тя създаде напрежение между двама братя, без дори да го осъзнава… Нямаше представа, поне в началото, че е наранила Алан. Дори не беше разбрала, че той я харесва. Но сигурно е видяла, че Алан страда. След време това стана съвсем очевидно. Така че един ден тя доведе вкъщи приятеля си и неговия брат — Тим и Алан — и тримата станаха почти неразделни.

— Емет много харесваше момчетата — каза Лусинда. Въпреки че искаше нещо да се случи между Даян и Алан, Емет се чувстваше по-добре в компанията на Тим. Макар че Емет беше най-умният човек, когото Лусинда познаваше, той имаше комплекси за малоценност, когато се намираше сред образовани хора. — И двамата.

— Знам.

— Искаше да си щастлива. — Лусинда си спомни годините, когато всички бяха заедно. Емет често излизаше на лов за омари с Тим. Направи шкафове за кабинета на Алан. Беше на седмото небе от радост, когато разбра, че Даян е бременна, но почина от сърдечен удар месец по-късно. А после и Тим си отиде. Преди единайсет години.

— Татко така и не можа да види Джулия — обади се Даян и разбърка шоколада си.

— Не, но беше толкова щастлив, когато му каза, че си бременна. — Лусинда взе ръката на дъщеря си.

— И Тим се развълнува.

— Тим беше жертва на обстоятелствата. Беше толкова нерешителен и слабохарактерен, горкичкият.

— Той дори не я видя — каза Даян. — Просто избяга.

— Страхливец — отвърна майка й. — Не те заслужава.

— Винаги ми казваше, че съм направила живота му съвършен.

Лусинда се поколеба, но се пресегна през дървената маса и хвана ръката на дъщеря си.

— Точно в това беше проблемът. Той смяташе, че всичко трябва да е съвършено.

Лусинда наблюдаваше Даян, която очертаваше линиите по дървото на старата маса със свободната си ръка. Баща й я беше направил преди десетилетия.

— Татко ми липсва — каза младата жена.

— Той ликуваше, Даян. Това е най-точната дума. Той излезе в задния двор и викаше към звездите. Крещеше, че ще става дядо.

— Но той почина, преди това да се случи.

Лусинда се прокашля. Когато говореха за Емет, почти дванайсет години след смъртта му, сякаш той беше близо до тях.

— О, не съм съгласна с теб — каза. — Мисля, че и той не би се съгласил.

— Но, мамо — отвърна Даян. — Той почина, когато бях бременна в четвъртия месец…

— Да, но не ми казвай, че не е бил „дядо“. Това страшно би го разстроило! Той беше много привързан към бебето, скъпа. Това, че „официално“ не са се видели, не значи нищо.

— Състоянието й щеше да го разстрои и да го отблъсне.

— Той щеше да я обикне — строго отвърна Лусинда.

— Собственият й баща я изостави!

Е, Лусинда нямаше какво да отговори на това. Истината беше, че мъжете не понасят болести и проблеми. Емет не можеше да се грижи за Даян, когато беше болна. Рядко й сменяше памперсите. Един-единствен път го помоли да я почисти и той повърна.

— Тя има нас, скъпа — отвърна Лусинда.

— Знам.

Лусинда видя, че Даян се е загледала в масата и очертава линиите на дървото. Тези разговори късно вечер в кухнята означаваха страшно много за Лусинда и страдаше, че Даян никога нямаше да може да провежда подобни разговори с Джулия. Любовта беше толкова много болка, подчиняваше се на толкова неразгадаеми правила, че беше почти невъзможно човек да я подмине.

— Емет щеше да я обича. Той й беше дядо — повтори Лусинда и погледна към стаята на Джулия.

Даян кимна в знак на съгласие. Изглеждаше така крехка и нежна, но беше жилава. Ръцете й бяха изящни, но кожата им беше загрубяла също като на Емет. Непознати хора я спираха на улицата и я поздравяваха затова, че не е оставила детето си в дом. Лусинда знаеше, че дъщеря й има желание да намери кораба на Тим и да го потопи.

Представи си образа на съпруга си, както често правеше, когато беше в стрес. Ето го, седи начело на масата. Поклаща одобрително буйната си коса, прошарена с бели косъмчета, а дълбоките му сини очи са спокойни както винаги. Дъвчи един от жълтите моливи, които винаги носеше със себе си, за да си отбелязва мерките върху дървото.

Имаше тежък характер. Беше сприхав, затворен и не контактуваше много-много с хората. Лусинда беше настоявала по-често да излизат, да канят гости за вечеря. Тя си представи литературните вечери у тях, хора, които четат любимите си поеми, играят сценки от пиеси, пият вино. Емет в никакъв случай нямаше да го позволи.

Преди това той беше оставил грижите по отглеждането на Даян на нея. Чувстваше се неловко около малката си дъщеричка, защото се страхуваше, че може да нарани това крехко създание само като го докосне. Тепърва му предстоеше да разбере колко силни и издръжливи са бебетата. Затова Лусинда, която работеше на пълен работен ден в библиотеката, сложи детската кошарка на Даян зад бюрото. Когато Даян поотрасна, баща й започна да я взема и да я вози с камиона си. Тя пътуваше с него из града, изправена на седалката и обвила едната си ръка около врата му. Понякога на любовта й е нужно време — дори на тази между баща и дъщеря.

Сети се за Алан и за начина, по който се отнася с Джулия.

Понеже искаше да каже нещо, което да накара Даян да го погледне в друга светлина, Лусинда се усмихна.

— Е, надявам се, че пилешката ми супа ще помогне. Все пак Алан е чичо на Джулия.

— Наистина изглеждаше доста зле — отвърна Даян.

— Определено не изглеждаше добре, когато дойде в библиотеката.

Даян се засмя. Беше се загледала в пространството и сигурно виждаше нещо забавно.

— Смешно ли ти се струва — започна Лусинда, — че Алан Макинтош лежи вкъщи болен от грип?

— Не — отвърна Даян. — Мислех си за ръцете му. Външно изглежда като късоглед професор, но всъщност е много мускулест.

— Изненадана съм, че не си го забелязала досега — отвърна Лусинда. Тя отдавна го беше забелязала, а също и останалите библиотекарки.

— Ейми много го обича — продължи дъщеря й.

— Приятно ли ти е, че Ейми идва тук?

— Да — отвърна Даян. Присви очи, сякаш мислите, които се въртяха в главата й, не й харесваха. — Напомня ми каква щеше да е Джулия, ако можеше да говори. А и толкова много обича Джулия — отнася се с нея като с истински човек.

— О, скъпа!

— Чудя се каква ли е майка й…

— Вероятно не може да разговаря с нея. Сигурно има нужда да поговори с теб.

— Такова чувство имам и аз — съгласи се Даян.

Лусинда сметна, че това не е най-подходящият момент да изтъкне, че Алан е довел Ейми. Интуицията й на сватовница се обади и тя разбра, че не бива да прибързва. Не знаеше как Даян щеше да възприеме какъвто и да е коментар от нейна страна относно техния грижовен педиатър. Затова просто се усмихна и изчака и дъщеря й да се усмихне.