Луан Райс
Звездите водят към дома (5)

Пета глава

Ейми започна да се отбива след училище. Втората седмица идваше през ден следобедите. Джулия харесваше Ейми, изглежда, тя я успокояваше. Много често сякаш се бореше с въображаеми демони. Размахваше ръце. Когато Ейми беше край нея, не се бореше толкова много. Изглеждаше по-спокойна и тиха и се усмихваше.

Всеки ден в два и половина Даян започна да поглежда към вратата на ателието си и да се ослушва за стъпките на Ейми. Тя тичаше бързо по мочурливата земя като млада кобила на финалната права на надбягване и се втурваше през вратата с широка усмивка. Беше една малка палавница, непохватна и разхвърляна. Даян правеше лимонада. Слагаше порцелановата кана на поднос, върху който бяха наредени чаши, овесени бисквити и квадратни ленени салфетки. Втората седмица във вторник хапваха на малката масичка до стола на Джулия. Слънцето влизаше през прозорците, блатото ухаеше на топло и солено. Изядоха мълчаливо по една бисквита, а после си поговориха няколко минути, преди Даян да започне пак работа.

— Тези чаши много ми харесват. — Ейми се любуваше на една от тях. Това бяха стари чаши за безалкохолно, изпъстрени с мънички кошници, препълнени с диви цветя. Всяко листенце на цветчетата представляваше ясно очертано, почти микроскопично мацване с четката на алено, кобалтовосиньо, жълто и сиво-зелено.

— Бяха на баба ми — обясни Даян.

— Всичките ти неща са толкова внимателно изпипани.

— Как така? — попита жената, поласкана от думите.

— Всичко е „толкова“. Правиш така, че дори и дребните неща да изглеждат важни. Красиви чаши, салфетки от истински плат, начина, по който си връзваш косата със стръкче трева…

— Направих го просто защото не можах да намеря ластик — обясни Даян.

— Хмм! — Ейми отхапа от бисквитата. Даян смяташе, че е внимателна към детайлите — по-скоро бе сантиментална. Обичаше предметите да й напомнят за други хора. Обичаше баба си, обичаше и бабата на Тим. Доротея Макинтош живяла в равнината и връзвала косата си с дълго стръкче трева или със стъбло от цвете. Омъжила се за морски капитан, който й донесъл бижута и палисандрово дърво, когато се върнал от Индия. Даян бе скрила на сигурно място обиците й с диаманти и сапфири.

Поднесе чашата до брадичката на Джулия и придвижи сламката до устните й. Първия ден Ейми се опита да даде на Джулия да си отхапе от бисквитата и Даян трябваше да й обясни, че Джулия може да се задави. Много й допадна начинът, по който момичето прие истината на Джулия. Без да задава въпроси, без да се опитва да я промени, да я подобри или да я приспособи към своята. Ейми се приведе напред със салфетката и избърса лимонадата, която бе покапала по брадичката на Джулия.

— Благодаря — каза Даян.

— Глупости! Не ми благодари! — Ейми се изчерви.

— Майка ти няма нищо против, че идваш тук, нали?

Момичето поклати глава.

— Тя работи ли? — попита Даян, опитвайки се да разбере защо Ейми предпочитала прекарва следобедите извън дома си. Може би майка му се прибира едва към пет-шест часа и на момичето не му се седи само в празната къща.

— Не — отговори Ейми и сведе поглед. — Стои си у дома.

Известно време не разговаряха на тази тема. В отношенията им се създаде някакъв ритъм. Нямаше нужда да ги пришпорват, те се развиваха със собствено темпо. Даян се стараеше да не си задава въпроса защо това, че едно дванайсетгодишно момиче от квартала иска да бъде край нея и Джулия, означава толкова много за нея.

Ейми й помагаше да разбере нещо. А именно какъв щеше да бъде животът им, ако Джулия беше нормална — майка и дъщеря, които прекарват времето си заедно. Даян можеше да даде толкова много на детето си. Алан доведе Ейми при тях. Младата жена му беше благодарна, но понякога имаше чувството, че вече му е задължена за твърде много неща. А той винаги бе до нея, дори когато най-малко го очаквайте.

Миналата сряда отиде с колата до библиотеката да занесе обяда на майка си. Застанала зад стъклената преграда в кабинета на библиотекарката, забеляза, че Алан тичешком изкачва стълбите на библиотеката.

— Сряда е. — Проследи погледа й Лусинда… — Идва в почивния си ден.

— Забравих. — Даян беше прегърнала Джулия.

— Една минутка — извини се майка й. — Ей сега се връщам.

Взе хавлиената кърпа, сгъната на бюрото й, и отиде до регистратурата, за да посрещне Алан. Даян люлееше Джулия и видя, че двамата се поздравяват. Фланелката на Алан беше подгизнала от пот, кичури мокра коса падаха в очите му. Тя се понадигна. Смяташе, че е редно да отиде и да го поздрави. Сега беше моментът да му благодари, че изпрати Ейми при тях.

Лусинда му кимна да заобиколи бюрото. Заведе го зад паравана от коркови плоскости. През стъклената преграда Даян видя, че той се оглежда, за да се увери, че никой не го наблюдава. После свали мократа фланелка през главата си. Тялото му беше силно и лъщеше от пот. Избърса се с хавлиената кърпа, а тя гледаше как търка къдравите косми по гърдите си.

Даян замръзна на място. Не можеше нито да помръдне, нито да отмести поглед. Чувстваше се като шпионин, воайорът на библиотеката. Кръвта пулсираше в главата й, устата й беше отворена и пресъхнала. Кожата на Алан беше невероятно гладка, лъскава и стегната.

Двете млади библиотекарки влязоха да обядват. Кикотеха се и Даян разбра, че и те гледат Алан. Тя смотолеви няколко думи.

Беше се втренчила в тялото на педиатъра — в плоския му корем, тънката линия тъмни косъмчета, която стигаше до колана и се скриваше в него. Бедрата му бяха солидни и здрави, а иначе краката му бяха дълги и слаби. След като се избърса, отново облече мократа фланелка. Погледите им се срещнаха.

Тя примигна и отмести очи. Вратата се отвори и влезе Лусинда.

По-младите библиотекарки я закачаха, че пази Алан само за себе си. Лусинда отвръщаше на задевките. Джулия размаха ръце, за да извика баба си. Когато Даян вдигна поглед, за да благодари на Алан, че изпрати Ейми при тях, той си беше тръгнал.

* * *

Даян завърши малката къщичка във викториански стил. Започна да майстори къщичка в гръцки стил от времето на Възраждането. Трябваше да направи портал и да сложи йонийски колони. Джулия спеше, а Ейми седеше на един висок стол и гледаше как работи Даян. Стела, която все още нямаше доверие на новодошлата, се беше настанила в кошницата на един рафт и наблюдаваше от високо.

— Защо Стела не ме харесва? — попита момичето. — Обикновено котките ме харесват.

— Стела е катерица — отвърна Даян.

— Нима? Защо не ме харесва?

— Харесва те. Просто е много страхлива. — Даян измери разстоянието между колоните. — Лисици убили майка й в деня, в който се родила, и една майка — катерица я отгледала в стената отзад.

— Горкичкото! — Ейми погледна котката — кафява със сиви ивици. — Малко прилича на катерица… Откъде знаеш това?

— Намерих тялото на майка й. Забелязах, че котенцето влиза и излиза от една дупка в стената. След няколко седмици порасна доста и майката — катерица престана да го храни и го изгони. Сигурно е смятала, че бебетата й са в опасност…

— Котките ловят катерици — каза Ейми. — Те са били нейна плячка.

— В крайна сметка е така, но тя беше още много малка. Трябваше да я храня с топло мляко в шишенце за кукли. Беше колкото чаена чаша. Събираше се в едната ми ръка.

— Сигурно е била много сладка — тихо каза момичето.

— И дива. Нощно време тичаше из къщата. Веднъж влезе един прилеп и тя го гони чак до зазоряване. Когато ни идваха гости, тя така се скриваше, че понякога не можех да я намеря цял ден.

— Къде се криеше?

— В чекмеджето ми с пуловерите, под юргана ми — така се прилепваше към леглото, че не се виждаше никаква издатина. Горе на комина, на перваза на комина.

— Сега е горе и се крие в кошницата — каза Ейми и вдигна глава, за да я види. Стела ги наблюдаваше от там, а очите й бяха странен нюанс на тюркоазното.

— Тя не се крие от теб — каза Даян.

— Мислех си, че вече ме познава — каза Ейми. — Идвам тук вече почти един месец.

— Тя дори не мяука — кряска като катерица. Сутрин цвърка и писка. Понякога я наричам Цвърчо. Просто е много странна котка. — На Даян никак не й харесваше, когато някой се чувства отхвърлен, изоставен и необичан. В това число и Ейми. Тя идваше всеки ден, седеше при Джулия, разговаряше с часове с Даян. Загледана в Стела, Ейми изглеждаше слаба и размъкната, като изгубен гаврош.

— Отгледала си дива котка с шише и биберон… — каза момичето, обръщайки се към Даян. Очите му бяха пълни с болка. — Обикновено хората не правят такива неща.

— Ти би го направила — възрази Даян.

— Откъде знаеш?

— От начина, по който се отнасяш с Джулия, си личи, че си добра. — Даян се прокашля и започна да имитира звуците, които издава Стела, цвърченето на катериците: — Чи-чи. Чи-чи.

Котката наостри уши. Джулия се беше събудила и завъртя очи към скривалището на Стела. Даян продължи да имитира катерица. Ейми седеше неподвижна, а Джулия размаха ръце, дирижирайки своя въображаем оркестър. Стела се измъкна от кошницата си. Много бавно и страхливо слезе от рафта.

Това беше игра, която Даян често играеше с котката си. Стела можеше да играе. Джулия не. Ейми гледаше с отворена уста.

Следобедното слънце огряваше стаята и Даян наклони часовника на ръката си, за да улови светлината. Насочи я към бялата стена и започна да мести „зайчето“ по перваза, по пода. Стела го подгони, издавайки звука на катериците, докато дебнеше плячката си.

— Мисли, че е нещо живо — възкликна Ейми. — Иска да го хване!

— Опитай и ти — каза Даян. — Таймекса на баща ти.

— Добре — съгласи се Ейми, а Джулия въздъхна.

Даян наблюдаваше как Ейми мести малката луничка по тюла, а Стела кряска и ожесточено преследва светлината.

— Гледай. Джулия — засмя се момичето. — Имаш луда котка!

Джулия се напрегна. Ръцете й се движеха бързо. Изглежда, наблюдаваше какво става. Когато малката луничка попадна в подноса й и Стела скочи в скута й, Ейми изписка от изненада и възторг.

— Стела означава „звезда“ — каза Даян. — Кръстих я така, защото когато я прибрах у дома, една вечер я заварих да седи на прозореца и да гледа небето. Винаги гледа към едно и също съзвездие.

— Кое? — попита Ейми.

— Орион.

— Много ми хареса историята на Стела — заяви Ейми.

Даян само кимна. Гледаше как двете деца галят котката и се опита думите на Ейми да не я натъжат. Замисли се за любовта към особените, непривлекателните. Знаеше колко важни са игрите, въображението и символиката. Мечтата на всяка майка е да види как детето й расте и се развива нормално, и да му помага. Тя успя да направи това за една котка, но не и за собствената си дъщеря. Остави момичетата сами, отиде тихо до тезгяха си и отново се зае с колоните. Много й харесваха йонийските капители^[1] — резбата им на спирали й приличаше на мидена черупка.

Гласовете на момичетата огласяха стаята. Бяха нежни и хармонични — в краката им котката цвърчеше и пискаше.

Докато ги слушаше, Даян се замисли. Не такъв живот искаше да води. Даян обожаваше да говори, да разказва приказки, да обсъжда с някого загадките на живота. Детето й, нейното съкровище, нейният лъч светлинка не беше способно да мисли. Като се вгледаше в очите му, виждаше празнота, сякаш очите на Джулия гледаха само навътре, дълбоко в нейната собствена душа или абсолютно нищо. Даян се преструваше, че дъщеря й говори с думи и жестове. Понякога обаче по-добре от всеки друг осъзнаваше, че се заблуждава.

В определен момент от живота си Даян се бе превърнала в ексцентричка, която разговаря с котки. След това, тъй като не можеше да общува с дъщеря си, привлече детето на друга жена. За да превъзмогне най-голямата болка в живота си, си представяше, че дъщеря й чувства и разбира, че Джулия е нещо повече от едно грохнало човешко тяло.

„Много повече, Джулия. Много повече, любов моя!“

Даян погледна към момичетата — те си говореха. Ейми имитираше котката, а Джулия изразяваше задоволството си със сложните движения на ръцете, които приличаха на хавайския танц хула.

Наведе се над работата си.

— Майка ти не се ли тревожи за теб? — извика на Ейми.

— Не — отвърна тя.

Ейми рядко говореше за семейството си, но Алан бе намекнал, че не всичко е наред в дома на семейство Брукс. Даян уважаваше всички майки, независимо от недостатъците и проблемите им и си пое дълбоко дъх, за да си го напомни.

— Какво да организираме за пенсионирането на майка ми? — попита, сменяйки темата, защото разбра, че е сложила пръст в раната. Явно Ейми не беше готова да разговаря свободно за това, което ставаше в дома й.

— Празненство — изненада — предложи момичето.

— Каза, че ще ни убие, ако направим такова нещо.

— Майката на приятелката ми Амбър заведе родителите си на пътешествие за златната им сватба.

— Пътешествие… — Даян се замисли над тази идея.

— Даян — извика я Ейми. — Джулия се е подмокрила.

— Добре, ей сега идвам.

Играта свърши и Стела пропълзя обратно в кошницата си. Даян отиде до банята и донесе чист памперс. В началото преобуваше Джулия зад паравана от оризова хартия, за да не я види Ейми. Сега вече бяха над тези неща. Джулия беше на единайсет години. Ако ходеше на лагер, в часовете по физическо или оставаше да спи в дома на приятелка, другите момичета щяха да я виждат гола. Ейми беше приятелка на Джулия, добра приятелка.

— Ето пудрата. — Тя подаде шишенцето на Даян.

— Благодаря — отвърна Даян и поръси малко.

— Обожавам бебешка пудра — заяви Ейми на Джулия. — Мирише по-хубаво от парфюм. Слагам си по малко парфюм, когато ходя на училище.

— Л-а-а-а — изрече Джулия.

— Все си мисля, че „ла“ означава „цвете“ — каза Даян.

— Така е — сериозно отвърна Ейми. Сякаш разбираше по-добре езика на Джулия, чуваше повече, превеждаше го по-добре дори от майка й. Даян нищо не каза. Много й се искаше дъщеря й да изрече нещо друго. Но тя не го направи.

— Да, Джулия — каза Ейми. — Невен, лилия, маргаритка и роза.

Джулия примигна, клатейки глава. Даян ги слушаше и гледаше как Джулия играе с приятелката си. Бе много доволна, че разказа на Ейми историята на Стела. Може би някой ден ще й разкаже и другата история, тази на Джулия.

* * *

Братята Макинтош бяха в основата на тази история.

Даян цял живот бе мечтала за любов. Родителите й бяха прекрасни хора, привързани един към друг и към нея. Винаги бе искала и тя да намери такава истинска любов. Майката на Даян беше сираче и твърдеше, че Емет я е спасил. Даян беше стеснително момиче. Връстниците й отдавна бяха напуснали семейното огнище, а тя все още живееше при родителите си. Знаеше, че действителността е сурова и трябва да е готова, преди да влезе в нея.

Наследила уменията от баща си, тя започна да се занимава с дърводелство. Когато беше малка, той й направи къщичка за игра. Даян изработи подобна къщичка за третия рожден ден на дъщеричката на своя приятелка. Използва за модел бялата къща на пристанището, в която си представяше, че ще живее някой ден със своето семейство. Всички майки, които я видяха, поискаха и за своите деца.

По това време Алан току-що бе започнал работа като педиатър в града и поръча на бащата на Даян да изработи рафтовете в кабинета му. Алан беше млад и Емет много го хареса. Предложи му да купи някоя от къщичките на Даян за чакалнята си. Тя отиде до медицинската служба да огледа помещението и Алан излезе от кабинета си, за да се срещне с нея.

— Баща ти свърши чудесна работа — изрече. — Исках да видя какво можеш ти.

— Научих всичко от него. — Тя се почувства засрамена и смутена. — От най-добрия майстор.

— Ще бъда единственият лекар в града, който притежава къщичка за игра на Робинс. Всички деца ще искат да идват при мен. Ще имам предимство пред останалите — пошегува се по начин, от който й стана ясно, че е малко несигурен. Беше висок и слаб, малко по-възрастен от Даян. Имаше светлокестенява коса, която непрекъснато падаше в очите му.

— Тукашен ли сте? — попита тя.

— От Кейп Код.

— И решихте да практикувате медицина в Хоторн?

— Изкарах стажа си в Ню Хейвън и поех кабинета от доктор Морисън, който реши да се пенсионира.

— Липсвали ви Кейп Код?

— Не е чак толкова далече — отвърна той, — но ми липсва.

— Там имате ли семейство? — попита Даян. Знаеше, че родителите й ще й липсват много, ако отиде да живее на друго място.

Той поклати глава.

— Вече нямам. Брат ми е ловец на омари и тази година ловува край бреговете на Блок Айлънд. Често акостира тук в Хоторн.

— Това е хубаво — отбеляза Даян и поклати глава.

— Болницата тук ми харесва — каза Алан. — Градът се разраства. Природата е прекрасна. Но да се приспособиш…

— Баща ми твърди, че на жителите на Хоторн им трябва цяла вечност, за да приемат новодошлите — каза Даян. Въпреки че тя бе обикновен дърводелец, а той — лекар, нещо в него я накара да почувства, че може да му каже тези неща. — Дори моят бизнес започна бавно, а съм родена тук.

— Хората ще разберат на какво съм способен — заяви Алан.

— Сигурна съм в това — отвърна Даян, преценявайки го с поглед. Ако имаше дете, вероятно щеше да го повери на грижите на този човек. Той изглеждаше добър и благ, а когато каза „хората ще разберат на какво съм способен“, в гласа му се долови увереност, като че ли знае, че е добър лекар и че родителите ще заведат децата си при него.

— Не се притеснявайте — поклати глава тя. — Ще ви построя прекрасна къщичка.

Не знаеше защо, но това обещание беше особено важно за нея.

Щом се прибра у дома, прерови книгите по архитектура и различни списания, за да открие интересни детайли за къщичката. Малките деца много харесваха например чукало за врата във формата на морско конче, капаци на прозорци, които наистина се отварят и затварят, пощенска кутия, в която да слагат писма.

Няколко седмици по-късно майка й я извика на телефона и й каза, че я търси Алан Макинтош. Предположи, че иска да я попита докъде е стигнала с къщата. Вместо това той я покани на вечеря. Даян онемя. Едно е да работи за лекар, друго е да излиза с него. За какво щяха да разговарят? Какво щеше да си помисли, когато разбере, че е напуснала колежа в Кънектикът?

— Да — чу се да отговаря. — Да, добре.

— Събота вечер — каза той. Сметна, че странноприемницата „Роузкрофт“ ще й хареса.

Даян наистина хареса заведението и прекара чудесно. Седнаха в тази част на ресторанта, в която месото се печеше на скара пред клиентите. Пиеше шампанско и усещаше мехурчетата с небцето си. Беше много романтично. На масата имаше розова роза, в камината гореше огън, светлината бе приглушена и блещукаха свещи.

Алан беше красив и привлекателен. Внимателно слушаше, когато тя му разказваше за себе си. Впечатли го, че цял живот е живяла в Хоторн. Не се изненада, когато му призна, че в колежа не й е било интересно и че е искала да работи с баща си. Той й разказа за брат си Нийл, причината, поради която е станал лекар. Разказа й и за брат си Тим, „лудата глава“, който ловеше риба и омари по източното крайбрежие и се прибираше у дома само когато се налагаше.

Интересно й беше как може двама братя да са толкова различни и поиска да научи повече неща за тях. Двамата с Алан разговаряха толкова много, че се наложи сервитьорът да спира четири пъти до тяхната маса, преди да им вземе поръчката. Когато дойде време да поръчват, се оказа, че тя почти не е погледнала менюто. Поръча си момици, нещо, което никога не беше опитвала.

Алан я помоли да му разкаже най-щастливите си спомени. Тя го попита коя е най-голямата му мечта. Той поиска да разбере кои са домашните й любимци и защо ги е кръстила именно с тези имена, тя го попита дали вярва в рая.

Никога преди не бе излизала с такъв мъж. Повечето момчета, с които се бе срещала, бяха местни като нея. С тях беше учила в началното училище и се познаваха, откакто са се родили. Но само два часа с Алан й бяха достатъчни да осъзнае, че нещо й е липсвало. Дори не бе предполагала, че ще й е приятно да разказва на един мъж за шотландския си териер, който й бяха подарили за четвъртия й рожден ден.

Раменете му бяха като на футболист по американски футбол, широки и едри, но се движеше грациозно и секси. Той си поръча стриди и предложи една на Даян. Кестенявата му коса беше леко разрошена и имаше нужда от подстригване. Говореше за медицината с плам и страст. Не беше станал лекар заради парите или престижа — имаше истинско призвание да помага на хората.

Същата вечер я откара до вкъщи и докато пътуваха, хвана ръката й. Спря колата пред дома й и я целуна. Кръвта нахлу в лицето й, коленете й се подкосиха, когато той вплете дългите си пръсти в косата й, целуна я страстно и настойчиво, а тя се отпусна на гърдите му. Беше силен и здрав като работник, въпреки че по ръцете му нямаше мазоли. Беше лекар, какво очакваше тя?

Измина една седмица, през която тя работеше по неговата къщичка за игра. Надяваше се да я хареса и да я покани отново на вечеря. Но той беше зает в кабинета, а тя — със сътворяването на къщичката. Потърси я веднъж по телефона, но не я намери. След това тя му позвъни, но той пък беше в болницата.

А после дойде денят, в който трябваше да достави къщичката.

Беше готова. Беше в ателието й и с баща й се канеха да я закарат с камиона му. Но Алан каза, че брат му Тим се е върнал в града. Понеже корабът му бил акостирал на кея за омари, Тим щял да се отбие да вземе готовата къща.

Когато Тим Макинтош влезе в ателието й, тя опаковаше къщичката с вата, за да не се повреди по пътя. Беше едър като Алан, но по-рус. По бръчките на лицето му личеше, че през Повечето време е на открито. Носеше карирана риза с навити ръкави. Ръцете му бяха мускулести. Предният му зъб беше счупен. Погледът му беше интелигентен, също като на Алан, но отнесен, все едно че мисли за края на света.

— Хей — извика той, влезе и грабна топчето вата от ръцете на Даян. — Нека аз да я опаковам.

— Не, аз… — понечи да възрази тя.

Но той вече беше започнал да опакова къщичката, сякаш цял живот е вършил това. Без да каже нито дума, без дори да се усмихне, той се втренчи в Даян. По гърба й премина тръпка. Запита се как си е счупил зъба, откъде му е белегът над дясната вежда.

— За какво мислиш? — попита Тим.

— Аз ли? — отвърна тя смутена, че я е хванал да го наблюдава. — За нищо.

— Не е вярно — отговори той.

— Тогава ти ми кажи за какво мисля.

— Иска ти се да пътешестваш на кораб.

— Не — отвърна тя. — Ако си мисля нещо, то е, че се справи много добре с опаковането на къщичката.

— Винаги ли работиш с тези дрехи?

Беше се надявала, че с Алан може да отидат на вечеря, и си облече рокля. Тя бе на сини и бели райета с бяла якичка, която изведнъж й се стори много голяма. Застанала пред Тим, се чувстваше много неловко и усещаше как потта се стича по гърба й. Не можеше да откъсне поглед от широката усмивка на лицето му. Помисли си, че изглежда като ученичка в тази рокля на райета, и се запита какво ли ще си помисли той, ако разбере, че все още живее при родителите си.

— Силна жена си — каза й, — щом си построила тази къщичка съвсем сама. Признай си — баща ти помогна ли ти? Защото, честно казано, не приличаш на жена, която върти чука.

— Такава съм — отвърна тя.

— Аз самият съм работник. Точно затова не ми се вярва такова хубаво момиче като теб… — Отново се усмихна, разкривайки счупения си зъб.

— Обичам работата си — заяви Даян.

— Аз също — изрече той. — Жена по мой вкус.

Изсветлялата коса, обветреното му лице, фините бръчици около тъмносините очи доказваха, че е рибар. Притежаваше сурова красота. Погледът му караше Даян да си мисли, че таи в себе си страшна тайна. Беше много жизнен и весел, тя си представяше как е застанал на палубата и направлява кораба си по звездите. Когато хвана ръката й, през тялото й премина тръпка.

— Тим Макинтош — представи се той. — Приятно ми е да се запознаем.

— Даян Робинс — отвърна тя, втренчила поглед в силната му, мазолеста длан. Задържа ръката й в своята.

— Какво ще кажеш за разходката с кораб? — попита той.

— Брат ти ни чака.

— Може и той да дойде с нас.

— Престани — засмя се тя. — Трябва да закараме къщичката до кабинета му.

— На остров — заяви Тим. — Ето къде ще те заведа. Някъде на Бахамите. Ще ловим риба и ще спим на плажа. Харесваш ли шумоленето на вятъра в палмите?

— Не съм го чувала.

— Ще го чуеш — обеща Тим Макинтош, а очите му засияха.

— Не, аз… — Даян не можеше да откъсне поглед от този мъж. Той я беше хванал за ръката, сякаш я познаваше от години, сякаш възнамеряваше да я отведе право към залеза.

Тя се дръпна, убеди го, че Алан чака, че трябва да закарат къщичката в чакалнята му, както бяха обещали.

— Както искаш. — Прегърна я през кръста. — Да не би да си влюбена в него?

— Излизахме само веднъж — отвърна Даян с дрезгав глас.

— Добре — отвърна Тим.

— Защо го казваш? — попита тя. Лицата им бяха едно до друго и тя разбра, че ще се предаде. Той беше каубой с кораб, със счупен зъб и криеше ужасна тайна. Сърцето й биеше лудо, цялата се разтапяше. Само като го погледнеше и нещо я караше да се усмихва, да е нервна, да се смее с глас.

— Защото отиваме на разходка с кораб и ако нещата потръгнат, ще те помоля да се омъжиш за мен — отвърна той. — Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че си луд — заяви Даян.

Той докосна бузата й и тя осъзна, че връзката й е Алан е приключила завинаги.

Истинската лудост беше, че Тим Макинтош й направи сериозно предложение за женитба след по-малко от месец. Помоли я да се омъжи за него на палубата на кораба си, пролетните съзвездия блещукаха над тях.

— Имам нужда от теб — призна й.

— Та ние почти не се познаваме — отвърна младата жена.

— Аз не мисля така. — Той я прегърна силно. — Имам чувството, че цял живот съм те познавал. Омъжи се за мен, Даян.

— Да се омъжа за теб…

— Никога няма да ти е скучно.

— Тим! — засмя се тя, защото думите му й се сториха забавни.

— Аз не съм като Алан — продължи той. — С него ще живееш спокойно. Той е адски разумен. — Прозвуча много тъпо. — Никога няма да ти се наложи да му казваш два пъти да окоси тревата на полянката пред къщата. Винаги е безукорен. С мен… Няма да имаш полянка.

— Няма ли? — попита тя и го погледна очите.

— Ще имаш единствено това — отговори той и с широк жест й показа морската шир, по която се носеха вълни с посребрени върхове чак до хоризонта. — Това е всичко, което мога да ти дам.

— Само морето — отново се засмя тя.

— Омъжи се за мен — отново изрече той.

Даян имаше странното чувство, че Тим се съревновава с брат си и че тя е наградата за победителя. Тя беше стеснителна и скромна и не вярваше на инстинкта си. Алан беше преуспяващ лекар, а Тим — красив рибар. Двамата можеха да имат всяка жена, която пожелаят. Защо ще се карат за нея?

Срамежливите момичета са несигурни в себе си. Не осъзнават, че правят огромно впечатление на околните. Една среща с Алан, а, изглежда Тим я прие много по-насериозно от него. Ако Алан я харесваше толкова много, защо не я покани отново на вечеря? Тя прекара толкова добре онази вечер в странноприемницата „Роузкрофт“. Младият лекар изглеждаше сериозен и искрен, като че ли знаеше точно какво иска да постигне.

Тим беше съвсем различен. Потръпваше, когато я прегръщаше. Казваше „Имам нужда от теб“ почти толкова често, колкото и „Обичам те“. Обясни й, че измерва времето е приливите и отливите, и това й се стори невероятно романтично. При първото си закъснение се оправда с някакво източно течение. После я прегърна и й каза, че когато е бил в открито море, се е страхувал, че може да се удави, без да я види отново. Каза й, че тя е всичко, което има. По два пъти на ден й се обаждаше от кораба. Като хвърлеше котва в плитчината Ландоуп, изстрелваше бели сигнални ракети, с помощта, на които с морзовата азбука изписваше „Даян“. Запазваше най-хубавите омари, които е уловил, и й ги приготвяше за вечеря. Всяка вечер пиеха вино. Любеха се. Прегръщаше я толкова нежно и внимателно, че ръцете му трепереха, и непрекъснато шепнеше името й. Лежаха на комката в каютата му, увити с вълнени одеяла, и усещаха пулса на морето. В такива моменти погледът му беше сериозен и уплашен. Гледаше я така, сякаш искаше да запомни всяка черта на лицето й.

— Никога не ме напускай — молеше я.

— Никога — прошепваше тя в отговор.

— Не мога да те загубя — казваше той. — Трябва винаги да сме заедно.

— Как можеш да си помислиш, че ще е другояче? — уплашено попита. И тя поемаше риск — за да се отдаде изцяло на друго човешко същество, трябваше да вярва, че той винаги ще е до нея, че ще удържи на обещанията си, че ще я обича, докато свят светува.

— Понякога чувствата се променят.

— При нас няма да стане така — обеща тя.

— Родителите ми престанаха да се обичат — сподели Тим. Тази нощ й разказа своята версия за това, което се бе случило със семейството му. Били толкова близки — родителите му се обичали още от деца. Оженили се на по двайсет години, родили им се три момченца. Животът им бил чудесен. Ходели за риба, ловели раци и плували. Майка им организирала пикници. А после Нийл се разболял. Семейството им се разпаднало. Майка им била съкрушена. Мъката да гледа как синът й умира я тласнала към алкохола. Неспособен да й помогне, баща му се запилял в морето. Алан се заловил с книгите, Тим — с ловене на риба. В крайна сметка Нийл починал. Даян много се натъжи от тази история, въпреки че я бе чувала от Алан.

— Много съжалявам — прошепна.

— Никой никога няма да ме напусне отново — заяви Тим. — Никога.

— Не можеш да управляваш съдбата — каза тя. — Колкото и да ти се иска.

Тим се отдръпна. Погледът му бе мрачен и загрижен. Той се вгледа в лицето й, бършейки сълзите си.

— Трябва да я управлявам — изрече решително, — защото нямам намерение да преживея това отново.

— Сигурно е ужасно да загубиш някого, когото си обичал — каза Даян. — Но виж Алан — той е използвал смъртта на брат ви за нещо позитивно. Решил е да стане лекар.

Тим изпъшка.

— Тим!

— Съжалявам. — Тя усети, че той трепери. — Просто не намирам нищо позитивно в смъртта на Нийл. И не ми е приятно да говориш за Алан, сякаш е най-прекрасният човек на света, великият и всемогъщ лекар. Той е имал своя шанс с теб и… — Тим се отдръпна, лицето му беше яркочервено.

— Обичам теб. — Даян махна кичур коса от очите му. Уплаши се от изражението на лицето му. — Не Алан.

— Досега нито една жена не е заставала между нас.

— Аз не искам да заставам между вас.

— Тогава бъди на моя страна.

— Ще го направя. Аз съм на твоя страна. — Даян бе объркана.

— Досега не съм се влюбвал — призна той.

— Никога? — недоверчиво попита тя. Хвана лошото си момче в лъжа — беше твърде красив, твърде див и очарователен, за да не е имал гаджета. Безсрамно я лъжеше и тя го знаеше.

— Бил съм с момичета, но не съм обичал никое от тях. — Целуна я по челото и погали косите й. — Докато не се появи ти.

— Хората трябва да се обичат и в най-трудните моменти. — Гласът й трепереше. Детството й бе щастливо. В семейството й имаше толкова много любов, а и, слава богу, никой никога не се бе разболявал. Кой знае защо, тя се сети, че Алан я попита за най-щастливите й спомени, за семейните домашни любимци, че й разказа за живота си.

— Смяташ ли, че е възможно? — попита Тим и обгърна с длани лицето й.

— О, убедена съм, че ще успеем увери го тя.

— Ще се подкрепяме един друг — каза Тим. — От този момент нататък.

И Даян му повярва. Той се нуждаеше от нея. Животът му бе причинил много болка, беше страдал доста. Младата жена беше готова да се грижи за него и да го подкрепя. За пръв път в живота си вярваше, че девизът „Дом, мил дом“ се отнася за нея самата. Щастието беше възможно. Любовта беше истина. С Тим щяха да имат много сладки бебчета, тя щеше да построи на всички къщички за игра. Животът щеше да е прекрасен.

Щяха да се обичат и в най-лошите и трудни моменти. Винаги щеше да е на негова страна и щеше да се опита да премахне съперничеството му с Алан, за да могат братята Макинтош да останат близки.

С Тим никога нямаше да се разделят.

Бяха си го обещали.

* * *

Откакто се биха пред библиотеката в Уеденър, Алан не бе изпитвал желание да размаже Тим. Но в деня, в който той му каза, че ще се жени за Даян, старата вражда се върна. Тим поиска Алан да присъства на сватбата и да му стане кум. Ярост изпълни гърдите на Алан.

— Какво ще кажеш? — попита брат му. — Възнамеряваш да ме държиш в напрежение ли?

— Ти си я помолил да се омъжи за теб и тя се е съгласила?

— Не — отвърна Тим с остър и блеснал поглед. — Ще тръгнем към олтара на шега. Какво ти става?

— Нищо — едва се сдържаше брат му.

— Глупости. Познавам те — въздъхна Тим, сякаш северният вятър вее в гърдите му. Закрачи из кабинета на Алан.

— Не е ли доста прибързано? — попита Алан. — Искам да кажа, че ти почти не я познаваш.

— Познавам я много добре. Не ми говориш така, защото си излизал с нея, нали? Останах с впечатлението, че между вас не е имало нищо кой знае какво. Поправи ме, ако греша, но мисля, че сте излизали само веднъж.

— Да — отвърна брат му. — Само веднъж.

— Тогава какъв е проблемът?

Проблемът беше в това, че Алан не действа достатъчно бързо. Една среща можеше да промени живота на човек. Когато беше с Даян, той разбра, че е срещнал прекрасен човек. Докато я гледаше в очите и я целуваше в колата, усети силна връзка между тях и можеше да се закълне, че и тя я е почувствала същото. След това обаче няколко вечери работи до късно в болницата. Позвъни й в неподходящ момент и пропусна възможността да разбере дали връзката е била истинска или просто една мечта.

— Е, и какъв е проблемът? — отново попита Тим.

— Ще се ожениш за нея и ще се установиш на едно място?

— Да.

— Наистина ще заживееш на едно място? — попита Алан. Направи се на идиот, така че Тим да не разбере, че ревността го изяжда отвътре.

— Доколкото ми е възможно. Тя знае за кораба, за разрешителното за ловене на омари, че работя в морето. Не мисля, че това я притеснява.

— Не е виждала как идваш и си отиваш — каза Алан. — Вече десет години.

— Хей, и ти имаше своята възможност. Можеше да станеш океанограф. Ти си този, който се заби в лекарски кабинет.

— Знам.

— Даян няма проблем с работата ми — каза Тим. Усмихна се, показвайки счупения си преден зъб. Докато издърпвал кошовете за омари в открито море преди шест зими, си ударил лицето с дръжката на макарата. Алан се дразнеше, че брат му не иска да отиде на зъболекар и да му сложат коронка. Сякаш беше решил да играе някаква роля.

— Тя харесва живота на скитащия ловец на омари — каза Алан. — Така ли?

— Да, харесва й.

— Да чака да се сетиш се прибереш у дома от морето.

— Хей… — Тим долови саркастичния му тон.

— Дано да й харесва и когато не се прибираш у дома — продължи Алан. — Когато решиш да тръгнеш към Нюпорт, вместо да се прибереш в Хоторн.

— Това време отмина — каза Тим. Отново се усмихна. Алан усети, че ревността му пак се надига, и му се прииска да удари брат си. Тим беше прав: Алан излиза с Даян само веднъж, но все още чувстваше връзка помежду им, независимо дали това се харесваше на брат му или не. Познаваше брат си и не искаше той да я нарани. Пристъпи и застана пред Тим.

— Дано да е така — каза.

Тим го изгледа, очите му блеснаха, беше готов да се бие. И двамата не бяха забравили последното си сбиване в Кембридж. Всеки чакаше другият да нанесе първия удар.

— Тя не е като нас — каза Алан. — Произхожда от семейство, в което се грижат един за друг. Чуваш ли какво ти казвам?

— Предупреждаваш ли ме? — попита Тим и смушка Алан в гърдите с показалеца си. — За моята бъдеща съпруга?

— Предупреждавам те да се държиш добре с нея — отвърна Алан.

— Не се тревожи.

— Родителите й се подкрепят. Един друг и нея. Не са като майка и татко. Не като това, което се случи, след смъртта на Нийл.

— Аз бях до Нийл. — Тим вдигна глава и издаде напред брадичката си.

В погледа на Алан се четеше гняв и предизвикателство, тъй като не можеше да опровергае нищо, което брат му смяташе за самата истина. Но Алан си спомни как Тим седеше под прозореца на Нийл.

Беше лято, небето беше ясно, птиците пееха, а Тим седеше на тревата и непрекъснато хвърляше бейзболната си топка в ръкавицата. Алан издебна родителите си и се промъкна в стаята на Нийл, за да бъде до него. Чуваха тупкането на топката на Тим в ръкавицата. Тъмната стая миришеше на болест и смърт, очите на Нийл бяха широко отворени като на бухал, втренчени в Алан, изпълнени с ужас от неизвестното.

— Не наранявай Даян — каза сега Алан. Стомахът му се сви от лошо предчувствие.

— Върви по дяволите — отвърна Тим. Отстъпи назад и тръгна към вратата. — Ще ми станеш ли кум или не?

— Да — отговори Алан, защото Тим беше единственият му жив брат. Заради него и заради Даян щеше да сложи край на всичко това още в този момент. Тя никога нямаше да научи за това скарване, нито за това колко е нещастен. — Ще ти стана кум.

— Не знам защо — каза Тим, — но се радвам.

Изтощен и отегчен, Алан беше застанал до бюрото и изпращаше брат си с поглед. Тим беше висок, вървеше изправен и горд. Защо пък не? Беше спечелил момичето. Алан имаше дипломи и научни степени, а той имаше своя кораб и Даян.

Когато стигна до вратата, Тим се обърна. Сините му очи бяха изпълнени с ярост. Стомахът на Алан се сви, защото знаеше, че брат му е победител в последната им житейска битка.

Но видя и нещо друго. Дълбоко в тези очи имаше страх. Видя човек, който вече е изгубен.

За момент се опита да измисли да каже нещо, да извика Тим да се върне, да не му позволи да си тръгне, да изгладят последното недоразумение помежду си. В края на краищата братята бяха сами на този свят. Но щом Тим Макинтош бе решил да си тръгне, каквото и да му кажеше човек, нямаше да го спре.