Луан Райс
Звездите водят към дома (31)

Трийсет и първа глава

Разказът на Джулия

Е, те си мислят, че не разбирам, но аз разбирам всичко. Мислят си, че не знам, но аз знам всичко. Говорят в стихове и песни, а на мен стиховете им много ми харесват. Много обичам да пея. Когато майка ми е край мен, в гласа й сякаш има усмивка, без значение какво й се е случило през деня. Мама ме обича и ме защитава със своята обич.

Моето тяло си е мое тяло. То не е като на останалите хора — различно е, тежко и тромаво. Ръцете и краката ми не служат за нищо, а само ми пречат. Виждам как леко се движат другите хора и ми се иска да се измъкна от кожата си, да се освободя от тялото си, за да мога да тичам по плажа, по тревата, в пустошта, като всички останали.

Когато съм се появила на бял свят, до мен е имало двама души. Майка ми и чичо ми. Дълго време смятах, че той ми е баща, но след като слухът ми се разви и започнах да разбирам отделни думи, разбрах, че истинският ми баща е заминал, че мама все плаче, защото той ни е зарязал. Какво значение има това? Исках да знам. Имахме си другия баща, прекрасния баща, бащата, който ни обича повече от всичко, колкото слънцето.

За мен слънцето е топло и винаги на небето, огрява градината, кара цветята на баба да цъфтят, а татко Алан грее над мен и мама, и ни кара да се чувстваме щастливи и защитени. Татко винаги е до нас.

Той доведе Ейми у дома. Това, че си имам приятелка, ме направи по-щастлива, отколкото някога съм си представяла, че мога да бъда. Виждам как ме гледат хората, когато минавам по улицата, защото съм различна. Тялото ми е безформено и грозно, но ми се иска да кажа: „Това не съм аз! Отвътре съм красива, лека и свободна!“ Но те смръщват вежди и отвръщат глави. Предпочитат да се преструват, че не съществувам. Това ме наранява.

Но Ейми никога не ме гледа така. Тя се взира в мен с любопитство и любов. Разсмива ме с физиономиите, които прави, с вицовете, които разказва. Когато мама не ни гледа, ние танцуваме нашия танц с ръце и си правим наши си знаци. Аз се плезя, а Ейми си пипа ухото. Бута инвалидната ми количка много бързо, за да ми покаже какво е краката ти да се движат. „Така тичат децата“ — каза ми тя, за да знам.

Сега вече знам!

Сега баба ме е гушнала. Тя плаче, а сълзите й капят по главата ми. Станало е нещо с мама и Ейми. Те са в болница. Тръпки ме побиват, защото болницата е страховито място. Всичко там е много светло. Няма красиви сенки, няма сребристи нюанси, мама не идва през нощта да види дали съм добре.

Но болницата е и хубаво място. Там се грижат за хора като мен. Не мога да си представя мама и Ейми в моето положение, безпомощни, други хора да ги повдигат, да ги хранят. Но в болницата съм виждала и хора, нормални хора, които идват болни и след това си отиват здрави.

— Га-а-а — казвам аз, искам да кажа на баба, че я обичам.

— О, скъпа! — Проплака тя. — Майка ти е претърпяла ужасна катастрофа. Алан отиде да ги види с Ейми. Скоро ще ни се обади.

Баба е много разтревожена. Искам да й кажа, че всичко ще е наред. Опитвам се да помръдна ръцете си, да я погаля по лицето, но съм много уморена. Тялото ми умира, щастлива съм, че е така, защото когато тялото ми умре, ще бъда свободна. Ще мога да тичам, да се смея, да плувам в небето. Чувствам, че този ден наближава. Няма да е сега, но съвсем скоро.

Има някои неща, които преди това трябва да направя. Не знам как е възможно това, но предчувствам тези неща. Бог ме е лишил от нормално тяло, но пък ми е дал дарбата да виждам и да знам повече от другите хора. Не задавам въпроси, защото какъв е смисълът от това? Лежа си в леглото или седя в стола и чакам нещата просто да се случат. Не мога да направя или да си пожелая нещо, което да ги ускори. Но някак си знам… Ще има сватба. Този ден предстои съвсем скоро. Баща ми, чичо Алан, купи пръстен на мама. Вчера, когато ме заведе да видя новата ни къща, ми го показа. Къщата ни е голяма и красива и той ми каза, че е построена с любов. Показа ми моята стая, където ще мога да гледам лодките в пристанището, рибарските корабчета и платноходките, които свободно се носят в морето.

Показа ми пръстена на мама.

— Това е диамант — обясни ми той и отвори кадифената кутийка. — Той е символ на вечността, Джулия, защото съществува откакто съществува и Земята. Той е най-твърдият материал в света и ще ти го докажа, преди да си тръгнем.

— Гли-и-и — казах аз, което на моя език означава „чудесно“.

— Виж. — Той вдигна диаманта на мама на светлината и разноцветни дъги затанцуваха из цялата стая — по тавана, по стените, по пода. „О, де да можеше Стела да е тук“ — помислих си аз. Моето коте щеше да гони тези дъги като лудо, а с Ейми щяхме да умираме от смях.

— Ще й направя предложение за женитба, скъпа — каза ми татко. — Ще те осиновя, ще се оженя за майка ти и ще бъдем едно щастливо семейство.

— Да-а-а — това означава „татко“, защото винаги съм го възприемала като мой баща и смятам, че вече сме щастливо семейство.

— Ето тук. — Той ме занесе до еркерния прозорец в новата ни всекидневна. — Тук ще сложим елхата. Представяш ли си я? Ще я украсим всички заедно — ти, аз, майка ти, Ейми и Лусинда. Ще закачим бели лампички, много, много лампички, и къщата ще стане толкова светла, че корабчетата, които плават в пристанището, ще си помислят, че е фар.

— Дли-и-и — възкликнах аз, защото тази идея ми хареса.

— Ще се оженя за майка ти тук. Точно пред елхата. Ако смята, че ще чакам следващата година, не е познала.

— Да-а-а — казах аз. Внимателно слушах тази част от разказа, защото ставаше дума за времето. За мен то е много важно. Аз съм на единайсет години, което за мен е много време. Сърцето ми е уморено. Затормозява се доста. Това ужасно тяло изисква големи усилия и вече съм изтощена. Но има неща, които трябва да се направят. Това е част от моята мисия на Земята и от моята дарба.

— Точно тук, Джулия — каза татко. — Вие с Ейми ще сте шаферките. И двете ще носите цветя, най-красивите букети, които някога си виждала.

— Га-а-а. — Искам да го подсетя, че баба най-добре знае какви точно да бъдат. Баба обожава цветята. През лятото в градината й цъфтят най-различни цветя — рози, божури, див зюмбюл, момина сълза.

— Ще сте облечени в бели рокли със сребристи колани. Защото веднъж майка ти ти каза, че си мечтае тук да има градински партита с дами в бели рокли.

— Ба-а-а. — Аз обожавам булките. Мама ще бъде булката, а ние с Ейми ще сме шаферки. В книгите и по телевизията булките приличат на приказни принцеси. Мама ще е най-красивата булка, ще се усмихва щастливо.

— Лусинда ще предаде майка ти на младоженеца — каза татко.

В момента баба ме е гушнала. Вече не плаче и ме носи долу. Въздиша на всеки пет минути. Навън вече не вали сняг.

Небето се прояснява и се покачват звездите. Баба отново въздиша и ме прегръща по-силно.

— Га-а-а — казвам аз. Това я прави щастлива. Притисна ме към себе си и ме целуна по главата. Много обичам целувките и прегръдките й. Тя е човекът, който е бил до мама и през най-тежките моменти от живота ми. Разговаря с мен също като татко, разказва ми истории от миналото, показва куклите от ябълки, които е направила като коледен подарък за нас — от спаружените плодове, които Ейми взе от ябълковата градина, когато бяхме на острова.

Всички ми разказват тайните си. Голяма късметлийка съм, защото в тайните има много любов. Те показват как членовете на моето семейство искат взаимно да си помагат, придават смисъл на трудните периоди, които всички сме преживели. Ябълковите кукли на баба показват, че отхвърлените могат да получат обич от околните, а татко ми разказа една история, която не искал никой друг да чуе.

Разказа ми я в нашата къща, мястото, където ще живея през последните дни от живота си. Беше в хола, до еркерния прозорец, където ще бъде елхата. Там има един прозорец, направен от малки квадратни прозорчета вълнообразно синьо оловно стъкло. На стъклото имаше написано нещо и татко ядосано се загледа в него.

— Исках да счупя този прозорец, Джулия — каза ми той. — Още щом го видях. Агентката по недвижими имоти ми каза, че буквите имат романтична стойност за първите собственици. Някакъв морски капитан и съпругата му. Е, нали знаеш мнението ми за морските капитани…

Аз размахах ръце.

— Исках да счупя стъклото, да се отърва от него, преди майка ти да го е видяла. Последното нещо, което искам, е то да й напомня за Тим.

— Да-а-а. — Исках да му кажа, че това няма значение, мама не обича Тим. Алан е единственият баща, който съм искала.

— Но размислих — каза той. — Може би неправилно възприех написаното. Буквите са Е-Л-Х. Е-Л-Х. Собственикът се е казвал Елихиу Хюбърд и си помислих, че второто му име започва с Л. Но проверих в най-стария нотариален акт на къщата и се оказа, че — започва със С. След това отидох в библиотеката и намерих една книга за Хоторн, в която фигурира и тази къща, и видях, че името на жена му е било Ленина.

Размахах ръце, защото тази история много ми хареса.

— Е-Л-Х е техният монограм каза той. — Елихиу Летиша Хюбърд. Така са се казвали, когато са се оженили. Тя го е написала на стъклото с диаманта, който й е донесъл от едно пътешествие. Така че и аз ще направя същото. — Извади кадифената кутийка и взе от нея пръстена на мама.

— Ма-а-а — щеше ми се и мама да е тук, и да види това.

— Ще напиша инициалите ни до техните. Диамантът е най-твърдият материал на земята.

Вече ми го обясни. Създаден от огъня в недрата на земята, той е вечен и реже стъкло, без да се счупи. Наблюдавах как татко взема пръстена с диаманта на мама и издълбава инициалите в дебелото стъкло: А-Д-М.

— Алан Даян Макинтош — прочете той.

Не можах да повярвам на това, което стори после. Това, заради което съм толкова щастлива, че ми е баща: Добави „Дж“.

— Дж като Джулия — каза той и ме целуна по главата.

Баба отново въздъхна. Тя ме гушна до кухненската маса.

Лампите не светят, усещам как сърцето й бие лудо под пуловера, докато очаква телефонът да звънне. Дишам колкото се може по-тихо, за да не я тревожа. Баба няма да се успокои, докато мама не се върне у дома. Знам, защото баба си е такава.

Така е — хората са такива, каквито са. Дванайсетте години мълчание ме научиха най-вече на това. Гледам и слушам. Не мога да променя събитията. Ако можех, щях да кажа на баба, че мама пак ще си дойде. Имам някакво предчувствие, ясно видение, което ми подсказва какво ще се случи. В момента духом съм при мама. Очите ми са затворени и докосвам лицето й. Мама е пострадала и с нея сме еднакво близо до смъртта. Тя иска да ни вземе. Но това, което баба и Алан не знаят, нито пък мама и Ейми, е, че аз отивам към нея, а мама се отдалечава. Горя от желание да напусна това тяло, тази клетка. Въпреки че тялото ми няма да го има, аз пак ще ги обичам много. Душата ми иска да се освободи. Но мама има да върши още много неща тук, на земята, и трябва да оживее.

Стела измяучи. И тя знае.

Котето ми скача на перваза на прозореца. Орион ходи из кухнята и моли баба да му обърне внимание. Тя го погалва по главата и му казва: „Ето, момчето ми. Ето, момчето ми.“ Това му е достатъчно, той прави едно кръгче и ляга на пода. Но Стела чака. Бди. Тюркоазните й очи са вперени в мен и примигват. И аз примигвам. Говорим си с очи. Научили сме се през годините. Казва ми, че разбира как се чувствам, че искам мама да се върне у дома. И на нея мама и Ейми й липсват, тази вечер ще призове звездите и ще се опита да ги върне вкъщи.

Баба я забелязва.

— Стела — прошепва тя, — Орион ли наблюдаваш?

Аз размахвам ръце, казвайки на Стела да призове звездите.

— О, котенце — каза баба, — мислиш, че домът ти е на това съзвездие, нали?

Стела не отговаря. Обръща ни гръб с изключителна елегантност. Тя вдига поглед към небето, тялото й е напрегнато от копнеж. Моли приятеля си, ловеца в небето, да помогне на мама да оздравее.

— Га-а-а — казвам аз.

— Миличка — прошепва баба и ме целува по главата.

Размахвам ръце, за да я успокоя. Тя е много умна. Знае най-различни приказки и игри. Знае стихотворения наизуст и гледайки Стела, си припомня едно и го казва.

Вечернице, Зорнице,

Венеро,

ти си предвестник на всичко хубаво,

разпръскваш ярките лъчи на утринта,

връщаш у дома заблудените овце,

връщаш у дома загубените кози,

помогни на загубеното дете да

се върне у дома, при майка си.

— Върни дъщеря ми у дома! — помоли баба звездата на кадифеното небе.

— Га-а-а — искам да й кажа, че всичко ще е наред. Затварям очи и се замислям за четирите ябълкови кукли.

Всяка е с различна рокля, направена от завесите на мама. Но най-много ми харесват лицата им. Те са направени от спаружените, набръчкани ябълки, които Ейми взе от ябълковата градина.

Баба беше скрила куклите.

Ще бъдат изненада за нас на Коледа. За мен, мама, Ейми и за самата баба. Както веднъж каза Ейми, тези ябълки олицетворяват нас четирите — изглеждат странно, паднали са от дървото, не стават за пай.

Сега баба плаче и ми се иска да й кажа, че всичко ще се оправи.

Всички, абсолютно всички, се приближаваме до края на земните си дни. Всички имаме какво да дарим на хората, нито една от нас все още не е приключила мисията си тук. Ние сме момичета с дух, ангели в деформирани тела, оживели ябълкови кукли. Виждали сме как се строят пясъчни замъци и как морето ги отмива.

Мама не е изпълнила мисията си тук и все още няма да си отиде.

Твърде много се нуждая от нея.