Луан Райс
Звездите водят към дома (30)

Трийсета глава

Алан се сблъска с Тим на входа на интензивното. Двамата братя застанаха на три метра един от друг. Алан мислеше, че Тим вече си е тръгнал. Обади се, повика го, какво правеше още тук? Алан беше като разглобен, всичко го болеше. Напрегна се, като видя брат си, чудеше се какво ли е казал на Даян, но в същото време усети братските връзки помежду им.

— Лекарят е при нея — каза Тим, сините му очи бяха спокойни. Състоянието й се влоши.

Алан не изчака да чуе повече. Втурна се в интензивното и видя някаква суматоха в една от кабинките в дъното на коридора. Изтича дотам, но една медицинска сестра и двама лекари го спряха.

— Това е Даян — каза той. — Трябва да я видя…

— В момента се занимават с нея.

— Аз съм лекар — повиши тон той.

— Излезте, ако обичате — настойчиво каза един от лекарите. — В момента не можете да помогнете с нищо. Ще трябва да изчакате отвън.

Алан се отдръпна назад. Почувства се безпомощен. В коридора се натъкна на Тим.

— Каза ли ти нещо? — попита го. — В съзнание ли беше?

— В съзнание беше — отвърна Тим.

— Как изглеждаше? — попита брат му. Гласът му потрепери. Успя само да я зърне в интензивното. Лицето й беше толкова бледо, цялото в синини.

— Ранена е.

— Боже мой! — Алан се хвана за главата и закрачи из малкия коридор. По пътя дотук се беше стегнал. Но сега страхът надделяваше, сдържания страх и ужас, че може да загуби Даян. — Исусе, помогни ми, помогни ми…

— Алан — извика го Тим.

Алан беше като обезумял. Не можеше да си поеме въздух. Хиляди пъти беше виждал семейства, които чакат в интензивното, а сега той беше на тяхното място. Там вътре бе Даян. Поклати глава, сподави едно ридание. Брат му стоеше до него, потен, мръсен, косата му не бе ресана и подстригвана от цял месец. Приличаше на малкото момченце, което Алан беше научил да лови риба, да плува край Кейп Код.

— Тръгвам си — каза брат му.

— Тим. — Алан беше парализиран от страх. В този момент си даде сметка, че не иска брат му да си тръгва.

* * *

Тес Брукс затвори телефона. Такси блъснало Ейми. Беше пострадала и лежеше в голяма болница. Едва не умряла от загуба на кръв! Тес се задъхваше. Къщата беше празна и тъмна. Тя обикаляше из нея и си скубеше косите.

След това, което Бъди причини на Ейми! Да я напъха в колата си, да го гледа как дави кучето и самата тя едва не се удави! А сега и това! Тя изплака на глас. Дъщеря й е била блъсната от кола! О, каква ужасна майка е тя! Каква отвратителна егоистка.

Обикаляше из малката къща. От стая в стая. Нейната спалня, хола, кухнята, стаята на Ейми. Докато се разхождаше из къщата, пред очите й оживяха моменти от миналото. Бебешките обувчици на Ейми, рибарското корабче на Ръсел, сватбената й рокля. Беше чувала за хора, чийто живот минава като на филм пред очите им, но това не се ли случваше, преди човек да умре? Защо й се случваше точно сега?

В стаята на Ейми се спря пред олтара на Ръсел. Ето какво било — Ейми бе събирала предмети в негова памет, а тя дори не знаеше откъде ги е взела — снимка на Ръсел, на която се усмихваше с онази негова искрена радост. Можеше да продаде милиони коли… От снимката висеше рибарска кукичка, изрезка от картон на емблемата на „Форд“, пластмасов делфин и рисунка на пясъчен замък.

Пясъчните замъци имаха голямо значение за Ейми, Тес разбра защо едва като прочете разказа й. Много се разстрои, че майката в разказа прилича на Даян, и затова Ейми не предаде разказа си за участие в конкурса. Животът й минаваше като на лента пред очите й и тя прозря горчивата истина — бе разбила поредната мечта на дъщеря си.

— Депресията разяжда. Ръс — каза Тес, седнала пред снимката му. — Защо си отиде и ме остави?

Отговор нямаше.

— Опитах се да се справя сама, а виж докъде я докарах.

Отново не получи отговор.

— Погледни ме! — повтори тя и се огледа в огледалото. Имаше големи, интелигентни очи и тъжна извивка на устата. Опита се да се усмихне, но дъщеря й беше в болница.

Тя въздъхна и отново се загледа в снимката на Ръсел. Снимките не говорят. Удавените съпрузи не се връщат от дълбините на морето, за да утешат съпругите си, които са провалили живота си. Нито пък чакат на телефона новини за дъщеря си. Съсипана, Тес отиде в кухнята. Отвори чекмеджето и го видя. Разказът на Ейми. Ъгълчето лъщеше от фъстъченото масло. Опита се да изчисти петното. Не успя, но се четеше ясно. Не искаше да прочете написаното. Думите все още я нараняваха. Но Ейми положи много усилия, за да го напише, както и във всичко, което правеше.

Най-малкото, което Тес можеше да направи… Внезапно осъзна, че обува ботушите си. Облече едно старо яке. Трябваше някой да я закара, но не искаше да се обажда на никого. Освен това снегът спря да вали и нощта беше ясна. Ейми бе вън от опасност и Тес щеше да хване влака за Ню Йорк сутринта. Щеше да тръгне пеша за гарата още сега. Бръкна по-дълбоко в чекмеджето и намери плика с парите, които беше заделила за непредвидени случаи. Би трябвало да стигнат за билета. Пъхна разказа на Ейми в джоба на сакото си и се зарадва, че гарата е съвсем близо до библиотеката.

Крайният срок беше минал. Беше късно да се предаде разказът, а и беше изцапан с фъстъчено масло, не беше сложен в хубава папка. Но ако Тес се обади на госпожа Робинс, тя би могла да помоли да направят изключение за Ейми. Можеше поне да опита. Това беше нещо ново за Тес. Но все трябваше да започне отнякъде. Излезе от тъмната къща в студената, звездна нощ.

* * *

Нощта беше дълга. Алан нервно крачеше из коридорите. Постоя при Ейми. Държа я в обятията си, докато заспи.

Прочете картона й, разговаря с лекуващия й лекар. Обади се на Лусинда. Тя му каза, че Джулия е добре. Беше до Лусинда, от седмици не е била така подвижна и жизнена. Каза още, че Джулия сякаш усеща колко много баба й се нуждае от нея.

Алан я помоли да сложи слушалката на ухото на Джулия.

— Обичам те, Джулия — каза той.

— Да-а-а — отвърна тя.

Върна се в коридора пред интензивното. Тим беше заспал в един фотьойл. Беше готов да си тръгне, но Алан го помоли да остане. Враждебността и омразата между тях бе толкова дълбока и голяма, че те дълго се взираха един в друг, сякаш щяха да се нахвърлят един на друг и да се сбият.

Алан го погледна. Беше странно да види, че малкият му брат е остарял. Русата му коса се беше прошарила, имаше дълбоки бръчки около устата и очите. Беше заспал с кръстосани пред тялото ръце — защитна, отбранителна поза.

Той седна до него и впери поглед във вратата на интензивното. Би дал всичко да разбере какво става там. Присви очи зад очилата и се втренчи във вратата. Намести очилата си, свали ги и пак ги сложи.

— Като малък си мислех, че са вълшебни — сопнато каза Тим.

Алан го погледна.

Брат му беше буден. Прикри прозявката си, ръцете му все още бяха кръстосани пред гърдите, а краката — опънати.

— Какво? — попита Алан.

— Очилата ти. Когато бяхме деца и се наложи да сложиш очила, си помислих, че имаш свръхестествени способности и че те правят по-умен, по-бърз, по-силен.

— Доротея казваше, че съм си развалил очите от четенето нощем. Това е всичко. Иначе си бях просто по-големият ти брат.

— Да, но аз си мислех, че управляваш света.

— По-скоро се опитвах да бъда по-големият брат, предполагам. Да те поставят на пиедестал ми изглеждаше добра идея.

— На мен пък доставяше удоволствие да те свалям от там.

— Хъм. — Алан впери поглед във вратата на интензивното.

— Тя вече не е просто твоя снаха, а? — попита Тим.

— Никога не е била просто моя снаха.

— Отново ли имаш връзка с нея?

— Ще се оженя за нея.

Тим дълго мълча. Седна на стола и разтърси глава, сякаш да си проясни мислите.

— През цялото време бях влюбен в нея.

— А дъщеря ми?

— Джулия — каза Алан. Странно, че брат му, този чужд човек, я нарича „моя дъщеря“. Той я възприемаше като своя дъщеря. Знаеше, че Тим го казва просто така, без да влага нещо в тези думи, но въпреки това стомахът му се сви. — Ще я осиновя.

— Мога да оспорвам това ти решение — заяви Тим. — Няма да го направя, но бих могъл.

— Благодаря ти, че няма да го направиш.

— На единайсет години. Джулия е на единайсет години.

— Да, точно така.

— Тръгвах си, когато ти дойде — каза Тим. — Бях тръгнал да се връщам на корабчето си.

— Да, каза ми, че си тръгваш — спокойно отвърна Алан. Не знаеше какво се е случило между брат му и Даян и се страхуваше да научи. Предишната ревност беше все така силна и дълбока и се върна много бързо. — Благодаря ти, че остана с мен.

— Да, добре.

— Добре.

— Искаш да говориш с мен ли? — попита Тим. — За това каква отрепка съм?

— Малахи ми каза, че си в Луненбург — остро каза Алан.

— Казал е и на теб, и на Даян, предполагам. Тя ме мрази.

— Тя ли ти каза?

— Каза, че ми прощава.

Алан затвори очи. Гърлото му се сви. Доктор Белависта беше при Даян. От доста време никой нито влизаше, нито излизаше от интензивното. Алан изгаряше от нетърпение да разбере какво става там. Чувстваше се странно и неловко да стои тук и да говори с Тим. Спомни си колко бяха близки, когато бяха малки и живееха в Кейп Код. Припомни си, че се бяха влюбили в една и съща жена, че искаше законно да осинови дъщерята на брат си, че Даян беше погледнала Тим с омраза.

— Каква е тя? — попита Тим.

— Моля?

— Джулия. Каква е тя?

Алан извади портфейла си. В него държеше нейна снимка като бебе и я извади. Подаде я на Тим и видя, че брат му затвори очи, събра смелост и я погледна. Алан му беше изпратил снимка на Джулия месец след като се роди, но беше сигурен, че той я вижда за пръв път.

— О, боже господи! — разплака се Тим.

— Какво ти е? — попита Алан. — Тя е прекрасна.

— Тя е увредена — проплака брат му, държейки снимката пред лицето си.

Алан пак се втренчи във вратата. Даян беше вътре и никак не му бе трудно да се върне назад във времето и да си спомни нощта, в която се роди Джулия в „Хоторн Колидж“.

Тим беше отплавал, Даян все още се чувстваше изгубена, шокирана и обезверена. Лусинда беше в чакалнята, бяха се събрали цял екип лекари. Всички знаеха, че бебето има проблеми, но не знаеха до каква степен е увредено.

Даян лежеше на родилната маса. Алан бе нейният партньор, помощникът й при раждането. Той беше педиатър и смяташе, че е готов на всичко. Даян лежеше на масата и раждаше, правеше всичко както трябва, за да роди здраво бебе, „Дишай — каза й лекарят. — Напъвай. Дишай. Не напъвай.“

Алан държеше ръката й. Тя стискаше доста силно. Искаше му се никога да не го пуска. Косата й падаше по лицето. По врата и тялото й се стичаше пот. Когато раждането започна, тя не откъсваше очи от вратата, сякаш очакваше, че Тим е размислил и ще дойде.

Време беше да изваждат бебето. Лекарите се събраха около нея. Алан застана до главата й и държеше раменете й.

— Време е, Даян — каза той като треньор на бейзболен отбор. — Справяш се страхотно, можеш да го направиш, точно така.

Тя го сграбчи за брадичката.

— Кажи ми, че постъпих правилно!

Бебето не се беше родило и все още не знаеха какво ще стане с него. Даян бе загубила съпруга си, беше се посветила на дете, което никога нямаше да е добре. Алан нямаше представа дали решението е правилно, но отговорът дойде от сърцето му.

— Да, Даян — прошепна. — Постъпи правилно.

— О! — изплака тя. — Дано…

— Обещавам, че ще съм до теб — успокои я той. — През целия й живот, докато имате нужда от мен.

— Благодаря ти — каза Даян, напъваше, раждаше бебето си.

Стаята бе наелектризирана от очакване и вълнение, тъй като всички лекари бяха наясно, че всеки момент може да се наложи да се намесят като специалисти в различните области на медицината. Даян изпъна назад глава, кожата й блестеше от пот, косата й беше разпиляна.

Алан беше присъствал на раждане в университета, но не и на точно такова, никога на жена, която познава.

— Ето я — каза акушер-гинекологът, точно така, още един напън, Даян, почти сме готови, давай, хайде…

Всички в стаята мълчаха.

Даян изкрещя от радост и облекчение, че е родила детето си. Така правеха всички майки, след като току-що са дарили живот, и Алан очакваше, че и останалите ще са радостни — всички ще извикат в хор. По никой не реагира. Всички присъстващи на раждането ахнаха.

— Моля ви — извика Даян. — Дайте ми я.

Неонатологът взе детето й и го занесе в кувьоз. Сестрите застанаха пред Даян, за да й попречат да види детето. Тя плачеше, протягаше ръце към лекаря. Никой не искаше Даян да види детето. Бебето бе увредено. Ужасно безформено, гръбначният стълб беше събран в торбичка в горната част на гърба, ръцете бяха изкривени към хълбоците, тялото й приличаше на объркана картина на кубист.

Алан се изправи. Прекоси стаята. Снаха му крещеше да се върне и да й донесе бебето. Той за пръв път зърна племенницата си. Беше педиатър. Беше завършил Харвардския университет. Кара стажа си в Университетската болница в Масачузетс и Йейл. Но не беше подготвен за това, което почувства, когато погледна в очите на това мъничко момиченце.

— Дайте ми я — каза той.

— Нуждае се от…

Много добре знаеше от какво се нуждае. Взе я на ръце и я занесе в другия край на стаята. Даян плачеше, клатеше глава. Беше облечена само в болничната нощница, но беше красива. Бебето беше голямо колкото едно коте. Даян се разрида. Щом погледна бебето, внезапно спря да плаче, защото ахна.

Алан никога нямаше да забрави какво направи тя след това. Въпреки че сигурно много я болеше от раждането, от това, че съпругът й я бе напуснал, от мъката, че е родила увредено дете, тя забрави всичко това. Погледна бебето си и кимна. Цялата трепереше, щеше да й е много трудно. Състоянието на детето щеше да се влошава, но тя бе готова да опита.

— Дай ми я — каза с треперещ глас.

Алан сложи бебето в ръцете й.

— Сладкото ми бебче — прошепна тя. — Малкото ми момиченце… Обичам те. Обичам те. И никога няма да те изоставя. Никога.

Сега Алан седеше пред интензивното, а брат му гледаше снимката на това бебе и плачеше. Изчака Тим да се успокои. За секунда се подвоуми дали да не разкаже на брат си подробностите около раждането на дъщеря му, но се въздържа. Този епизод от миналото принадлежеше само на него и на Даян.

— Даян я е задържала? — попита Тим.

— Да — отвърна той.

— И никога не я е пращала в специализирано заведение?

— Абсолютно никога.

Тим поклати одобрително глава и избърса сълзите от очите си. Точно в този момент вратата на интензивното се отвори. И двамата братя станаха на крака. Доктор Белависта излезе от интензивното. Беше сериозен, но Алан позна по очите му, че новините са добри. Той погледна първо единия, а после и другия брат Макинтош.

— По-добре е — обясни лекарят. — Жизнените й функции се стабилизират и реагира, поне започва да реагира. Пита дали Алан е тук.

— Аз съм — каза той.

— Давай, върви — подкани го Тим.

Алан се поколеба. Искаше да каже единственото правилно нещо. Докато чака през последните няколко часа, си спомни времето, когато с брат си бяха близки. Нямаше начин това да остане така, бяха твърде различни, а и много вода бе изтекла от тогава. Но си спомни онова време.

— Мислиш ли, че го каза сериозно? — попита Тим.

— Кое?

— Че ми прощава?

— Щом го е казала, значи е така — отвърна Алан. Познаваше Даян добре и беше сигурен в това.

— Дано да е така. — Очите на Тим се напълниха със сълзи. Алан знаеше, че брат му ще си замине и няма да го види повече. — Въобще не трябваше да имам връзка с нея. Винаги е принадлежала на теб.

— Тогава нямаше да я има Джулия — каза Алан, с което даваше и своята прошка, доколкото му бе възможно.

— Направи я щастлива. — Тим прегърна брат си за последен път.

— Ще я направя — обеща той.

Те си стиснаха ръцете и Тим Макинтош тръгна по чистия болничен коридор, оставяйки блестящи люспи от риба след себе си. Преди Тим да стигне до асансьора, Алан вече беше в интензивното.