Луан Райс
Звездите водят към дома (27)

Двайсет и седма глава

Ейми погледна къщата. Ако Даян или Лусинда бяха на прозореца, щеше да отиде да ги поздрави. Искаше да види Джулия, особено след като откри, че замъкът го няма вече. Всъщност много й се искаше Даян или Лусинда да погледнат през прозореца. Влачеше крака и вървеше бавно. Но вече беше късно. Трябваше да се прибира, да се увери, че майка и е добре. За последен път погледна дали е издърпала лодката достатъчно високо на брега, с което даваше още една възможност на двете жени да я видят, след което прекоси двора.

Орион тичаше в кръг като полудял, Ейми искаше да си го вземе у дома, но разбираше, че тук, при Стела, му е най-добре. Тя го накара да излезе изпод, леглото. След преживяното в клетката малкото котенце, което Даян беше прибрала от зида, беше единственото същество, което го накара да се върне към живота. Орион се разлая и я последва чак до улицата.

— Довиждане, Орион. — Клекна, за да може кученцето да подуши лицето и.

Орион лизна ушите и очите й. Той избърса сълзите, които бе проронила на мястото, където беше замъкът на Джулия. Това накара Ейми да се почувства по-добре. Целувките винаги й влияеха така без значение дали са от човек или от куче. Щеше да се прибере у дома, да се извини на майка си и да се опита да изчисти фъстъченото масло от листа с разказа си.

Орион изскимтя.

Кученцето лежеше на улицата и се опитваше да се снижи колкото може повече. Изпишка се. Ейми видя как струйката потича от опашката му и отива в канала. От месеци не го беше виждала толкова ужасено, след това забеляза колата. В началото не й бе обърнала внимание. Толкова много й се искаше Даян да види, че прекосява двора, и да я поканя да влезе, че не забеляза колата. Беше паркирана в края на улицата и се сливаше с червеникавокафявите папури.

— Здравей, Ейми — каза Бъди.

— Забранено ти е да идваш тук.

— Така ли?

— Да — отвърна Ейми.

Орион излая. Лежеше и трепереше. Ейми искаше да му каже да бяга. Да тича като Ласи и да доведе помощ! Но той беше вцепенен от страх. Щеше да се наложи да направи това сама. Първо щеше да изпищи. Отвори уста, но от гърлото й не излезе никакъв звук.

Въди отвори вратата на колата, прекоси с големи крачки улицата и я удари пред лицето. Беше толкова шокирана, че вместо и тя да го удари, само се хвана за бузата.

Бъди хвана Орион за врата, а Ейми през кръста, хвърли ги на задната седалка и затръшна вратата зад тях.

— Пусни ме — изпищя тя.

— Млъквай! — Бъди се качи отпред.

— Ще те арестуват. Ще отидеш в затвора!

Орион се беше свил на пода зад Бъди. Ейми се опита да отвори задната врата, но дръжките, ключалките и ръчките на прозорците ги нямаше. Беше попаднала в капан!

— Наближава Денят на благодарността — запали цигара той.

Орион погледна Ейми с широко отворени очи. Заприлича на Джулия, когато искаше да каже нещо, а не можеше. Заради Орион трябваше да намери изход от тази ситуация.

— Моля те, Бъди — опита се да овладее гласа си. Пусни ни. Позволи ни да слезем от колата.

— Само два дни. Остават само два дни до Деня на благодарността, а горкият Бъди няма къде да отиде. Не ме чака празнична трапеза с пуйка.

— Съжалявам — каза Ейми.

Бъди не бързаше. След като Ейми и Орион вече бяха отзад в колата му, той, изглежда, не бързаше да ги отвлече. Допуши цигарата си и зачовърка зъбите си с кибритена клечка. Ако не беше толкова уплашена, щеше да се отврати от това. Бъди въртеше копчето на радиото.

— Пусни ни — тихо изрече момичето. — Кълна се, че ще попитам мама дали можеш да дойдеш у дома за празника. Ще сложим свещи на масата и всичко останало. Тиквен пай, нали много го обичаш? — Опита се да си спомни от миналата година. Имаше чувството, че ако можеше да му прости, както я съветваше Лусинда, ако можеше да прояви малко състрадание, за да си даде сметка, че той се чувства ужасно, че никой, дори Бъди, не иска да прекара Деня на благодарността сам, той ще ги пусне.

— Тиквен пай ли? — Очите му блестяха като черни въглени.

— Да — отвърна тя с треперещ глас. — С разбита сметана.

— Опитай с щрудел, малка кучко такава. Щрудел обичам, а не тиквен пай. Живяхме три години под един покрив, а ти даже не си спомняш.

Запали двигателя, но не потегли. Ейми беше ужасена. Косъмчетата по ръцете й настръхнаха. Виждаше къщата на Даян, ателието й. Само да излязат навън! Да погледнат през прозореца поне! Точно в този момент Бъди изруга, по улицата приближаваше кола. Ейми протегна врат. Беше доктор Макинтош!

Тя закрещя, заудря по прозорците. Юмручетата й бяха твърди като камъни. Де да можеше да счупи стъклото! Орион се опита да се сниши още повече. Бъди се намести на седалката. Ейми видя доктор Макинтош да минава с колата си покрай тях, загледан в къщата на Даян. Отиваше да се види с нея и дори не забеляза кафявата кола, паркирана наполовина в тръстиките.

— Доктор Макинтош! — изкрещя Ейми. — Помогнете ни! О, помогни…

— Не те чува. — Включи на скорост Бъди и се засмя.

— Моля те — разплака се тя. Той бавно потегли. Ейми залепи дланите си на задното стъкло. Под ноктите й имаше пясък от копаенето на плажа. Орион изскимтя. Ейми погледна алеята за коли на Даян, къщата й, ателието й.

Както винаги Стела седеше на прозореца, откъдето вечер гледаше звездите. Котето видя как колата на Бъди потегля, как отвличат нейното приятелче, кучето Орион, наблюдаваше всичко това с отчаяние, което само същества, които знаят какво е любов, са в състояние да изпитат.

* * *

Алан толкова бързаше да отиде при Даян, че изтича от кабинета, без да си вземе якето. Нямаше значение. Притича от колата до къщата. Взимаше по две стъпала наведнъж и завари Даян в стаята й да опакова кутии. В първия момент тя не го чу, защото беше клекнала до отворено чекмедже.

— Даян — извика я той.

— О, стресна ме каза тя.

Той я погледна. Косата й беше вързана на опашка с шал. Беше облечена в работните си дрехи и обута със стари гуменки.

Джулия лежеше на одеяло на пода и й правеше компания.

Алан коленичи до нея. Излезе от болницата преди час и оттогава сърцето му биеше ускорено. Преди винаги работеше през седмицата, в която беше Денят на благодарността. За него празниците не означаваха нищо. Работеше с нормално работно време и поемаше дежурствата на колегите си. Тази година беше различно. Беше едва вторник, а той вече си тръгваше от кабинета по-рано.

— Не ме разбирай погрешно Даян го хвана за ръка, — но какво правиш тук? Очаквах те чак довечера.

— Взех си почивка до края на деня — обясни той.

— Така ли?

— И утре ще си тръгна по-рано. А вдругиден е Денят на благодарността. Докато заминете с Ейми за Ню Йорк, ще се постарая да съм с вас колкото се може повече време.

Даян погледна към Джулия. Когато отново се обърна към Алан, в очите и се четеше тревога.

— Нещо с Джулия ли? — запита тя. — Да не би да си получил резултатите от изследванията…

Той бързо поклати глава и я прегърна.

— Не. Просто искам да бъда с вас. Какво правиш?

— Приготвям багажа, моя и този на Джулия. — Държеше в ръце една лятна риза. — Подготвям преместването ни в нашата къща. Защо?

Алан лекичко отпусна прегръдката си, спомни си последния дълъг разговор, който водиха. Говориха за Деня на благодарността. Разказа му какво беше казала майка й за това, че трябва да са благодарни всеки ден, да благодарят за всеки миг, който прекарват заедно.

— Тогава ще ги помогна — каза той.

— Затворил си кабинета? — усмихна се тя и хвана ръката му.

— И без това прегледите бяха рано сутринта. Обикновено поемам и допълнителни дежурства в болницата в дните около Деня на благодарността, но тази година ще помоля Джо Бърнстайн да поеме моите. Искам да се нанесем, щом се върнеш от Ню Йорк — каза с разтуптяно сърце и отново я привлече към себе си. — С Джулия ще подредим къщата и ще те чакаме да се върнеш.

— Точно на това се надявах. — Целуна го Даян — Тъкмо затова исках да приготвя багажа колкото се може по-скоро.

— Можем веднага да закараме някои кашони.

— Приготвила съм шест-седем долу.

— На една вълна сме — прегърна я силно той.

* * *

Ейми се мъчеше да измисли някакъв план. Бъди беше побъркан, но тя беше умна. Той приличаше на злодей, а силата и доброто бяха на нейна страна. Книгите, които беше прочела, и престоят й при семейство Робинс я бяха научили, че доброто винаги побеждава злото.

— Наблюдавах къщата ви — каза Бъди, докато шофираше. Движеха се по черен път през природния резерват „Лъвкрафт“ Отдясно имаше само блата, а отляво — борова гора.

Орион скимтеше. Ейми го погали по главата. Трябваше да запази спокойствие. Но трябваше да е и нащрек. Ако се разминеха с друга кола, щеше да размаха ръце. Ех, ако имаше кола зад тях! Щеше да застане на задния прозорец, да направи отчаяна физиономия, за да привлече вниманието на шофьора и да го предупреди, че е в опасност.

— Наблюдавах къщата ви ден и нощ — каза Бъди. — Майка ти не изглежда много добре.

— Добре е — отвърна Ейми.

— Изглежда изтощена и измъчена. Прилича на вещица.

Орион отново се изпишка. Ейми усети миризмата на амоняк. Уплаши се да не би и Бъди да го усети, свали обувките си, а после и грубите дебели чорапи, които купиха, когато спряха при „Л. Л. Бийн“. С тях избърса урината на кученцето.

— Паркирах пред собствената си къща каза Бъди. Направо страхотно. Но там не се случва нищо интересно, тя си проспива живота. Затова отивах на друго място, да видя как и карат враговете ми. Добрият доктор например.

„Доктор Макинтош…“. При мисълта за него очите на Ейми се напълниха със сълзи. Той беше там, щеше да я види, ако беше погледнал, ако беше успяла да привлече вниманието му.

— Доктор свети — каза Бъди. — Или по-скоро Свети доктор? Както и да е. Той е пълен неудачник. Той и гаджето му, втората ти майка.

— Даян — прошепна Ейми.

— С онова болното дете. Онзи ден в магазина за хранителни стоки я огледах добре. Направо ми идеше да си запуша носа и устата от миризмата й. Обаче е хубавичка. Безполезни ръце и така наречени крака. Като дъвкани и изплюти. Хей, ако ръцете и краката не служат за нищо, дали не се наричат по друг начин?

— Млъквай — извика Ейми. Не издържаше повече Бъди да говори така за Джулия. Нямаше никакво право да говори за нея, да казва гадости за приятелката й. Орион подуши голия й глезен. Носът му беше студен и от всеки негов дъх тя настръхваше от студ.

— Какво ми каза? — погледна я Бъди в огледалото за обратно виждане.

Ейми се опита да си поеме въздух. Трябваше да се успокои. Това беше най-важното. Той беше побърканият. Трябваше да го предразположи.

— Съжалявам, Бъди — възможно най-смирено каза Ейми.

— Стори ми се, че каза да млъквам.

Тя поклати отрицателно глава. Пътят навлизаше все по-навътре в резервата. Сърцето й биеше лудо. Усети вкуса на нещо странно, сякаш тялото й беше още по-напрегнато от съзнанието, като че ли излъчваше някакъв особен химикал на страха. Бъди беше махнал дръжките на вратите. Какво ли значеше това? Бръкна под седалката с надеждата да намери оловна тръба. Щеше да го удари отзад по главата, с Орион щяха да излязат от предната врата и да избягат. Нямаше тръба. Огледа пода. Беше пълно е празни бирени кутии и опаковки от храна. Явно Бъди обичаше „Макдоналдс“ и „Дънкин Донътс“. Подът представляваше рай на нездравословната храна, но Орион беше вцепенен от страх и не му беше до това да рови и души тези боклуци.

Пътят лъкатушеше през гората и колкото по-тъмна ставаше, толкова повече се страхуваше Ейми. Бучинишът и бели борове ставаха все по-гъсти. Късчетата небе между дърветата бяха малки и сиви. Бъди усили музиката. Беше соло за бас китара и барабани. Като слушаше тази музика, тя си представяше кръв. Вкусът на страх се засили. Започна да скимти като Орион.

Изведнъж пътят излезе от гората. Бяха на светло! Отляво имаше голи скали, които се издигаха до Хоторн Хилс. Отдясно беше морето. Бяха заобиколили носа и тук се виждаше само откритото море. Ейми погледна през прозореца и видя вълни, които се разбиват в скалите — мястото се наричаше Ландсдаун Шоул.

Беше много светло и надеждата започна да се връща. Беше хубаво, че отново са на светло. Ако Бъди имаше намерение да им стори нещо лошо, щеше да го направи в гората, където никой нямаше да го види. Където щеше да мине много време, докато ги намерят.

Все още се намираха в резервата. Наоколо нямаше къщи, а и беше студено, за да се разхождат хора. Но в морето имаше кораби. Ейми видя два кораба за ловене на омари, които изтегляха кошовете недалеч от брега. Тя размаха ръце, надявайки се, че ще я видят. Бъди, изглежда, забеляза действията й. Тананикаше си заедно с мелодията.

После спря колата.

Ейми се огледа. Шосето беше широко. Наблизо имаше мост. Май не го беше виждала преди. Майка й не беше голяма любителка на излетите из природата, а и Даян не ги беше водила насам през лятото. Бъди излезе от колата. Държеше нещо в ръка, но Ейми беше много развълнувана и не видя какво е. Щеше да им позволи да слязат!

— О — промъкна се покрай него тя, щом отвори вратата. Орион беше плътно зад нея.

— Какво каза? — попита Бъди.

— Благодаря, Бъди.

Трепереше, но й беше приятно да се поразтъпче. Над широкия път духаше свеж ветрец. Трябваше да повървят доста, докато се приберат. С Орион щяха да са уморени и премръзнали, но не й пукаше. Какъвто и урок да искаше да й даде Бъди, тя щеше да се престори, че си е взела поука.

— Е, няма нищо — отвърна той.

Стояха един срещу друг. Предният му зъб беше счупен и на врата имаше татуировка, която не беше забелязала досега.

— Ще се приберем пеша — опита се да се усмихне тя.

— Така ли! — каза той.

Едва сега Ейми осъзна, че Орион не е слязъл от колата. Беше вцепенен от страх и се опитваше да се зарови в празните кутии от храна. Стомахът й се сви. Знаеше, че трябва да действа бързо. Орион беше безпомощен също като Джулия. Ако Джулия беше в колата на Бъди щеше да е точно толкова уплашена колкото и сега. Бъди можеше да потегли и Ейми нямаше никога повече да види Орион.

— Ела, Орион — прошепна тя и потупа с ръка по коляното си. Устата й беше толкова пресъхнала, че едва говореше. — Ела, гномче.

— Как го нарече? — попита Бъди и премести предмета, който държеше в другата ръка.

Ейми го погледна, без да може да му отговори.

— Май те чух да го наричаш с някакво тъпо име. Казва се Слаш.

Тя продължаваше да го гледа.

— Със Слаш имаме неуредени сметки. — Мъжът разтвори чувала от зебло, който държеше. Той изплющя като камшик и кучето изскимтя.

— Бъди, недей — изпищя Ейми, осъзнавайки какво се кани да направи.

Опита се да го дръпне за ръката. Той я бутна с една ръка и измъкна кучето от колата. Напъха го в чувала. Кучето беше пораснало от лятото насам — беше лъскаво и грациозно, с гладка тъмна козина, благодарение на любовта и хубавата храна, и на игрите на слънце и чист въздух.

Ейми сграбчи ръката на Бъди и я дръпна с всичка сила. Орион беше в чувала, който мъжът държеше здраво. Металните гвоздеи на каубойските ботуши на Бъди тракаха по паважа, докато той вървеше бързо към моста.

Момичето плачеше и го молеше:

— Бъди, не го прави. Вземи мен. Направи нещо с мен. Той е просто едно невинно кученце…

— Млъквай!

— Бъди, недей — хвана го за ризата Ейми. Знаеше за ужасните неща, които мъжете вършат с малките момичета. Марла Арден я разпитва, за да разбере какво й е сторил Бъди. Тя я попита за тези неща. Знаеше за неприлични те докосвания и неприличните думи, знаеше за изнасилванията и точно това очакваше, когато минаха през тъмната гора. Сега плачеше, защото толкова много се страхуваше, че ужасът предизвикваше неприятен, непознат вкус в устата й.

Мостът беше висок.

Беше направен от зелен метал с орнаменти. Изглежда, бе построен отдавна от човек, който е искал да бъде красив, за да не загрозява тази прекрасна природа. Простираше се над рекичка само десетина метра широка, която се вливаше в морето. Тя извираше от малко поточе високо в планината, разширяваше се по пътя си през скалите и се вливаше в сребристото море точно тук, под моста.

— Кучета — пазачи, които не се обучават, не струват нищо. — Бъди погледна Ейми в очите. Вдигна крак, като че се канеше да ритне Орион в чувала.

— Не го ритай! — извика тя.

— Мислиш, че можеш да се застъпиш за това куче ли?

Ейми го гледаше втренчено. Чу една лодка за омари да бръмчи като комар в далечината. Нямаше смисъл да маха с ръце или да вика за помощ. Лодката беше твърде далече. Беше между нея и Бъди.

— Давай — каза той. — Застъпвай се.

— Пусни го — прошепна Ейми — гледаше как Орион мърда в чувала. Помисли си колко ли е тъмно вътре, но се надяваше той да се чувства в безопасност както когато беше под леглото.

— Продължавай… — Бъди докосна косата й.

— Моля те — плачеше Ейми.

— Моля те ли?

Бъди дишаше странно, приближи лицето си към нейното. Тя почувства гнусните му пръсти върху лицето си, а после се плъзнаха по шията й. Взе ръката й и я притисна отпред на дънките си. Тя изскимтя, опитвайки се да сдържа риданията си. Опита се да мисли за Даян, за силата й, за това какво би направила тя на нейно място. Бъди пушеше, но хвърли цигарата си на пътя. Ейми чу, че я смачква с ботуша си. Когато отвори очи, той беше хванал чувала високо. В очите му се четеше решителност, сякаш сега не мислеше за Ейми, а единствената му цел бе да се отърве от кучето.

— Не — извика тя, като видя, че отива към парапета на моста.

— Недовършена работа — каза той.

А после пусна чувала.

Ейми погледна надолу. Водата течеше бързо и образуваше водовъртежи. Беше покафеняла от водорасли и тиня от брега. Чувалът цопна във водата. В първия момент не потъна. Тя задържа дъха си, сълзите се стичаха по лицето й. Молеше се носът и предните лапички на Орион с беличко на върха да се покажат от чувала.

Течението бързо го повлече към морето. Нещо в него мърдаше, като че кученцето се опитваше да се освободи. Ейми почти го виждаше как рита с крака, докато чувалът се носи по течението. Той се задържа на повърхността още няколко секунди и леко потъна.

— Не! — изкрещя тя.

„Орион може да плува“ — помисли си. Само да се измъкнеше от чувала. Беше го виждала да плува. Беше добър плувец. Но беше вързан в чувал и се давеше пред очите й.

— Пеша ли ще се прибереш или да те закарам? — попита Бъди.

Ейми прехапа устни. Ридаеше горчиво, като гледаше как чувалът потъва.

Усети ръцете му върху косата си, леко я скубеше, сякаш си играе с нея. Сети се за разговора с Марла Арден, помисли си за това, че може да потъне в блатото на света на Бъди, а после се сети за Даян и Джулия и за живота, който си заслужава да се живее. Замисли се как да спаси собствения си живот.

Своя и този на Орион.

Скочи от моста във водата.