Луан Райс
Звездите водят към дома (26)

Двайсет и шеста глава

След два дни беше Денят на благодарността. Даян и Лусинда бяха в кухнята и приготвяха празничната вечеря. Даян винаги приготвяше сос от червени боровинки, а Лусинда правеше пайовете. Винаги лъскаха сребърните прибори и миеха кристалните чаши. Плънката беше готова и кухнята миришеше на лук и салвия. Лусинда беше създала традициите преди много време.

— Толкова съм щастлива, мамо — каза Даян, застанала до мивката. По гласа й си личеше, че е смутена и изумена. Чувстваше се така, откакто преди няколко вечери Алан й бе предложил да се оженят.

Лусинда въобще не се изненада. Много се радваше за дъщеря си, но и малко й беше тъжно, че й беше необходимо толкова много време, за да открие щастието.

— Никога не съм живяла по този начин. Не знам какво да правя.

— Какво точно не ти е ясно — попита майката.

— Нищо не ми е ясно. Почти през целия си живот съм живяла тук.

— Имаше период, в който не живееше тук — припомни й Лусинда.

Даян разбърка соса от червени боровинки и го опита.

— Когато с Тим живеехме на пристанището — каза. — Тогава всичко изглеждаше толкова просто. Взехме стари мебели от мазето ти, а Алан ни даде… — замълча.

— Това беше отдавна — възрази Лусинда.

— Все още… — Даян се намръщи. — Ще ми се изобщо да не се бях омъжвала за брат му. Искам с Алан да започнем начисто. Не искам да имам минало.

— Знам, миличка. — Лусинда разточваше кората за пая, но спря. Искаше й се да каже нещо мъдро за това, че миналото трябва да си остане в миналото.

Спомни си времето, когато с Емет заживяха сами. Потеглиха с колата от църквата след сватбената церемония. Зад камиончето му тракаха кутии. Преместиха се в къщата, която той беше построил, обзаведоха я сами, не трябваше да се справят с бивши съпрузи или с брат — съперник. Живееха спокойно. Бракът сам по себе си беше достатъчно труден и без усложненията от миналото и на двамата партньори.

— Той ми купи къща.

— Най-хубавата къща в Хоторн.

— Огромна е — каза Даян. — Когато му разказах за нея, дори не съм си помисляла, че ще я купи.

— Спомням си, че винаги когато се разхождахме из града, ти искаше да спрем и да погледаме онази къща. Молеше баща си да намали и той веднага отбиваше и спираше.

— Моята къщичка за игра…

Лусинда си спомни как Емет изненада Даян за Коледа, като й подари умалено копие на къщата, което той бе направил. Беше проучил и най-малките детайли и беше пресъздал всичко абсолютно точно. Беше сигурна, че щеше да е много щастлив от това, което Алан стори за дъщеря му.

— Правила съм къщички за хора, които сега ще ми бъдат съседи — каза Даян.

— Късметлии са, че ще си им съседка — отвърна Лусинда и погледна дъщеря си. Усети несигурност в гласа й. С Емет бяха скромни хора — библиотекарка и дърводелец. С години Даян издържаше себе си и Джулия от къщичките за игра, които правеше за децата на хора, които живеят в богаташки къщи. Ръцете й бяха загрубели, а пръстите й се бяха напукали. За да достави къщичките, й се налагаше да шофира по дълги алеи за коли, за да стигне до къщи с колони, къщи, които си имаха имена.

— Всички водят децата си при Алан — каза Даян. — Очакват той да живее в онази част на града.

— С теб и Джулия.

Даян цялата грейна от любов и щастие.

Лусинда погледна внучка си. Напоследък Джулия почти не си отваряше очите. Люлееше се и заспиваше, като се опитваше да се свие в ембрионална поза, сякаш искаше да се превърне в охлюв. Даян беше много търпелива. Постоянно се опитваше да изпъне тялото на дъщеря си, както терапевтът й беше показал преди много време, за да не се схванат мускулите на Джулия.

— Алан иска да я осинови. — Даян проследи погледа на майка си.

— Знам.

— Най-много ми допада това — каза Даян, — че той страшно много иска да станем семейство.

— Иска го от дванайсет години насам.

— Мамо. — Даян сложи ръце на раменете си, сякаш й е студено.

— Какво, скъпа?

— Заслужавам ли всичко това?

— Даян!

— Много дълго време — говореше толкова тихо, че Лусинда трябваше да се наведе към нея, за да я чува — се чудех какво съм сторила, за да се случи всичко това. Мислех си, че сигурно съм сторила нещо лошо и то е причината Джулия да се роди така.

— Ти не си виновна.

— Но аз съм й майка. Трябва да съм направила нещо. Храната, която съм яла или пък не съм яла, нещо лошо, което съм направила като малка…

— Никога не си била лоша.

— Грехове. Странно. Никога не съм се замисляла за тези неща, когато става дума за други хора гледам сакати и слепи хора и никога не си задавам въпроса какви ли грехове са извършили майките им, преди да ги родят. Но за себе си го мислех.

— Вече не мислиш за това, нали?

— Опитвам се. Но ми е трудно. Когато видя, че Джулия изпитва болка или има пристъп. Когато се сетя, че ще водя Ейми на „Лешникотрошачката“, защото Джулия не може да отиде… Когато се замисля за всичко това, ме налягат съмнения. Все си мисля, че по някаква причина съм била наказана.

— Но сега си възнаградена.

— С Алан. — Щом произнесе името му изражението й се промени. Лусинда видя, че тревогата изчезна. Усети, че напрежението напусна стаята. Изведнъж Даян грейна.

— С любов — поправи я Лусинда. Не само Даян бе възнаградена с Алан. Той също бе възнаграден с нея. Те бяха сродни души, намериха се и напук на всичко са заедно.

— Ще успеем ли да я съхраним? — попита Даян.

Лусинда я улови за ръката. Като малка дъщеря й все задаваше въпроси. Имаше пълно доверие на родителите си и Лусинда си спомни, че задаваше и въпроси, които нямат отговор, като да кажем колко е високо небето. Поглеждаше Лусинда в очите със същото изражение, с което я гледаше и в момента.

— Скъпа, Даян — каза майка й. — Повтаряй си, че заслужаваш любов, заслужаваш да бъдеш щастлива. Заслужаваш всичко това не по-малко от всеки друг И Ейми, и Джулия. Трябва да се наслаждаваме максимално на всеки миг щастие в живота ни, независимо дали сме в каравана или в голяма бяла къща край пристанището. Или пък тук, в тази къща.

Даян отново сложи ръце на раменете си и огледа скромната къща, която цял живот й е била дом.

— Абсолютно навсякъде — каза Лусинда.

— Моята сродна душа — изрече Даян.

— Ейми ще го оцени.

— Радвам се, че наближава Денят на благодарността. — Лусинда я привлече към себе си.

— Бъди благодарна всеки ден. Това е тайна, която искам да ти разкрия. Така правех с баща ти и затова бяхме толкова щастливи. Защото не знаеш в кой момент може да свърши всичко.

* * *

На другия ден изтичаше крайният срок и Ейми трябваше да предаде разказа си. Беше го скрила на възможно най-сигурното място — зад снимката на баща си, която висеше на стената в нейната стая. Ето го, Ръсел Брукс, красивият, сериозен търговец на коли, усмихваше й се. А зад снимката, все едно тя бе сейф, се намираше разказът й. Сега Ейми го взе. Притесняваше се, че разказът не е достатъчно добър, и искаше да чуе още едно мнение.

— Мамо. — Тръгна към стаята на майка си.

— Тихо, скъпа. — Майка й беше в леглото. — Въобще не можах да заспя тази нощ. Уморена съм.

— Ще прочетеш ли това? — попита Ейми.

— Не сега — измърмори майка й изпод завивките.

— Моля те, мамо. Важно е — ядоса се момичето. Не беше честно. В разказа майката на Катрин се излекува от депресията, но в реалния живот майката на Ейми, изглежда, отново затъваше в нея. Дъщерята беше много притеснена и уплашена, но в същото време беше и бясна.

— По-късно — отвърна майка й, а Ейми беше готова да се закълне, че тя плаче.

Ейми я гледаше със свити юмруци. Лусинда и Даян бяха толкова горди с нея, защо майка й не се гордее с дъщеря си? Антидепресантите на майка й бяха в шишенце на рафта в банята. Вчера преброи хапчетата, за да е сигурна, че майка й ги пие. Отиде в банята и отново ги преброи. Бяха си точно толкова, колкото и вчера.

— Мамо! — Раздруса майка си за раменете.

— Какво има, Ейми?

— Защо не пиеш лекарствата? Не искаш ли да оздравееш?

— Искам, Ейми.

— Но не си взимаш хапчетата! — Ейми повиши глас. — Преброих ги, така че не се опитвай да ме лъжеш! Животът ни е прекрасен, заедно сме, наближава Денят на благодарността! Защо не си вземаш хапчетата?

— От тях непрекъснато ми се спи — започна да плаче майка й. — Устата ми пресъхва и ме заболява главата.

— Не полагаш усилия да се оправиш — извика Ейми. — Не полагаш абсолютно никакви усилия!

Майка й лежеше и плачеше и тя я погледна. Защо не е като Даян? Не я интересува, че Ейми ще участва в конкурс за разказ и независимо дали ще спечели или не, ще отиде в Ню Йорк. Защо майка й не я заведе да гледат „Лешникотрошачката“? Майка й сякаш не се интересуваше, че тя ще ходи с чужд човек.

— Дори нямаме пуйка. — Гласът на Ейми трепереше. — Денят на благодарността е съвсем скоро, а нямаме никакво месо. Нямаме ряпа, нямаме сос от червени боровинки. Написах разказ, а ти не искаш да го прочетеш даже.

— Прочетох го — прошепна майка й, — докато ти беше на училище.

— Наистина ли? — Странна мисъл мина през главата й.

— Почувствах се ужасно, че не мога да се оправя така бързо, както майката на Катрин. И тя е в депресия, но е много по-добре, грижи се за децата си — това, което олицетворява теб, и другото, дето е Джулия — много по-добре от мен. Съжалявам, Ейми.

— Мамо… — Момичето не знаеше какво да каже.

— Сега ме остави на мира — каза Тес. — Моля те! Просто ме остави да поспя малко.

Момичето излезе от стаята и затвори вратата след себе си. Хвърли разказа на масата в кухнята. На нея имаше голяма купа с фъстъчено масло, но тя не му обърна внимание. Разказът й беше наранил майка й.

Тръгна по улицата и осъзна, че се е запътила към дома на семейство Робинс. Джулия щеше да я накара да се почувства по-добре. Но щом наближи къщата им, си даде сметка, че не иска да вижда Даян. Лусинда може би, но не и Даян с нейната златисторуса коса. Ейми наведе глава, като си помисли как ли се е почувствала майка и, като е прочела описанието на майката в разказа.

Орион я видя, че идва. Двамата отидоха до блатото. Водата в старала лодка беше хванала ледена коричка. Ейми я изгреба. Кученцето скочи в лодката, защото искаше да се разходят. Момичето нямаше настроение за това, но не искаше да разочарова приятеля си. Може би днес щеше да си го вземе у дома.

Прекосиха блатото и отидоха на плажа. Беше облачно, а на хоризонта се беше образувала златиста линия. Блатото изглеждаше кафяво и мъртво. Ейми не можеше да се отърве от мисълта за майка си, която лежи в леглото и плаче заради разказа й. Може би затова не си взимаше лекарството. Щеше да изхвърли разказа, за да не го чете майка й никога вече.

Орион скочи на пясъчната дюна. Откъм океана духаше студен вятър и развяваше косата й. В устата й влязоха песъчинки, тя ги изплю и се качи на малкото хълмче. Кучето обикаляше радостно по малкото хълмче и душеше навсякъде. Поведе я към фара и когато Ейми го последва, едва понесе гледката.

Пясъчният замък го нямаше.

Здравата крепост, която беше построила през септември далеч от прилива и есенните бури беше разрушена. Изглеждаше невероятно, но приливът беше стигнал чак дотук. Ейми видя парченца водорасли, плавей, скъсана мрежа за омари, кости от риба.

Орион душеше радостно пясъка и водораслите. Тя коленичи, точно тук беше. Въобразяваше ли си или това наистина бе купчина пясък? Само това ли бе останало от замъка й?

Тогава таеше надежда в сърцето си. Докато строеше замъка, си мислеше за Джулия.

Всичко си отиваше. Майка и отново не ставаше от леглото, а сега и Джулия… Закри очите си с ръце. Приятелката й вече почти не говореше. Замъкът й предаде всички. Залови се да копае, да оформя дебела стена от пясък, да прави основите на нов замък. Ръцете й премръзнаха, цялата трепереше от студения вятър. Каква полза щеше да има от него?

Орион се разлая. Ридание разтърси тялото й. Вятърът беше толкова силен, че никой не я чуваше, даже делфините, които плуваха в морето. Ейми не спираше да плаче. Замъкът се беше сринал, а тя нямаше сили да го построи отново.

* * *

Докато Тес се надигне от леглото, дъщеря й вече тичаше по улицата.

— Ейми! — извика тя от входната врата. — Ейми!

Беше твърде късно — Ейми изчезна зад ъгъла. Тес въздъхна и затвори вратата. В къщата влезе ужасен студ. Тес отиде и погледна термостата. Беше нагласен на осемнайсет градуса. Не можеше да си позволи да го увеличи повече, защото парите от фонда на Ръс свършваха.

Ейми беше много добро дете. Въобще не се оплакваше, че в къщата е студено. Пишеше домашните си, вършеше по-голямата част от домакинската работа. Мечтата й бе да стане писателка и беше вложила всичко от себе си в разказа. Защо Тес й каза онези неща преди малко? Отиде в банята и взе лекарството. Не искаше да е такава — неуверена и уплашена. Не искаше да е потисната, да се крие под завивките, да се страхува, че дъщеря й се чувства по-добре при семейство Робинс.

Взе четката си и я прекара през кестенявата си коса. „Стъпка по стъпка“ — каза лекарят. Той беше много мил и любезен. Не й казваше, че губи времето и на двамата, когато по време на сеансите плачеше по петнайсет минути. Загубила съпруга си едва двайсетгодишна — той беше единствената й любов — Тес се беше сринала. Сега имаше Ейми и парите от рибарския фонд, но се чувстваше ужасно самотна. Не беше работила, не се беше чувствала „пълноценна“. Остана с малко дете на ръце, на което нямаше сили дори да чете приказки.

Допусна много грешки, но смяташе, че тази е най-голямата — че не четеше на Ейми, докато беше малка. Самата Тес много обичаше книгите. Като малка беше все в библиотеката и госпожа Робинс едва смогваше да й дава книги, защото четеше бързо. Но след смъртта на Ръс светът се обезсмисли за нея. Животът на хората от страниците на книгите вече не я интересуваше.

Затова толкова се зарадва, когато Ейми отиде при семейство Робинс. Госпожа Робинс беше толкова разумна жена, толкова загрижена за благополучието на младите хора; Тес беше сигурна, че ще помогне на Ейми. А всички в града познаваха Даян и това, че взе увреденото си бебе дори когато красивият й съпруг си хвана шапката и отплава в морето. Как може Тес да е против това, че Ейми прекарва свободното си време с такива добри хора?

Тогава логично ли беше да ревнува? Нормално ли беше винаги когато чуеше: „Отивам у Джулия“ или още по-лошо, „Отивам у Даян“, стомахът й да се свива на топка? Тогава и Бъди живееше тук и наливаше масло в огъня, като й казваше, че Ейми започва да предпочита непознатите хора пред собственото си семейство, че много скоро въобще няма да иска да си стои у дома. Тес имаше право да я вини, разбира се. Тя въздъхна и се загледа в разказа на Ейми, който беше на масата. В долния ляв ъгъл имаше малко фъстъчено масло. Хартията бе поела мазнината и беше станала прозрачна. Тес го избърса. Погледна заглавието — „Пясъчни замъци“. Ревността бе ужасно нещо. Съжаляваше, че изрече онези неща. Радваше се донякъде, че Ейми ще има възможността да гледа, „Лешникотрошачката“. Но защо майката в разказа на Ейми трябваше да е с руса коса?